Решение № 73 от 28.01.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 73 гр. Пловдив, 28.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анна Ив. Иванова

Членове:

Иван Ал. Анастасов мл.с. Цвета Б. Борисова при участието на секретаря Валентина П. Василева като разгледа докладваното от Анна Ив. Иванова Въззивно гражданско дело № 20245300502658 по описа за 2024 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано e по въззивна жалба от АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД против решение № 2838/21.06.2024 г., постановено по 17148/2023 г. на РС, ХV гр.с., с което е отхвърлен предявеният иск да се признае за установено, че ответникът В. В. С., ЕГН:

********** дължи на ищеца сумата 1 700 лв. главница за периода 05.10.2018г. до 05.04.2019 г., ведно със законна лихва от 30.08.2021г. до изплащане на вземането, договорна лихва 204 лв. за периода от 05.10.2018 г. до 05.04.2019 г., мораторна лихва от 980,27 лв. за периода 06.10.2018г. до 30.08.2021 г., за които е издадена Заповед за изпълнение по ч. г. д. 14013/2021 г. на ПРС и е осъдено дружеството да заплати разноските на ответника за производството в размер на 150 лв., а на адв. Е. И. -сумата от 431,90 лв. за адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата за І-инстанционното производство и сумата от 330,95 лв. за адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата за заповедното производство.

Счита, че решението е неправилно, необосновано, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, иска се неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се уважат предявените искове и се присъдят разноските по делото.

С въззивната жалба конкретно са направени оплаквания, че неправилно РС е приел, че е констатирана неравноправност на договора поради неспазване на императивните 1 изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Счита, че ГПР е в допустимите норми – 49.36 %, както и ГЛП в размер на 40.08 %. Законът не въвежда изискване, ограничаващо размера на възнаградителната лихва, не е налице и недействителност поради противоречие на добрите нрави на това, което е позволено от закона при договори, сключвани от небанкови финансови институции, каквато е настоящата. Неправилно РС е приел, че е недопустимо присъждане на неплатената главница на основание чл. 23 ЗПК, където е казано, че потребителят дължи само чистата стойност по кредита, когато се установи недействителност на договора и не е необходимо такава претенция да се заяви самостоятелно, а може да се присъди при разглеждане на искове, предявени по реда на чл. 422 ГПК и това е така, тъй като нормата на чл. 23 ЗПК е специална и урежда по императивни начин отношенията между потребителя и кредитора при сключен договор за потребителски кредит. Цитира се съдебна практика.

Постъпила е и частна жалба от АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД срещу Определение № 9173/28.7.2024 г.на РС по чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата за изменение на решението в частта за разноските. В частната жалба се цитира Решение на Съда на ЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 г. и С-428/2016 т.47, където е казано, че следва да се присъди такъв размер на обезщетение, което да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 ЗА, че НМРАВ предвижда определяне на адвокатското възнаграждение единствено в зависимост от материалния интерес по спора, без да отчита обема и сложността на извършената работа, което противоречи на чл. 36, ал. 2 ЗА. Счита, че националният съд не е обвързан от постановеното в НМРАВ. В ЧЖ на АСВ срещу определението на РС по чл.248 ГПК са изложени съображения, че липсва основание за представяне на безплатна правна защита на длъжника в настоящето производство тъй като след като е направено възражение за липса на предпоставки за предоставяне на безплатна правна помощ, касаторката не е ангажирала доказателства, че е материално затруднено лице, както и че адвокатското възнаграждение не следва да се присъжда в заповедното производство на основание чл.7, ал.2 от Наредбата, който урежда възнаграждението за процесуално представителство по дела с определен интерес, тъй като заповедното производство е с едностранен характер и приключва с издаване на заповед за изпълнение.

Иска се отмяна на решението по чл. 248 ГПК и постановяване на друго, с което да се уважи молбата за изменение на решението в частта за разноските.

Въззиваемата страна В. В. С., чрез адв. Е. И., е подала отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна и се иска потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно. Изложени са доводи, че правилно съдът е приел, че неустойката следва да се включи в размера на ГПР и след като това не е сторено, договорът е нищожен, тъй като надвишава максимално определения размер на ГПР. Иска се потвърждаване на решението и присъждане на разноски.

От В. В. С. е постъпил и отговор на частната жалба на въззивника по реда на чл. 248 ГПК, с който се оспорва същата и се иска потвърждаване на определението на РС в частта за 2 разноските. Цитира се съображението, дадено с Решение от 25.1.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС, че не следва да се извършват произволни от пазарните нива намаления на разноските за адвокатско възнаграждение, тъй като ще се постигне обратен на целения с чл.

101 от ДФЕС ефект, който е да се постигне свободна и лоялна конкуренция.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно чл.

269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства и обсъди възраженията и доводите на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са искове с пр.осн.чл.422 ГПК.

По отношение на направените оплаквания и доводи във въззивната жалба ПОС намира следното:

На 28.19.2018г. м е ж д у В. В. С. и „Сити кеш“ООД е подписан договор за потребителски кредит №216422 за 6 месеца, с който е отпуснат паричен заем в размер на 1700 лв., срещу който кредитополучателят е следвало да заплати възнаградителна лихва за периода при фиксиран лихвен процент от 40,08%, ГПР – 49,36% при обща сума на плащанията 1904 лв.; в чл.6 от договора страните са се споразумяли договорът за заем дабъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговорят на условията на чл.-9,ал.2 от ОУ.

На 24.9.2019 г. между „Сити Кеш“ ООД и Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е подписан рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания, както и приложение №1/24.9.2019 към него, от което е видно, че вземането на „Сити Кеш“ ООД от В.С. е цедирано на АСВ, за което не се спори по делото, че длъжникът е бил уведомен.

Производството по ч.гр.д.№14013/2021 г. на ПРС, 19гр.с. е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против В. В. С. за вземания, произтичащи от сключен между длъжника и „Сити Кеш“ ООД договор за потребителски кредит №216422 от 28.19.2018г., с който е предоставен кредит в размер на 1700 лв. при ГПР -49,36%, ГЛП – 40,08%, издадена е заповед за изпълнение №7513/31.8.2021 г. по чл.410 ГПК за сумите 1700 лв.главница ведно със законната лихва от 30.8.2021 г., 204 лв.-договор на лихва и 980 лв.-мораторна лихва, 57,69 лв.ДТ и 50 юрк.възнаграждение. От ответникът е подадено възражение по чл.414 ГПК, поради което е образувано исковото производство с пр.осн.чл.422 ГПК. Съгласно чл.6 от горепосочения договор за потребителски кредит, във вр. чл.9, т.2 от Общите условия на „Сити кеш“ООД, заемателят се е задължил да обезпечи кредита с едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство от едно или две физически лица, отговарящи на следните условия: да имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната, когато поръчителства едно физическо лице; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителният доход на всеки един от тях трябвало да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, 3 така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход. В чл.14,ал.2 от ОУ и чл.8 от договора е уговорено, че в случай на неизпълнение от страна на заемателя на задължението по чл.6 от договора в уговорения тридневен срок, същият дължи неустойка в размер от 1147 лева, която следва да се заплати разсрочено, като част от погасителните вноски.

Основните две функции на неустойката са обезпечителната и обезщетителната функции. Целта на обезпечението е да гарантира събираемостта на вземането на кредитора.

То не следва да поражда нови парични вземания в негова полза. Поръчителството би следвало да бъде подсигурено преди подписване на договора, защото в противен случай кредитополучателят би рискувал да задлъжнее и за сума, надхвърляща отпуснатия му кредит. Същият риск съществува и в случай, че поръчителството не бъде дадено едновременно с подписване на договора за кредит, защото обещанието за поръчителство не обвързва юридически, лицето което го е дало. От друга страна, макар да не е налице законова пречка да се поръчителства по вече поето задължение, обстоятелството, че предоставянето на обезпечение не е въведено като условие за предоставяне на кредита, дава основание да се счита, че кредитодателят няма интерес от обезпечението, а от получаване на неустойката, която всъщност се явява скрита печалба- скрито възнаграждение, определено в абсолютен размер, а не в лихви / в проценти неустойката съставлява повече от 50% от отпуснатия кредит/. Аргумент в подкрепа на горния извод е и обстоятелството, че неустойката е включена в погасителния план, представляващ неразделна част от договора за потребителски кредит. Тази скрита печалба обаче не е включена в общия размер на плащанията /обща сума за плащане- чл.3, т.12 от договора/, както и при формиране на ГПР.

Съответно изискванията на закона относно съдържанието на договора за потребителски кредит не са изпълнени и поради това следва да се приеме, че е налице противоречие със закона по смисъла на чл.411, ал.2, т.1 от ГПК. Що се отнася до банковата гаранция, следва да се има предвид, че съгласно чл.23 от общите условия, тя следва да е много по-голям размер на общата сума за плащане по договора за кредит. В случай, че кредитополучателят е разполагал свободно с такава сума, които да внесе като гаранция за срока на договора, то несъмнено тя не би имал нужда от предоставените и по договора за кредит 1700 лева. ГПР от 49,36% и общата сума на плащанията не съответства на действителните, тъй като още при сключването му е предвидено плащане на неустойка, включена в размера на погасителната вноска, с които се постига скрито оскъпяване на кредита; налице е невярна информация относно общите разходи по кредита, съставляващи нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.4,§1 от Дир.93/13/ЕО, водеща до недействителеност на договора /Р.№1510/13.12.2019г по в.гр.д.№2373/2019г. на ПОС. От горното е видно, че кредитодателят е поставил неизпълними условия за получаване на кредит с цел да генерира допълнителна почалба под формата на неустойка, поради което сумата не неустойката е следвало да бъде включена в ГПР. В тази връзка в решение от 21.04.2024 г. СЕС по дело С714/2022 г. е дадено задължитено тълкуване, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички разходи при обявяването му за нищожен, потребителят 4 следва да върне само предоставената в заем главница.

Това се установява и от приетото и неоспорено заключение на ССЕ от 24.02.2023 г., изпълнена от ВЛ Б. Д. , от което е видно, че процентът, с който се оскъпява кредита с договорената неустойка спрямо главницата по кредита възлиза на 67,47%. При това положение ГПР в договора се явява некоректен, при което не е е спазен чл.11,т.10 от ЗПК.