Разпореждане № 146 от 12.01.2026, Районен съд - Благоевград

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 146 гр. Благоевград, 12.01.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:

Габриела Тричкова като разгледа докладваното от Габриела Тричкова Частно гражданско дело № 20251210103049 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, депозирано от заявителя „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 203374133, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 81В, представлявано от законните представители Х. М. М. и П. В., чрез пълномощник срещу длъжника П. И. А., ЕГН **********, с адрес гр. С., за описаните в заявлението суми.

С Разпореждане № 4617/29.12.2025 година, съдът е оставил заявлението без движение поради констатирани нередовности, като е дал указал на заявителя да конкретизира дали длъжникът е правил вноски по кредита, в какъв размер и за погасяване на какви задължения по договора са отнесени същите, респ. начислена ли е регламентираната в договора неустойка, ако е начислена, налице ли е плащане по същата, включена ли е в ГПР, на какво основание от договора се претендира начислената такса.

В дадения тридневен срок, заявителят е депозирал молба с вх. № 265/08.01.2026 година, с която е отстранил констатираните от съда нередовности, като е посочил начина на определяне на ГПР, както и е отразил, че длъжникът не е извършвал плащания по процесния договор за кредит. Посочил е, че оттегля заявлението в частта относно претендираната такса.

Настоящата съдебна инстанция, след като се запозна със заявлението и приложенията към него, както и депозираната от заявителя молба, намира същото за частично основателно, предвид следните съображения:

За да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл.

127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както и да съдържа твърдения за изискуемостта му.

Разпоредбите на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, задължават съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на добрите нрави или дали не се основава на неравноправна клауза. При анализа на изложеното в заявлението и приложенията към същото и предвид качеството на кредитополучателя - физическо лице и липсата на противни твърдения, съдът намира, че сключеното правоотношение притежава характеристиките на договор за потребителски кредит, при което освен нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на кредитополучателя на „потребител“, приложение намират и нормите на Закона за защита на потребителите - съгласно чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 - чл. 148 ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, които прогласяват неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна.

1

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 12 и чл. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.

Последиците от тази недействителност са уредени в чл. 23 от ЗПК, а именно когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, като той дължи връщане на чистата стойност на кредита, но не и заплащане на лихви и другите разходи.

С подаденото заявление е представен Договор за потребителски кредит № 1065774, сключен на 30.04.2024 година между „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК 202531869 и П. И. А., видно от който е, че „СИТИ КЕШ“ ООД е предоставил на П. И. А. кредит в размер на 500.00 лв.; при следните параметри: годишен процент разходи 65,59 %; Фиксиран лихвен процент 50 %; брой вноски - 2*4,86 лева и 9*58,29 лева, с дата на първо плащане 07.05.2024 година и дата на последно плащане – 16.07.2024 година, обща сума за плащане 534,33 лв.

Видно от представения Погасителен план - Приложение №1 към Договора, първата падежна дата е 07.05.2024 година, последната падежна дата е 16.07.2024 г., а всяка погасителна вноска включва: главница, договорна лихва, неустойка.

Съгласно чл. 5 от договора, страните са се споразумели, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените в чл. 5, ал. 1 обезпечения. Съгласно чл. 11 от Договора, с подписване на договора, заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че не предостави договореното в чл. 5 от договора в тридневен срок обезпечение или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в настоящия договор, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 147,67 лева.

При изчислението на ГПР обаче неустойката не е включена като разход по кредита.

Съдът намира, че в ГПР не са посочени всички разходи, които е трябвало да бъдат взети в предвид, с което се нарушава изискванията на правото на ЕС в този смисъл - Решение от 20 септември 2018 г. по дело C- 448/17. Следва да се добави, че непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни на ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни.

Всъщност в подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. Съдът намира, че клаузата от договора, установяваща, че длъжникът дължи и неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, е нищожна и не поражда права и задължения за страните. Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.

Липсва и обезпечителният елемент на неустойката, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.

На следващо място по отношение претендираната неустойка /при неосигуряване на обезпечение от страна на длъжника/, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В случая, с процесната клауза за неустойка се добавя още 2 едно обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение- недадено обезпечение от длъжника. Ето защо съдът намира, че клаузата за неустойка в договора за заем е недействителна като противоречаща на законови разпоредби. При достигане до този правен извод съдът съобрази постановките на т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г.. по тълк. д. № 1/2009 г.

ОСТК на ВКС. Видно от представените по делото доказателства, вземането за неустойка е включено като задължение в погасителния план и се погасява на равни месечни вноски, наред с главницата и възнаградителната лихва. Следователно се налага извод, че така уговорената неустойка фактически представлява допълнително възнаграждение, уговорено в полза на кредитора, наред с уговорената възнаградителна лихва, което безспорно следва да бъде включено в годишния процент на разходите. При включване на уговореното от процесния договор допълнително възнаграждение за кредитора в годишния процент на разходите, същият със сигурност би надминал пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В тази връзка следва да бъдат съобразени приетите към момента на сключването на процесния договор изменения в ЗПК, обнародвани в ДВ, бр. 35/22.04.2014 г., като с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е установен максимален размер на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Настоящият съдебен състав смята, че от съдържанието на договора за потребителски кредит, се налага изводът, че същият е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Това е така, защото в договора за кредит е посочен годишен процент на разходите в размер на 65,59 %. Този годишен процент на разходите е неточен и е валиден само при положение, че договора за кредит в размер на 500 лева, оскъпяването на кредита е с размера на договорната лихва от 34,33 лева. При положение, че към разходите по кредита се добави и сумата за неустойка от 147,67 лева, то действителният годишен процент на разходите /ГПР/ ще надхвърли посочения в договора за кредит от 65,59 %.

С оглед изложеното се налага изводът, че в случая записаният в договора ГПР /65,59 %/ е формален и не отговаря на фактическото положение. Следователно договорът е сключен в нарушение на чл. 11, т. 10 ЗПК, тъй като не е записан коректният ГПР. По тази причина процесният договор за потребителски кредит е нищожен - арг. от чл. 22 ЗПК. На основание чл. 23 ЗПК в този случай длъжникът трябва да върне само чистият размер на главницата и не дължи други суми за лихви и неустойки.

По отношение на претендираната сума от 222,21 лева, представляваща неплатени такси, заявителя е посочил в подадената от него молба, че оттегля заявлението, поради което съдът не дължи произнасяне.

Предвид изложеното, процесният договор за потребителски кредит, съгласно чл. 22 от ЗПК, се явява недействителен, поради което и съобразно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, заедно с обезщетение за забава от датата на подаване на заявлението, но не дължи лихва или други разходи по кредита, тъй като при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит - погасителният план няма действие между страните (в горния смисъл Решение № 50056/29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2024/2022 г. I т. о., Решение № 50174/26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г. IV г. о., и др.).

В производството по чл. 410 от ГПК когато претендираното вземане се основава на потребителски договор, съдът дължи проверка за наличие на неравноправни клаузи и при констатиране на такава вероятност искането за издаване на заповед за изпълнение следва да бъде отхвърлено, освен за чистата стойност на кредита съгласно чл. 23 от ЗПК, като бъдат приспаднати извършените плащания.

В тази връзка и в Решение на съда (СЕС) от 30 юни 2022 г. по дело С170/21 е прието, че националната юрисдикция, сезирана със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на договор за потребителски кредит, съдържащ неравноправна клауза, може да уважи това заявление, като същевременно остави без приложение тази клауза, при условие че договорът може да продължи да действа без 3 каквито и да било други изменения, допълнения или поправки, което запитващата юрисдикция следва да провери. В тази хипотеза националната юрисдикция следва да има възможността да отхвърли разглежданото заявление само по отношение на претенциите, произтичащи от посочената клауза, ако те могат да бъдат разграничени от останалите претенции в заявлението. Съгласно същото решение националният съд, който е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, е длъжен служебно да извърши прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора, ако са налице данни за това.