Решение № 1279 от 05.11.2020, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

Номер 1279

0*.11.2020 г.

Град Бургас

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд – Бургас

V въззивен граждански състав

На 05.10.2020 година в публично заседание в следния състав:

Председател:

Членове:

Секретар:

Вяра И. Камбурова

Галя В. Белева

Александър Д. Муртев

Тодорка С. Каракерезова като разгледа докладваното от Александър Д. Муртев Въззивно гражданско дело № 20202100502126 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК е образувано по въззивна жалба от Д. Т. Д. , чрез неговия пълномощник адв. Станко Кралев, с която се обжалва Решение № 1753 от 23.07.2020 г. по гр. д. № 10230 по описа на Районен съд – Бургас за 2019 г., в частта, в която предявеният иск е бил отхвърлен над уважения размер от 4 000, 00 лв. до предявения такъв от 15 000, 00 лв. Иска се отмяна и постановяване на ново решение в обжалваната му част, с което предявения иск да бъде уважен в неговата цялост. В депозираната жалба се сочи, че решението е неправилно и незаконосъобразно в частта, в която е определено дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди.

С жалбата се навеждат доводи, че неправилно съдът е приел, че не е доказано, че всички претърпени от ищеца болки и страдания след операцията на колянната му става и последвалото операцията обездвижване на левия му долен крайник са в причинноследствена връзка с причиненото от ответника увреждане. Сочи се, че установеното у същия заболяване “хронопатия” е хронично такова, същото не налага оперативно лечение, а при необходимост от оперативна интервенция, то тя е артроскопска. Сочи, че след артроскопия, пациентът не е обездвижен и обичайният възстановителен период е 10-14 дни. По изложените съображения се застъпва становище, че първопричина за извършеното оперативно лечение е разкъсването на медиалната колатерална връзка и на медиалния менискус, а извършената хондропластика има съпътстващ характер и не се намира в причинно-следствена връзка с продължителността на възстановяването и изпитаните през този период болки и страдания.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор от С. А. К. , чрез проц. му представител – адв. Баджакова, в което се застъпва становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба. Сочи се, че от приложената епикриза се установява, че лявото коляно на ищеца действително е било оперирано на 28.12.2018г. в МБАЛ “Бургасмед”, но е видно, че освен руптура на медиален менискус, която в съдебномедицинското удостоверение е посочена, че е възможно да бъде причинена при падане, при операцията е била установена и хондропатия, което заболяване е хронично и в конкретния случай не се установява да е било предизвикано от самото падане или да има връзка с него. Поддържа, че хондропатията се среща често при спортисти, какъвто ищецът е заявил, че е бил в съдебно 1 заседание, а от показанията на свид. Антония Митрева е било потвърдено, че ищецът ежедневно е посещавал фитнес зали и е неглижирал наличието на горепосоченото заболяване. В допълнение сочи, че от тези доказателства ставало ясно, че ищецът за втори път постъпва в отделението по “Ортопедия и травматология” към МБАЛ “Бургасмед” ЕООД, като за втори път има травма на левия крак. Навежда твърдения, че при операция на менискус, без наличие на други придружаващи заболявания, какъвто е конкретния случай възстановителния период е в рамките на 15-20 дни. Именно поради това счита, че в разглеждания случай възстановителния период е продължил близо 2 месеца поради сложността на операцията, която е настъпила вследствие на хондропатията, а не само от разкъсване на медиалния менискус. В допълнение сочи, че в хода на производството не били събрани писмени доказателства във връзка с възстановяването на ищеца. Налице били само показанията на свид. Николова, която заявила, че ищецът бил посетил на няколко пъти рехабилитатор, което според въззиваемия било крайно недостатъчно. С тези доводи счита, че районния съд правилно е приложил нормата на чл.52 от ЗЗД и определил размера на дължимото обезщетение, като е отчел степента и тежестта на увреждането, интензитета на претърпените болки и страдания и продължителността на възстановителния период. Иска от съда атакуваното решение в обжалваната му част да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски. Страните не правят нови доказателствени искания.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, в която БРС е осъдил въззиваемия да заплати на въззивника сумата от 4 000,00 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, поради което атакуваното решение в тази му част е влязло в законна сила и не подлежи на проверка от въззивната инстанция досежно неговата правилност.

Страните не правят нови доказателствени искания пред въззивната инстанция.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес в обжалваната част, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, против подлежащ на обжалване съдебен акт, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което жалбата е допустима и подлежи на разглеждане.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо. Обжалваното решение е влязло в сила по отношение на отхвърлителната му част, тъй като въззиваемите не оспорват размера на присъдените им от първоинстанционния съд обезщетения за претърпяните от тях неимуществени вреди в резултат на деликта.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд по отношение на установената от него фактическа обстановка.

В допълнение на мотивите на първоинстанционния съд, във връзка с наведените с въззивната жалба оплаквания настоящия състав изложи следните съображения:

Предявен е иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, с който ищецът претендира 2 от ответника обезщетение на неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени от нанесената му средна телесна повреда. Фактическия състав на деликта включва следните елементи-деяние, което може да се е осъществило с действие или бездействие, противоправност на деянието, настъпили имуществени или неимуществени вреди в резултат на деянието, причинна връзка между деянието и настъпилите вреди и вина, която по силата на оборимата презумпция предвидена в чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага до доказване на противното. Деянието е противоправно, когато нарушава общата публичноправната забрана да не се вреди другиму. Вредата представлява промяна на имуществото, правата, телесната цялост и здраве, душевност и психическо състояние на човека. Промяната може да се осъществи чрез смущаване, накърняване или унищожаване на посочените блага. Вредите могат да бъдат имуществени под формата на претърпени загуби и пропуснати ползи и неимуществени изразяващи се в претърпени болки и страдания, но и в двата случая следва да бъдат пряка и непосредствена последица от извършения деликт.

Отговорността на делинквента обхваща всичките вреди, които са настъпили или със сигурност могат да настъпят в бъдеще за пострадалия от противоправното деяние. В конкретния случай са претендирани единствено неимуществени вреди, които се изразяват в болки и страдания предизвикани от увреждане на здравето на пострадалия от деликта, което е настъпило в резултат на причинената му средна телесна повреда. Чрез обезщетяване на увредения за причинените му неимуществени вреди същият получава парично удовлетворение, което има за цел да компенсира преживяните от него отрицателни психически емоции, да се възстанови психическото равновесие на пострадалото лице. По смисъла на чл. 52 ЗЗД, размерът на дължимото обезщетение за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, като справедливостта не е абстрактно понятие, а се свързва с преценката на конкретно обективно настъпили обстоятелства и с оглед личността на пострадалия. Следва да се имат в този смисъл предвид указанията, дадени от Пленума на ВС на РБ в Постановление № 4 от 1968 г.

Причинната връзка между деянието и настъпилите вреди е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретно действие или бездействие на делинквента. Възможно е деянието да не е единствената причина за настъпване на резултата, но това не изключва отговорността за деликта, а само определя нейния обем. Доказването на причинно-следствената връзка между поведението на делинквента и вредите, чието обезщетение се търси е в тежест на ищеца, който следва да установи по пътя на пълното главно доказване, че деянието е решаващата причина за резултата, който закономерно да се поражда и да произтича като следствие от деянието.

Деянието следва да бъде необходимо условие за настъпването на вредата, ако при изключване поведението на делинквента вредата не би настъпила.

Влязлата в сила осъдителна присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици на деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца по смисъла на чл.

300 ГПК и чл. 413 НПК, т.е. относно елементите на деликтната отговорност. Постигнатото споразумение в наказателния процес има същото значение. Влязлата в сила осъдителна присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд досежно съпричиняването и размера на вредите е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от извършеното деяние, когато съпричиняването и размера на вредите са елемент на фактическия състав на извършеното деяние.

В процесния случай е налице влязло в сила споразумение по НОХД № 1130/2019 г., обективирано в протокол от 04.11.2019 г., по силата на което подсъдимия и ответник С. А.

К. се признава за виновен в това, че на 05-06.12.2018г., в гр. Бургас, кв. “Рудник”, в частен имот, находящ се на ул. “И.” *, чрез нанасяне на удар с глава в корема спрямо Д. Т. Д. , от който е последвало залитане и падането му по стълбите, причинил на полицейски орган Д.

Т. Д. – “старши полицай” в група “Охрана на обществения ред” на сектор “Охранителна 3 полиция” към Пето районно управление Бургас на ОД МВР Бургас, при изпълнение на службата му, средна телесна повреда, изразяваща се в разкъсване на колатерална връзка и на менискус на ляв долен крайник, водеща до трайно затруднение на движението на долен ляв крайник за срок от около 2-3 месеца при обичайно протичане на възстановителния процес, в резултат на посукване на левия крак в областта на коляното при падането на Д. *** на земната повърхност, стълбището на сградата, което съставлява престъпление по чл. 131, ал.2, предложение четвърто, т.2, вр. чл.129, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.23, ал.1 от НК. С оглед на това и по смисъла на чл. 300 ГПК и във вр. чл. 413 НПК гражданският съд е обвързан от задължителната сила на влязлото в сила споразумение, което е приравнено по последици на влязла в сила присъда по отношение на следните елементи от фактическия състав на деликта- извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

Ищецът следва да докаже в случая твърдяните от него неимуществени вреди и техния размер и причинната връзка между уврежданията на здравето му, изразяващи се в причинената средна телесна повреда и преживените от него болки и страдания.

Пред въззивната инстанция страните не спорят относно факта, че на ищеца са били причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, както и че между осъществения деликт и настъпилите неимуществени вреди съществува причинноследствена връзка.