Решение № 5892 от 05.06.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5892 гр. С, 05.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: С И при участието на секретаря П А като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20211110172210 по описа за 2021 година

Предявен е иск от М. Г. С., ЕГН: **********, с адрес гр. С, ж.к."Л" 3 бл....., чрез адв.Н., със съдебен адрес: гр. С, ул. „И Д” № 7, .. за осъждане на „К Й" ООД, ЕИК .., седалище и адрес на управление гр. Хасково, ул.„.. представлявано от В И, сумата от 145.00 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за паричен заем №/21.04.2021 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.12.2021 г., до окончателното й изплащане, от която сума 28.65 лв. неоснователно заплатена възнаградителна лихва и 116.35 лв. неоснователно заплатена неустойка.

Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че 21.04.2021 г. страните са сключили договор за потребителски кредит № 81479, за сума в размер на 1500.00 лв., като към датата на подаване на исковата молба са върнати 1645.00 лв., които представляват заплатени 7 погасителни вноски, всяка от по 235.00 лв.

Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл.22 от ЗПК вр. чл.26, ал.1 от ЗЗД като противоречащ на законоустановените императивни правила. В тази насока се излагат съображения, че по отношение процесния договор не е спазена предвидената в закона форма – чл.10, ал.1 вр.чл.22 от ЗПК. Според ищеца, в договора липсва съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишния процент на разходите по кредита, който е посочен само като процент, а не е описана подробно мотодиката за формирането му. Аргументира се становище и че посоченият ГПР в договора не е реалния, който в действителност е 119.330 %.

Ищецът оспорва клаузата от договора, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение на задълженията и предвидената неустойка при неизпълнението й. В тази насока твърди, че е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора, поради което е налице нищожност на договора по смисъла на чл.26, ал.2 пр.1 от ЗЗД.

1

Ищецът твърди, че процесния случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Позовава се на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, в която изрично се сочи, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин. В този смисъл се обосновава извод, че уговорената неустойка противоречи на пресредваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. Отделно от това ищецът изразява мнение, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. В този смисъл е цитира т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на Върховния Касационен съд.

Развиват се съображения, че в случая е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, доколкото в чл.33, ал.1 от ЗПК е предвидено, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.

Според ищеца, с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди и подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК, като по този начин се кумулира неустойка за забава с мораторна лихва, което е недопустимо.

В исковата молба се твърди, че непредставянето на обещани обезпечения, съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение, а в случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Ищецът обяснява, че по този начин формулирано задължението навежда на извода, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение.

Отделно от това поцесната клауза за неустойка се оспорва като неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита на потребителите , доколкото същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така сочи, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.

По отношение ГПР, в исковата молба се обяснява, че в нарушение на императивното правило на чл.19, ал.1 вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК , ответното дружество не е включило в ГПР разходите за заплащане на неустойка в размер на 1388.86 лв., което би увеличило неговия размер от 48.133 % на 119.330 %. Поради това ищецът сочи, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, което води до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.

Ищецът се позовава на чл.19, ал.4 от ЗПК, според която разпоредба ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а в случая е налише превишение на тези размери, поради което и предвиденото в ЗПК 2 тези клаузите в договора, които водят до по-високи размери на ГПР, са нищожни.

Ищецът твърди, че с тези действия „К Й“ ООД е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.

Ищецът обяснява, че обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единната формула, залегнала в Директива 2008/48/ЕО, транспонирана в ЗПК, поради което същата има нормативно значение. Сочи, че начислената „неустойка“, попадат в изискванията на Директивата – тя е предвидим разход, ко йто обуславя сключването на договора при тези условия и би следвало да е предварително заложен и размерът й да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР.

С оглед на това се аргументира становище, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл.22 от ЗПК.

Отделно от това се отбелязва, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.

Ищецът излага доводи, че процесния договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.9 вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, поради нищожност на клаузата за възнаградителна лихва /ГЛП/ поради противоречие с добрите нрави. Според ищеца определеният от кредитодателя размер на възнаградителната лихва, в който се включва и начислената „неустойка“ , за изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми.

Ищецът се позовава и на разлика между посочената в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която той реално е върнал на ответното дружество.

Поради това смята, че клаузите в процесния договор не са формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл.147 ал.1 от ЗЗП и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП.

Ищецът излага аргументи и за наличието на основание за унищожаемост на процесния договор при наличие на предпоставките по чл.33, ал.1 от ЗЗД с оглед сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Според ищеца, той е бил принуден да сключи договора, тъй като към този момент той не е разполагал с достатъчно финансови средства да задоволи своите и на неговото семейство основни потребности заплащане на разходи за комунални услуги, храна и други разходи от неотложен характери и именно тези обстоятелства са оказали влияние върху формирането на вътрешната му воля да сключи договора. Ищецът твърди, че ако тези факти не бяха на лице, той не би сключил процесния договор, а най-малкото не би го сключил при тези условия.

Според ищеца налице са явно неизгодни условия по процесния договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните престации, доколкото той е получил сума в размер на 1500.00 лева, като впоследствие е върнал сумата от 1645.00 лева.

Ищецът се позовава на нищожност на отделни клаузи от процесния договор на основание чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл.146 от ЗЗП поради 3 неравноправност. В тази връзка отбелязва предвиденото в чл.23 от ЗПК, а именно к огато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

По така изложените съображения, ищецът иска да бъде осъден ответника да му върне заплатена без основание сума.

В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат доводи по основателността на предявения иск.

Ответникът признава, че между страните на 21.04.2021 г. е сключ ен договор за предоставяне на паричен заем, по силата на който е усвоил заемна сума в размер на 1500 лв.

Ответникът оспорва доводите на ищеца за недействителност на договора, като отбелязва, че той е написан в изискуемия от закона шрифт, а ищецът е получил копие от него. Съобщава, че ищецът е подписал общо седем договора с „К Й" ООД, по които е предявил пет иска, но предвид множеството правоотношения, за ответника неясно, кое от договорите е неразбираемо за ищеца.

Ответникът подчертава несъответствие в тезата не ищеца, изразяващо се, че от една страна посочена липсата на годишен процент от разходите, а от друга страна се оспорва методиката на формиране на ГПР в размер на 48.133 % ГПР. Ответникът окачествява като невярно твърдението на ищеца, че в посочения ГПР не е включена възнаградителната лихва. За неустойката се позовава на чл.19 ал. 3 ЗПК, съобразно предвиденото в която разпоредба при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Поради това се поддържа, че действителният размер на ГПР е посочения в договора от 48.133%.

Ответникът оспорва твърденията на ищеца, че договорната възнаградителна лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, а именно поради завишен размер над трикратния размер на законната лихва. Отбелязва, че с редакцията от 2014 г. на чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. чл.19 ал.1 от ЗПК е въведено законово ограничение в размера на възнаградителната лихва, като се нормира, че "годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България." Според ответника, с въвеждането на тази законова уредба са поставени ясни граници, отвъд които уговорената възнаградителна лихва би била нищожна като противоречаща на императивна правна норма, като сочи, че ЗПК е специален и именно той цели уреждане на отношенията в сферата на кредитирането на физически лица.