Решение № 78 от 26.01.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 78 гр. София, 19.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20211100508704 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 07.04.2021 год., постановено по гр.дело №58192/2020 год. по описа на СРС, ГО, 144 с-в, Дирекция „М.“ – МВР е осъдена да заплати на Р. Л.Х. по искове с правно основание чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 598 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд по служебно правоотношение на длъжността „младши инспектор – старши полицай в сектор „Охрана на принудително и краткосрочно настанени чужденци в дом София“ при отдел „Специален дом за временно настаняване на чужденци – София“ към Дирекция „М.“ – МВР, с.Бусманци, надхвърлящо работното време за съответната смяна, за периода от 23.11.2017 год. до 23.11.2020 год., за 240.81 часа, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 24.11.2020 год. до окончателното й изплащане и сумата от 200 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2018 год. до 23.11.2020 год., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 500 лв., като ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 400 лв., представляваща държавна такса и възнаграждение за вещо лице.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника Дирекция „М.“ – МВР. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че в действащата през процесния период Наредба №8121з-776 от 29.07.2016 год. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за 1 компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в МВР, издадена от министъра на вътрешните работи въз основа на законова делегация, била налице празнота поради липсата на изрична правна норма, регламентираща преобразуването на положения нощен труд в дневен, както и че субсидиарно следва да бъде приложена Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ – чл. 9, ал. 2, тъй като в противен случай служителите в МВР биха били поставени в неравностойно положение спрямо работещите по трудови правоотношения. ЗМВР бил специален нормативен акт, регламентиращ статута на служителите в МВР, като предвиждал различен метод на правно регулиране на работното време, трудовото възнаграждение и всички останали аспекти на правоотношението на работещите в МВР /чл. 142 от закона/. Ищецът бил назначен в Дирекция „М.“ – МВР на длъжност „старши полицай“ в отдел „Специален дом за временно настаняване на чужденци София“ и през процесния период същият бил държавен служител - полицейски орган, съгласно чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, а не лице, работещо по трудово правоотношение на основание ал. 1, т. 3 от същата разпоредба. Съгласно чл. 142, ал. 2 от ЗМВР статутът на държавните служители по ал. 1, т. 1 се уреждал с този закон. Следвало да се има предвид, че ал. 4 и ал. 5 на чл. 142 ЗМВР предвиждали, че статутът на държавните служители по ал. 1, т.

2 се уреждал със Закона за държавния служител, а статутът на лицата, работещи по трудово правоотношение – при условията и по реда на КТ и ЗМВР. Ако законодателят искал да предвиди спрямо служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР приложението на друг нормативен акт, то щял да стори това с изрична правна норма – така, както го бил сторил по отношение на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 и 3 ЗМВР. В закона нямало препращаща норма, която да дава основание да се прилагат субсидиарно както разпоредбите на КТ, така и издадените въз основа на кодекса подзаконови нормативни актове, включително и НСОРЗ за тази категория служители. С оглед специалния характер на ЗМВР и при липсата на изрична правна норма, която да препраща към друг нормативен акт, размерът на дължимото допълнително възнаграждение следвало да бъде определен съобразно специалните правила, посочени в ЗМВР и издадените въз основа на законова делегация /чл. 187, ал. 10 от ЗМВР/ наредби на министъра на вътрешните работи. За субсидиарното прилагане на друг нормативен акт по силата на чл. 46, ал. 2 от ЗНА било необходимо да са налице две предпоставки: 1/ приложимият нормативен акт да е непълен и 2/ прилагането на разпоредби, които се отнасят до подобни случаи, от друг нормативен акт, да отговаря на целта на закона.

В случая нито една от тези предпоставки не била налице. Специалните правила на ЗМВР и приложимата за процесния период наредба изчерпвали правната регламентация на статута на служителите в МВР по чл. 142, ал. 1 , т. 1 ЗМВР, включително регламентирали и въпросите, свързани с полагането на нощен труд. Посочените нормативни актове уреждали детайлно всички аспекти на правоотношенията, по които служителите в МВР полагали труд, като уредбата била съобразена със спецификата на функциите и дейностите на МВР. Поради това в случая не била налице празнота. През процесния период ищецът бил изпълнявал служебните си задължения на 24-часови работни смени, съгласно месечни графици, като отработеното време се изчислявало сумирано. В резултат на това сумирано изчисляване на 2 дневния и нощния труд, бил формиран резултат, който при надвишаване на нормата работни часове му бил заплащан на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР като извънреден труд.

Положеният дневен и нощен труд, както и формираният извънреден труд, били изплатени съгласно действащата законова и подзаконова нормативна уредба в МВР, като това не се отричало от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Освен това при изработването и приемането на действащия ЗМВР законодателят бил отчел спецификата на служебните правоотношения на държавните служители в МВР и бил предвидил редица компенсаторни механизми за постигането на равно отношение пред закона на работниците и служителите по трудови правоотношения от една страна, и държавните служители в МВР, от друга страна. Част от тях били свързани с допълнително възнаграждение за прослужено време, основния платен годишен отпуск, обезщетения при прекратяване на служебното правоотношение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат в МВР, по-благоприятен режим на заплащане на извънредния труд – по неговата продължителност /до 280 часа за година/, пенсиониране при условията на I-ва категория труд. Следвало да се има предвид и Решение № 8 от 27.06.2017 год. по конституционно дело № 1/2017 год., в мотивите на което било посочено, че законодателят разполага с правото да изменя по целесъобразност дадена правна мярка е оглед настъпили съществени изменения в обществената действителност. Това обосновавало прилагането на различен метод на правно регулиране на работното време на работниците и служителите по трудови правоотношения в КТ и на държавните служители в МВР по ЗМВР. В този смисъл служителите в МВР не били поставени в неравностойно положение – напротив прилагането на НСОРЗ за тях и преизчисляването на нощния труд в дневен с коефициент 1.143, наред с всички останали преимущества, които законът им предоставял, щяло да постави в неравностойно положение лицата, работещи по трудово правоотношение, спрямо служителите в МВР. Следователно прилагането на НСОРЗ спрямо служителите в МВР не отговаряло на целта на закона. Дори да се приемело, че НСОРЗ е приложима в случая, то СРС неправилно бил определил коефициента, с който следва да бъде преизчислен положения нощен труд в дневен. В чл. 9, ал. 2 НСОРЗ била регламентирана формулата за преобразуване на положените часове нощен труд в дневни, като било предвидено при сумирано изчисляване на работното време нощните часове да се превръщат в дневни е коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място. Целта на цитираната разпоредба била да изравни продължителността на нощния с дневния труд при сумарното отчитане на работното време. Поради това тя е приложима само в случаите, когато нощното работно време е с по-малка продължителност от дневното. Отнесено към разпоредбите на КТ това означавало, че ако нормалната продължителност на работното време през деня е до 8 часа /чл. 136, ал. 3 от КТ/, а нормалната нощна продължителност е не повече от 7 часа /чл.

140, ал. 1 от КТ/, то в тези случаи коефициентът за преобразуване на положените часове труд през нощта в дневни бил 8:7, т.е. 1.143. Разпоредбата на чл. 187, ал. 1 ЗМВР допускала полагането на труд и през нощта между 22.00 ч. и 6.00 ч., като работните часове не следвало да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период, т.е. допускало се нощният труд да е 8 3 часа, за разлика от КТ. Фиксираната законова норма от 8-часова продължителност на работното време през нощта била установена в закон /чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР/ и се ползвала с презумпцията за конституционност и задължителност за прилагането й, докато бъде оспорена пред Конституционния съд от органите по чл. 150 от Конституцията на Република България и не бъде призната за противоконституционна съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията на Република България. Първоинстанционният съд не бил съобразил изискванията относно отчитането на работното време за съответното работно място, а именно в МВР, където било допустимо полицейските служители да полагат нощен труд от 8 часа. Коефициентът в разглеждания случай бил 1 и такова преизчисляване нямало смисъл.

По-голямата продължителност на работното време през нощта /8 часа/ била обусловена от основните функции на МВР, установени в чл. 2, ал. 1 ЗМВР, свързани със защита на правата и свободите на гражданите, противодействието на престъпността, защита на националната сигурност, опазването на ред и пожарна безопасност и защита на населението. Въвеждането на ограничението по ЗМВР положеният нощен труд да не надвишава средно 8 часа за всеки 24-часов период било следствие от транспонирането на Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време, и по-конкретно на чл. 8 от нея. Съгласно цитираната разпоредба държавите членки следвало са предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че нормалната продължителност на работното време на работниците, които полагат нощен труд, не надвишава средно осем часа за всеки 24-часов период. Следователно преобразуването на положените часове труд през нощта в дневни с коефициент 1.143 по ЗМВР било неприложимо, тъй като не било налице законово основание за това. Такава била и волята на законодателя, видно и от последното изменение на чл. 187, ал. 4 ЗМВР /ДВ, бр.

60 от 2020 год./, съгласно който „при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното работно време към нормалната продължителност на работното време през нощта по ал. 1“. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски.

Ответникът по жалбата Р. Л.Х. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Поддържа, че съгласно чл. 176 ЗМВР брутното месечно възнаграждение на държавните служители на МВР се състояло от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения. Според чл. 178, ал. 1, т. З ЗМВР, към основното месечно възнаграждение се изплащали допълнителни възнаграждения за извънреден труд. Редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определяли с наредба на министъра на вътрешните работи. В тази връзка били приети Наредба №8121з-592 от 25.05.2015 год., Наредба №8121з-407 от 11.08.2014 год. и Наредба №8121з-776 от 29.07.2016 год., като разпоредбите на чл. З, ал. З от тези наредби, които били аналогични, гласяли, че за държавните служители в МВР е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов 4 период. Според нормата на чл. 31, ал. 2 от Наредба №8121з-407 от 11.08.2014 год., при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22,00 и 6,00 ч. за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период, т.е. часовете положен нощен труд се преизчисляват с коефициент 1.143. В останалите две от посочените наредби липсвало такова изрично правило. Следователно в тези подзаконови нормативни актове била налице празнота, която следвало да се преодолее чрез субсидиарното приложение на трудовото законодателство – КТ и подзаконовите нормативни актове, съобразно прогласения в чл. 16 от Конституцията на Република България и чл. 1, ал. 3 КТ принцип за закрила на труда, насочен към подпомагане на работника или служителя като икономически по-слаба и зависима страна по съответното правоотношение и правилото на чл. 142, ал. 4 ЗМВР вр. с чл. 67, ал. З от Закона за държавния служител. Възприемането на обратното становище щяло да постави държавния служител в МВР в неравностойно положение спрямо работниците и служителите, чиито правоотношения се регулирали трудовото законодателство. Според нормата на чл. 9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщали в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място, т. е. приложимият коефициент за преизчисляване на нощния труд в дневен бил 1.143, получен като частно при деление на нормалната продължителност на дневното /8 часа/ и нощното /7 часа/ работно време. Съгласно чл. 9б /нов – ДВ, бр. 41 от 2017 год., в сила от 01.01.2018 год., изм. – ДВ, бр. 58 от 2018 год.) от Наредбата за работното време, почивките и отпуските /НРВПО/, при сумирано изчисляване на работното време по чл. 142, ал. 2 КТ се определяла норма за продължителност на работното време за периода, която норма се определяла в часове, като броят на работните дни по календар, включени в периода на отчитане, се умножавал по дневната часова продължителност на работното време, определено в трудовия договор. Едновременно с установяването на сумирано изчисляване на работното време работодателят утвърждавал поименни графици за работа за периода, за който било установено сумираното изчисляване, които се изготвяли така, че сборът от работните часове по графика на работника или служителя за периода, за който е установено сумираното изчисляване, не трябвало да е по-голям от нормата за продължителност на работното време, определена по чл. 9б /чл. 9а, ал. 1 вр. ал. 3 от НРВПО/. Според чл. 9а, ал. 4 /нов – ДВ, бр. 41 от 2017 год., в сила от 01.01.2018 год./ от НРВПО когато се полагал нощен труд, сборът от работните часове по графика на работника или служителя се изчислявали след превръщане на нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от 4 часа нощен труд с коефициента по чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ. През периода от 01.07.2016 год. до 01.01.2018 год. било действало правилото на чл. 18, ал. 3 /обн., ДВ, бр. 9 от 26.01.2007 год., в сила от 1.07.2007 год./ от НСОРЗ, според което при сумирано изчисляване на работното време броят на отработените дни се установявал, като отработените часове през месеца след превръщането на нощните часове в дневни се разделяли на дневната продължителност на работното време, установена за работното място 5 при подневно отчитане на работното време. Съгласно чл. 9, ал. 5 /обн., ДВ, бр. 102 от 3.12.1993 год./ от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж /НТКТС/ пресмятането на трудовия стаж се извършвало, като изработените часове по графика за периода на сумирането, след превръщане на нощните часове в дневни за смените с повече от 4 нощни часа, се разделяли на установената за тях нормална продължителност на дневното работно време. Въз основа на тези разпоредби, при логическо и сравнителноправно тълкуване на закона, следвало, че волята на законодателя била да признае нощните часове, преизчислените в дневни с коефициент 1.143, както за целите на изчисляване на отработените дни и пресмятане на трудовия стаж, така и за отчитането на извънредния труд, което било намерило израз в новата редакция на чл. 9г /изм. ДВ, бр. 58 от 13.07.2018 год./ от НРВПО. В този смисъл положеният от ищеца нощен труд следвало да бъде преизчислен по горепосочените правила и превишаването на нормата трябвало да се заплати като извънреден труд. Задължението на работодателя за заплащане на възнаграждение за извънреден труд било част от задължението за заплащане на трудово възнаграждение, за което бил установен срок, поради което и на основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД ответникът бил изпаднал в забава след изтичане на срока, в който трябвало да изплати съответното възнаграждение, което обосновавало и извода, че претенцията по чл. 86 ЗЗД е основателна за периода от падежа на всяко изискуемо вземане до крайния исков период. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.