Решение № 6276 от 26.08.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И

Е № ….. гр. София, 26.08.2019 г.

В И М Е Т О Н А

Н А Р О Д

А

СОФИЙСКИЯТ

ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми май през две хиляди и деветнадесета година в следния състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

ЧЛЕНОВЕ : Галина Ташева

Мл. съдия : Боряна П. при секретаря Поля Г., като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 12373 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 411699 от 21.05.2018 г., на

СРС, 42 с - в, по гр. д. № 3647/2017 г. е признато за установено, на основание чл. 422, вр. чл. 415 от ГПК, вр. чл. 213 от КЗ ( отм.), че Р.Т.К. и В.Д.К. (в качеството им на поръчители) дължат солидарно на „К.ф.д’а.п.л.к.е.СА“, регистрирано в

Търговския съд на Нантер Франция, действащо на територията на Република България чрез „К.ф.д’а.п.л.к.е.СА - клон България“- КЧТ, сума в размер на 23 400 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение поради допуснато неизпълнение на договорно задължение за заплащане цена на стоки по договор от 21.01.2015 г, сключен между „М.Б.“АД и „М.“ ЕООД (понастоящем „М.к.“ ЕООД), ведно със законната лихва от предявяване на иска - 13.05.2016 г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 25467/2016 г., по описа на СРС, 42 с - в.

Със същото решение ответниците са осъдени да заплатят на ищцовото дружество сторените пред СРС разноски от 668 лв. и тези за заповедното производство, в размер на 468 лв.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците Р.Т.К. и В.Д.К. с доводи за неговата неправилност, поради допуснати нарушения на материалния закон. Излагат се съображения, че поръчителството на двамата ответници е отпаднало, тъй като договорът за покупко - продажба на метали и метални изделия от 21.01.2015 г. е бил със срок от една година, след който момент автоматичното му продължаване не обвързва поръчителите, доколкото те не са изразили изрично съгласие. Възразяват, че наличието на арбитражна клауза в договора за отнасянето на спорове пред Арбитражен съд при Българска бизнес асоциация - гр. Пловдив, задължавала продавача „М.Б.“ АД да предяви претенциите си пред арбитражния съд и доколкото този ред не е приложен, то и съдебно претендираните вземания, се явявали неоснователни. Счита, че изплащането от страна на ищеца на застрахователно обезщетение на „М.Б.“ АД, не поражда правото му да претендира процесните суми от поръчителите. Не било установено и уведомяването на поръчителите, като физически лица, за наличието на задължения по представените фактури, като последните не били осчетоводени от страна на „М.“ ЕООД. Поддържат, че дори и да се приеме, че е налице изплащане на застрахователно обезщетение, ищецът -застраховател е следвало да предяви претенцията си първо към „М.“ ЕООД и едва след изчерпване на този ред, да ангажират отговорността на поръчителите. По изложените съображения молят обжалваното решение да бъде отменено, а ищцовите претенции - отхвърлени, като им бъдат присъдени и сторените в двете инстанции съдебни разноски.

Въззиваемият - ищецът „К.ф.д’а.п.л.к.е.СА", регистрирано в Търговския съд на Нантер Франция, действащо чрез „К.ф.д’а.п.л.к.е.СА - клон България“ - КЧТ оспорва въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да бъде изцяло потвърдено като правилно. Поддържа, че претендираните вземания са установени от представените по делото писмени доказателства и изслушана съдебно - счетоводна експертиза, включително съществуването на застрахователно правоотношение, по което е настъпило застрахователното събитие, изразяващо се в неизпълнение на дължимо към „М.Б.“ АД парично задължение. Претендира разноски, съгласно списък.

Третото лице помагач на страната на ищеца - „М.Б.“ АД и третото лице помагач на страната на ответника „М.к." ЕООД (с предходно наименование „М." ЕООД), редовно призовани, не са изразили становище по въззивната жалба.

Съдът като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:

В рамките на проверката по чл. 269 ГПК въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По отношение неговата законосъобразност, съдът е обвързан от посоченото в жалбите, като съдът следи и без довод за нарушения на императивните материалноправни норми. Делото е решено при изложена от СРС фактическа обстановка, която настоящият състав не намира за необходимо да преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 ГПК. Въззивният съд ще обсъди само относимите към възраженията в настоящото производство доказателства.

СРС е сезиран с иск, с правно основание чл. 422, вр. чл.

415 от ГПК, вр. чл. 213 от КЗ ( отм.). По заявление, подадено по реда на чл. 410 от ГПК, по ч. гр. д. № 25467/2016 г., по описа на СРС, 42 с - в, в полза на „К.ф.д а.п.л.к.е.СА, дружество, регистрирано във Франция, е издадена заповед за изпълнение против „М.“ ЕООД и поръчителите Р.Т.К. и В.Д.К. за сумата от 23 400 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение вследствие на настъпило застрахователно събитие неплащане на парични суми по фактури относно извършена доставка на стоки. Тъй като възражение по чл. 414 ГПК е постъпило единствено от физическите лица, спрямо дружеството - главен длъжник заповедта за изпълнение е влязла в сила.

Не се спори и от представените пред СРС писмени доказателства и приетата без възражения съдебно - счетоводна експертиза се установява, че между „М.Б.“ АД, като продавач и „М.“ ЕООД (с ново наименование „М.к.“ ЕООД), като купувач, е сключен рамков договор от 21.01.2015 г. за продажба на метали и метални изделия.

С договора дружеството - продавач се задължава да доставя стоки - конкретизирани по вид, количество и цена по всяка отделна фактура, с лимит до 26 000 лв., а купувачът се задължава да заплаща цената на доставените стоки в срок от петнадесет дни от издаване на данъчната фактура. Не е спорно и се установява, че изпълнението на задълженията на купувача са обезпечени с поръчителството на физическите лица – ответниците В.Д.К. и Р.Т.К..

Не се спори и се установява, че със застрахователна полица № ********* от 15.09.2014 г., сключена между ищеца, „Хъс“ ООД и „М.Б.“ АД, считано от 01.01.2015 г. „М.Б." АД се е присъединил към първоначално подписания застрахователен договор между първите две дружества. В тази връзка „К.ф.д’ а.п.л.к.е.СА - клон България“- КЧТ е издало кредитно известие към полица № **********, с което са застраховани вземания на „М.Б.“ АД към „М.“ ООД (включително по посочения по – горе договор) за кредитен лимит от 26 000 лв.

По делото е установено, че във връзка с договора от 21.01.2015 г. за продажба на метали и метални изделия, „М.Б.“ АД е издало фактура № **********/07.05.2015 г. за сумата от 24 921, 55 лв., с падеж на задължението 22.05.2015 г., фактура № **********/12.05.2015 г. за сумата от 3 971, 88 лв., с падеж на задължението 27.05.2015 г. и фактура № **********/12.05.2015 г. за сумата от 20 969, 64 лв., с падеж на задължението 27.05.2015 г., като неизплатените суми от купувача „М.“ ЕООД (с ново наименование „М.к.“ ЕООД) по трите фактури е в общ размер от 26 743, 63 лв.

За спора е ирелевантно обстоятелството, че фактура № **********/12.05.2015 г. не е отразена в счетоводството на „М.“ ООД, тъй като по делото е представен приемо - предавателен протокол от 12.05.2015 г., съгласно който продадената стока е получена от представител на „М.“ ООД. Предаване на стоките от продавача на купувача се установява и по останалите две фактури, които са подписани от представител на „М.“ ООД, с което следва да се приеме, че „М.Б.“ АД е изпълнило договорните си задължения и за него е възникнало право на вземане за продажната цена. Доколкото падежът на задълженията е точно определен, неоснователни са доводите, че поръчителите не били уведомени за наличието на задължения, като ищецът няма законово задължение да предяви претенциите си в определена поредност.

Без правно значение е и въпросът дали след изтичане на едногодишния срок, за който е сключен рамковия договор от 21.01.2015 г. за продажба на метали и метални изделия и автоматичното му подновяване за нов период, даденото от двамата ответници, поръчителство е запазило своето действие. Безспорно се установява, че процесните задължения по трите фактури са възникнали по време на първоначалния едногодишен срок от действието на договора, през който период ответниците са били поръчители, поради което последните отговарят за задълженията на „М.“ ООД.

Установено е, че с преводно нареждане от 17.03.2016 г. „К.ф.д а.п.л.к.е.СА“ е наредила изплащането на сумата от 23 400 лв. на „М.Б.“ АД, представляваща обезщетение за вреда, съгласно посочената застрахователна полица. Пред СРС е прието е суброгационно писмо, издадено от „М.Б.“ АД, с което се потвърждава получаването на сумата от 23 400 лв. и е изразено съгласие за встъпване на застрахователя в правата на дружеството спрямо причинителя на щетата.

Соченото от въззивниците наличие на арбитражна клауза в рамков договор от 21.01.2015 г. не обвързва настоящия ищец, чието вземане е по чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) и не рефлектира върху основателността на ищцовата претенция.

С оглед на така събраните доказателства, настоящият състав намира за обоснован извода на СРС, че са настъпили изискуемите от закона предпоставки за суброгиране на ищеца, като застраховател, в правата на застрахования „М.Б." АД за изплатеното обезщетение от 23 400 лв., дължимо поради непогасяването на „М.“ ООД на задълженията му към застрахования по горепосочените три фактури, във връзка с договора от 21.01.2015 г. за продажба на метали и метални изделия.

Ответниците не са ангажирали доказателства за погасяване на възникналите задължения.

За разлика от СРС обаче, настоящият състав намира, че отговорността на ответниците, в качеството им на поръчители, е отпаднала, макар и по различни съображения от изложените във въззивната жалба.

Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г., по тълк. д. № 1/2013 г., на ОСГТК на ВКС, при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд следи служебно за прилагане на императивните материалноправни норми, дори ако тяхното нарушаване не е въведено като основание за обжалване от страната.

Съгласно разпоредбата на чл. 147, изр. 1 ЗЗД поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца от падежа на вземането. Посочената правна норма предвижда специално основание за прекратяване на поръчителството: поръчителството се прекратява, ако кредиторът не предяви иск срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа.

Константната съдебна практика, а и задължителната такава (т. 4 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС) приема, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е краен и преклузивен. Съгласно възприетото становище в т. 4 Б от ТР № 4/18.06.2014 г., по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, „срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД се прилага служебно от съда, като за разлика от погасителната давност, с изтичането му не се погасява възможността за принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство. Преклузивните срокове, за разлика от давностните (чл. 120 ЗЗД), се прилагат от съда служебно.“ (в този смисъл и решение № 81 от 08.07.2014 г. по т. д. № 1705/2013 г., т. к., І ТО на ВКС).

Разпоредбата на чл. 147 ЗЗД има императивен характер, като не се допуска дерогирането ѝ от друга уговорка между страните или предварителен отказ от този срок (в този смисъл Определение № 416 от 13.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1766/2014 г., II т. о. и Решение № 81 от 8.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1705/2013 г., I т. о.).

След като разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД е императивна материалноправна норма, за прилагането ѝ съдът следи служебно – и без довод от страните, както се посочи по – горе.

Предвид изложеното, за да се запази отговорността на поръчителя и след падежа на обезпеченото задължение, трябва да е изпълнено условието на чл. 147, ал. 1 ЗЗД - кредиторът да е предявявил иск спрямо длъжника в 6 - месечен срок от падежа на задължението.