Решение № 232 от 05.12.2025, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 232 гр. Първомай, 05.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА при участието на секретаря Петя Г. Монева като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Гражданско дело № 20255340100228 по описа за 2025 година

Предявени са обективно евентуално съединени искове за нищожност на договор с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 от Закона за задълженията и договорите и чл. 22 от Закона за потребителския кредит, обективно кумулативно съединени с осъдителен иск с правно основание чл. 34, във вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

Ищецът М. К. Т., ЕГН: **********, с адрес: *********************, процесуално представлявана по пълномощие от адв. Е. И., вписана в регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция:

*********************, моли съда да признае за установено по отношение на ответника „Креди Йес” ООД, ЕИК: *********************, със седалище и адрес на управление: *********************, представлявано от В. М. И. и по процесуално пълномощие от юрисконсулт К. Н. К., че сключеният помежду им Договор за паричен заем № 433523/22.08.2024 г. е нищожен, и да го осъди да му заплати сумата от 281,47 лв. (след извършено увеличение на иска от 50 лв. на 281,47 лв.), подлежаща на връщане като получена без основание по същия недействителен договор, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 25.03.2025 г., до окончателното й издължаване.

Излагат се фактически твърдения, че по силата на сключен между страните Договор за кредит № 433523/22.08.2024 г. ответникът предоставил на ищцата заем от 1500,00 лв. при годишен процент на разходите от 48,048 %. Съгласно договорната клауза по чл. 8 последната следвало да заплати на кредитодателя и неустойка в размер на 1300,00 лв. при неизпълнение на задължението си по чл. 6 от договора да осигури обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица. Навежда се, че уговореният лихвен процент и годишния процент на разходите не 1 са действително прилаганите, доколкото при формирането им би следвало, но не участва неустойката. Същата е договорена в разрез с присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции и се явява скрит добавък към възнаградителната лихва, което води до нееквивалентност на насрещните престации, а оттам – и до накърняване на добрите нрави, заобикаляне на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и нарушаване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Последното, от своя страна, влече недействителност на съглашението, съобразно чл. 22 от ЗПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил Отговор вх. № 2466/11.06.2025 г., с който ответникът чрез процесуалния си пълномощник пледира за отхвърляне на исковете като неоснователни. Признава, че процесният договор е сключен между страните, че заетата сума е усвоена от ищцата и че от нея са осъществени погашения по кредита в общ размер на 890,00 лева. Навежда, че неустойката не се включва при изчисляването на годишния процент на разходите, че за изискването да учреди обезпечение и за дължимостта на неустойка при неизпълнението му потребителят е надлежно предизвестен с предоставената му преддоговорна информация, както и че процесната клауза е индивидуално уговорена.

Редовно призовани, страните не участват в открито съдебно заседание, като с молби, депозирани от пълномощниците им, ищецът поддържа исковите претенции, а ответникът моли за отхвърлянето им.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното:

Въз основа на приобщените документи, обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съвпадение в твърденията на страните, както и с оглед разпоредбата на чл. 190, ал. 2 вр. чл. 161 от ГПК и заключението на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза, се установява, че между ищеца и ответника е сключен Договор за кредит № 433523/22.08.2024 г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца паричен заем в размер на 1500,00 лв. за срок от 15 месеца при фиксиран годишен лихвен процент от 39,96 %, годишен процент на разходите от 48,048 %, възнаградителна лихва в размер на 430,01 лв. и неустойка в размер на 1300 лв. при непредоставяне на обезпечение, която се престира разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита. Така общо дължимата сума от кредитополучателя възлиза на 3765,00 лв.

Не е налице спор, че неустойката по чл. 8 от договора, дължима при неизпълнение на задължението на потребителя по чл. 6 от договора да предостави обезпечение, не е включено при формирането на годишния процент на разходите по кредита, както и че ищцата е извършила в полза на ответника плащания за погасяване на дължимата сума.

В тази връзка, съгласно заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза (л. 51 – л. 54 от делото), което се кредитира като компетентно, изчерпателно и обективно изготвено, се установява, че на 24.09.2024 г. кредитополучателят е осъществил плащания по процесния договор в общ размер на 1781,47 лв., с които е погасил следните свои задължения: главница – 1500,00 лв., договорна лихва – 63,95 лв., неустойка по чл. 8 от договора за паричен заем – 217,52 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

2

Ищецът предявява иск за прогласяване недействителността на Договор за кредит № 433523/22.08.2024 г. и едновременно с това претендира връщане на сумата от 281,47 лв. като недължимо платена по този недействителен договор, поради което исковете му намират материалноправното си основание в чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК и в чл. 34 от ЗЗД. Последната разпоредба задължава всяка от страните по признат за нищожен договор да върне на другата всичко, което е получила от нея. Т. е. това е частен случай на общия състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, който гласи, че получилият нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало такова е длъжен да го върне.

В съответствие с чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищцовата страна е да докаже пороците на оспорената сделка и заплащането на претендираната сума от 281,47 лв. в изпълнение на същия договор.

Тъй като ищецът и ответникът имат съответно качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит.

Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закона за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че ще е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК, не само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено и като взе предвид заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите. Така посоченият размер обаче не съответства на действителния, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на обезпечение, дължима на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Тази неустойка в размер почти колкото заемната сума представлява допълнително възнаграждение за кредитора 3

(т. нар. скрита възнаградителна лихва), а не изпълнява присъщите на неустойката обезпечителна и обезщетителна функции. От това следва, че уговореното е в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Видно е от заключението на вещото лице, а и ответникът признава, че неустойката не е включена при формирането на ГПР от 48,048 %. Ако тази сума беше включена като разход по кредита, какъвто всъщност е, то ГПР би бил 410,61 %, което е почти 10 пъти повече от уговорения. Предвид горното, съдът приема, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително уговорения такъв. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключване на договора, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК същият следва да се приеме за недействителен. В тази връзка и тъй като никой договор не може да бъде нищожен на повече от едно основание, не следва да се пристъпва към разглеждане на другото посочено от ищеца основание по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

По тези съображения предявеният иск за приемане за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен, следва да бъде уважен.

За основателността на втория предявен иск с правно основание чл. 34, във вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да върне платеното при начална липса на основание следва да са се проявили следните факти в обективната действителност: ищецът да е платил посочената сума на ответното дружество по недействителен договор за заем. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането в претендирания размер.

Тъй като по делото се установи недействителността на договора за кредит, следва да се приложи императивната разпоредба на чл. 23 от ЗПК, която гласи, че потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. При това положение за ищеца в качеството на кредитополучател възниква задължението да върне на кредитора – ответник само действително получената сума по договора в размер на главницата от 1500 лв. Всичко заплатено над тази сума се явява платено от ищеца на ответника при начална липса на основание.