Определение № 886 от 24.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 886 гр. София, 24.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Касационно гражданско дело № 20258002103671 по описа за 2025 година

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

С решение № 327 от 03.07.2025 г., постановено по в.гр.д. № 388/2025 г. по описа на Окръжен съд- Русе, е потвърдено решение № 223 от 10.02.2025 г. по гр.д. № 5779/2021 г. по описа на Районен съд- Русе, с което са уважени предявените частични искове от Н. Ю. П., действаща лично и в качеството на законен представител на М. М. А., за сумата от по 6000 лв. за всяка от тях, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от смъртта на М. Н., настъпила поради неправилно лечение, изразяващо се в погрешна диагноза и множество оперативни интервенции в периода 17.03.2020 г. – 15.09.2020 г., обосноваващи лекарска грешка, вследствие на противоправното поведение на служители на УМБАЛ „Медика Русе“ ООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.10.2020 г. до окончателното й изплащане.

Против така постановеното въззивно решение е депозирана касационна жалба от УМБАЛ „Медика Русе“ ООД, представлявано от адвокат Х., с оплакване за недопустимост, постановяване на решението в противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че решението е постановено по нередовна искова молба, като периодът, за които се претендира, че е протекло лечението на М. Н. при жалбоподателят, не отговаря на установения по документи. Възразява, че след 1

04.08.2020 г. няма правна връзка между Н. и дружеството. Поддържа, че в петитума на исковата молба претенцията на ищците за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е неясно формулирана. Счита, че изложеното обосновава извод за нередовност на исковата молба, която е следвало въззивният съд да отстрани. По същество поддържа, че решението е постановено без да се съобразят всички събрани доказателства по делото и при тяхното съобразяване съдът би достигнал други изводи. Поддържа, че съдът не се е произнесъл по направеното от ответника в отговора на исковата молба и поддържано във въззивната жалба възражение за съпричиняване.

Поддържа оплакване, че липсва обосновка защо определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е справедлив. Поддържа, че съдът безкритично е възприел изготвените по делото експертизи. Счита, че решението не е мотивирано. Поддържа, че решението е постановено при нарушение на чл.22 от ГПК.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят формулира въпроси с твърдението, че съдът в решението си се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и такива, от значение за развитие на правото, а именно:

1. Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за нередовности на исковата молба и при наличие на такива - да даде указания, съобразно чл. 129, ал. 2 от ГПК за поправянето им, като упъти страните, за да обезпечи постановяването на допустим съдебен акт? По този въпрос се твърди, че обжалваното решение противоречи на решение № 139 от 13.09.2015 г. по гр. дело № 597 от 2014 г., IV г.о. на ВКС; решение № 49 от 07.04.2014 г. по гр. дело 1211/2015 г., II г.о. на ВКС; решение № 103 от 23.05.2017 г. по т.д. № 458 / 2016 г. II т.о. на ВКС.

2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе и да обсъди в мотивите на решението си всички събрани по делото доказателства, както и всички доводи, оплаквания и възражения, направени във въззивната жалба и отговора на исковата молба? – поддържа противоречие с ППВС №4/68 г., решение № 134 /18.11.2020 г. по дело № 1422 / 2019 г. II т.о. на ВКС; решение №39/07.05.2020 г. по дело №1184/2019 г. на ВКС; решение № 128 от 01.08.2017 г. по т. д. № 231/2016 г. на ВКС; решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС; решение № 99 от 08.10.2013 г. по търг. д. № 44/2012 г. на ВКС; решение 2

№ 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС.

3. Длъжен ли е въззивния съд да назначи повторна или допълнителна експертиза, или да постави допълнителни въпроси, за установяване на правнорелевантните факти по делото, по отношение на които заключението е непълно или необосновано и следва ли да обсъди заключението в съвкупност с всички приети по делото доказателства?- по този въпрос касаторът поддържа, че съдът е кредитирал вътрешно противоречива съдебномедицинска експертиза безкритично, което е в противоречие с т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 91/ 27.08.20215 г. по гр. дело № 321 /2015 г. на ІІ г. о. на ВКС , решение № 25/ 02.07.2020г. по гр. дело №2576 / 2019 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 267/ 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, І г. о. и решение № 91/ 27.08.2015 г. по гр. д. № 321/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 267/ 04.03.2014г. по гр. д № 30/2013 г. на ВКС, І г. о. на ВКС.

4. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, да обсъди доказателствата в тяхната взаимовръзка и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви? Предвид факта, че медицинската дейност е строго регламентирана дейност, длъжен ли е въззивният съд да обсъди и анализира обстоятелството, че приложеният медицински стандарт е изцяло спазен и ако да – какво следва от това?- поддържа противоречие с решение № 173 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 1131/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 218 от 03.11.2016 г. по гр. д. № 2217/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о. и др.

5. Длъжен ли е въззивният съд да приложи последиците от липсата на пълно и главно доказване на изгоден за страната факт, на който тя се е позовала и за който е имала указания, че следва да установи? По този въпрос счита, че следва да се съобрази решението дадено в решение № 80 от 03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, IV г.о.

6. Допустимо ли е като член на въззивния състав да участва съдия, който е бил председател на състава, пред който са извършени всички процесуални действия по изясняване на фактите и събирането на доказателства за тях при първоинстанционното разглеждане на делото?- този въпрос е поставен при условията на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

В писмен отговор на касационната жалба ответниците Н. Ю. П. и М. М. А., представлявани от адвокат Т. оспорват жалба. Възразяват, че касаторът не е 3 формулирал правен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, за развитие на правото или да е решен в противоречие с практиката на ВКС. По същество възразяват, че решението на Окръжен съд- Русе е правилно и обосновано.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, ОС- Русе изцяло е възприел установената от районния съд фактическа обстановка. Приел е, че е безспорно, че ищцата Н. Ю. П. е живяла на съпружески начала с починалия на 05.10.2020 г. М. А. Н., като по време на съвместното им съжителство, на 11.09.2017 г., е родена дъщеря им М. М. А.. Приел е, че не е спорно, че в периода от март до септември 2020 г. М. Н. многократно е хоспитализиран в УМБАЛ „Медика Русе“ ООД с оплаквания от силни болки в лявата лумбална област, парене и кръв в урината. Първоначално му е поставена диагноза за камък в бъбрека и уретера, при което са извършени последователни оперативни интервенции – уретерна катетаризация и трансуретрално отстраняване на обструкции и съсиреци. На 15.09.2020 г. Н. е приет в УМБАЛ „Канев“ АД – гр. Русе, където за първи път му е поставена диагноза „бъбречен карцином с туморна маса 123/90 мм и метастази в белия дроб“. На 28.09.2020 г. постъпва за операция в МБАЛ „Сърце и мозък“ – гр. Плевен, където е отстранен туморът. Въпреки оперативното лечение, М. Н. почива на 05.10.2020 г. Съдът е посочил, че в изготвената предаутопсионна епикриза и аутопсия № 62/2020 г. било посочено, че М. Н. е бил с бъбречноклетъчен карцином на ляв бъбрек с метастази във вена реналис и туморни емболи във вена кава, множество метастази в лимфни възли и бял дроб. Карциномът в бъбрека е бил 4 степен с размери 11 на 14 см.

Съдът е обсъдил изготвените по делото съдебно-медицински експертизи4 основна и допълнителна, изготвена въз основа на събраните като доказателства амбулаторни листове, образни изследвания и други медицински документи, както и разпита на свидетелите Г., К., Г. и е приел, че в заключението си вещите лица са установили, че причината за смъртта на М. А.

Н. е бъбречно-клетъчният карцином с метастази в лимфни възли и белия дроб, включително туморни емболи в долна куха вена, бъбречната вена и белия дроб. Заболяването е било усложнено от хронична исхемична болест на сърцето, хипертония, диабет и затлъстяване. Според вещите лица непосредствена причина за смъртта е остра сърдечно-съдова и дихателна недостатъчност с белодробен оток. Вещите лица са изясняли, че смъртта не е в пряка причинна връзка с извършените медицински дейности в УМБАЛ „Медика Русе“ ООД — урологични диагностично-терапевтични манипулации и оперативни интервенции. Причините за леталния изход се дължат на закъсняла диагноза и лечение на бъбречния карцином.

За установяване на претърпените неимуществени вреди от ищците по делото са разпитани свидетелите С. К. В. (майка на ищцата), Н. Г. К., С. Н. М. и Й. Р.

В., които са установили съществувалата силна емоционална връзка и привързаност между починалия Н. и неговата съпруга и дете- ищци по делото.

При така установените факти съдът е приел, че се доказва по делото фактическия състав на чл.49 от ЗЗД и ответникът дължи обезщетение за неимуществените вреди, които ищците са претърпели вследствие на осъществен медицински деликт. Разяснил е какво в практиката се приема като „лекарска грешка“ или медицински деликт, както и че за установяването на такъв следва да се установи налице ли е противоправно и виновно поведение от страна на медицинските лица, съществува ли причинно-следствена връзка между това поведение и настъпил вредоносен резултат, дали последният е пряка и непосредствена последица от извършените медицински интервенции и приложеното лечение, както и какъв е размерът на причинените имуществени и неимуществени вреди. Според въззивния съдебен състав по делото категорично се доказва от заключенията на изготвените комплексна съдебномедицинска и допълнителна съдебномедицинска експертиза, че е налице проявена небрежност от страна на лекарския екип на УМБАЛ „Медика Русе“ ООД. Този извод се мотивира от установеното, че въпреки проведеното лечение, конкрементът в левия бъбрек не е бил отстранен, че проведените 5 оперативни интервенции в лечебното заведение не съответстват на утвърдените медицински подходи за лечение на карцином на бъбрека, че не са били предприети действия за поставяне на точна диагноза, въпреки съществуващата симптоматика, която е описана в образно изследване от 27.06.2020 г., налагаща допълнително уточняване на диагнозата. Според съда липсата на допълнителни изследвания е довела до пропуск в диагностичния процес, възпрепятстващ своевременното установяване или изключване на наличие на карцином в бъбрека. Посоченото обосновава извод за наличие на немарливо поведение от страна на медицинския персонал, което е довело до забавено диагностициране и лечение. Съдът е приел, че описаните неправомерни действия са нарушили правото на пациента по чл. 81, ал. 2, т. 1 и чл. 86, ал. 1, т. 3 от Закона за здравето да получи своевременна, достъпна и качествена медицинска помощ. Според заключенията на вещите лица, при правилно и навременно диагностициране и лечение заболяването би могло да бъде овладяно. В конкретния случай, поради груба небрежност, неправилно диагностициране и неподходящо лечение от страна на ответното лечебно заведение, на М. Н. е бил отнет реалният шанс за своевременно и адекватно лечение, както и за запазване на живота му. Съдът е приел, че причината за смъртта на М. Н. е изяснена по категоричен начин в хода на делото – бъбречноклетъчен карцином на левия бъбрек с метастази във вена реналис и туморни емболи във вена кава, както и множество метастази в лимфни възли и белия дроб. Съгласно заключението на комплексната съдебномедицинска експертиза е налице причинно-следствена връзка между забавеното диагностициране и лечение на бъбречния карцином и настъпилата смърт на пациента. Съдът не е споделил тезата на въззивника, че не е налице нарушение на правилата за добра медицинска практика и задължителните медицински стандарти, обуславящи противоправност на деянието, както и че е било проведено правилно лечение, съответстващо на насоките за диагностика и лечение на бъбречноклетъчен карцином, тъй като в медицинската документация не се среща такава диагноза. Приел е за установено, че ако заболяването на М. Н. било своевременно открито и била поставена правилна диагноза, на пациента е могло да бъде назначено адекватно лечение, съобразено с етапа на развитие на болестта. Съдът е посочил, че медицинската помощ следва да бъде съобразена с утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии, основани на 6 медицински стандарти и съответните Правила за добра медицинска практика, че трябва да отговаря на основните принципи на правото на медицинска помощ, регламентирани в чл. 81, ал. 2 от ЗЗ — своевременност, достатъчност и качество. Посочил е, че всяко поведение, различно от това, което се изисква от лекаря, е противоправно и води до ангажиране на отговорност за причинени вреди, какъвто е и настоящият случай.