Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1475 от 02.04.2024, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 6850/2023
Вид
Решение № 1475
Подписан
02.04.2024
Състав
Таня Аспарухова Георгиева - Точевска

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 197, ал. 1 · Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България
  • чл. 197, ал. 2 · Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България
  • чл. 198 · Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България
  • чл. 198, ал. 1 · Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България
  • чл. 198, ал. 2 · Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България
  • чл. 199 · Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България
  • чл. 227, ал. 1 · Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България
  • чл. 228 и 234 · Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България
  • чл. 228 и 234 · Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България
  • чл. 102а · Правилник за прилагане на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България

РЕШЕНИЕ

№ 1475 гр. Пловдив, 02.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20235330106850 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно съединени искове с правна квалификация чл. 199 ЗОВСРБ и чл. 86 от ЗЗД.

Ищцата Д. П. Р., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощника си адв. А. Н., е предявила против ***, с адрес: ***, представлявано от *** К. К., осъдителен иск с правно основание чл. 199 ЗОВСРБ за заплащане на сумата от 1297,23 лв. (хиляда двеста деветдесет и седем лева и двадесет и три стотинки) – главница, представляваща 11 дни допълнителен платен годишен отпуск (в размер по 117,93 лв. на ден) за 2021 г., определен като брой дни в Заповед № *** на *** (за *** ) на военнослужещите във вредни за здравето условия и рискове за живота и здравето им и невключени в пункт 2.2.4 на Заповед № *** на ***, като обезщетение при освобождаване от военна служба, съответно и неизплатен на *** Д. Р. при освобождаването й от военна служба, сумата от 6, 58 лева (шест лева и петдесет и осем стотинки) – мораторна лихва за периода 29.04.2023г. – 14.05.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба - 15.05.2023 г., до окончателното й изплащане.

След оставяне на исковата молба без движение и изискване справки за обстоятелството кое Военно формирование е разпоредител с бюджетни кредити, с Определение № 13454/27.11.2023г. е прекратено производството срещу ответника ***, като процесуално недопустимо поради липса на пасивна процесуална легитимация, и е конституиран като ответник по делото ***, ЕИК ***, с адрес: ***, представлявано от *** Я.М..

Ищцата твърди, че Със Заповед № *** год. *** освободил от военна служба ищцата, а с втора своя Заповед № *** я отчислил (считано от 30.12.2022 год.) от списъчния състав на 1 формированието. И двете заповеди са издадени по реда на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ). В пункт 2. от Заповед № *** ***, на основание Заповед №*** на *** (горестоящия щаб), разпоредил на ищцата да й се изплатят полагащите й се парични обезщетения при освобождаване от военна служба. В пункт 2.2. от цитираната Заповед № *** на ***, на основание чл. 199 от ЗОВСРБ, ответникът разпоредил изплащане на общо 5 (пет) бр. обезщетения, тоест компенсирал с парично обезщетение ищцата, поради неползваните дни отпуск.

Във въпросната заповед петте вида отделни обезщетения са в размерите, които к. на *** счел за законосъобразни.

К. на горестоящия щаб *** ежегодно в своя обща заповед (касаеща неговото в. ф. и подчинените му формирования, в т. ч. и ***) определял размера (броят работни дни) на допълнителния платен годишен отпуск на военнослужещите, служещи при специфични за здравето условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени или намалени. Ищцата с. Д. Р. била единствената *** от *** П., попадаща в тази категория. Затова в Заповед № *** на ***, която определяла конкретния брой работни дни допълнителен платен годишен отпуск за 2021 год. на военнослужещите, в списъка към заповедта, за *** (в заповедта, формированието е под името „***“) под № 1 фигурира ищцата, с посочено право на 12 (дванадесет) работни дни такъв отпуск.

С. Д. Р. твърди, че е ползвала 1 (един) ден от въпросните дни платен отпуск за 2021 год., ето защо са й останали 11 дни отпуск, който не е бил ползван и не й е бил изплатен. Уточнява, че в пункт 2.2.4. от Заповед № *** на *** в посочените 40 дни неползван отпуск за 2021 год. не са включени 11 - те дни отпуск, определени от *** допълнителен платен годишен отпуск на военнослужещите, служещи при специфични за здравето условия и рискове за живота и здравето, и неползван от с. Д. Р.. Така претенцията, изчислена съгласно горните заповеди на к. на ***, поради невключването й в пункт. 2.2.4. от цитираната заповед, възлиза на 1297,23 лв. (за 11 дни по 117,93 лв./ден).

След като получила процесната Заповед № *** (в чиито правомощия е уволнението и обезщетяването на *** Д. Р.), и установила липсата на въпросния вид и размер на допълнителен отпуск, до к. на в.ф. била изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка извънсъдебна покана.

С писмо peг. № *** ответното формирование взело становище, че не оспорва правото на Д. Р. на въпросните дни платен отпуск, а това, че била загубила правото да претендира заплащане на отпуска при освобождаване от военна служба. В заключение к. на в. ф. намира, че: „... медиацията като доброволна и поверителна процедура за извънсъдебно решаване на възникналия помежду ни спор за неприложима.“.

Излага, че ЗОВСРБ в глава седма с титул „Военна служба“, раздел V „Почивки и отпуски“, в чл. 198 урежда ползването на платения годишен отпуск, като в ал. 2. и 3, вменява на командирите задълженията им да осигуряват на подчинените си ползването на отпуска, а в ал. 4. дава на командира възможността да осигури ползването, дори когато подчиненият не е поискал ползването на отпуска, независимо с какъв мотив. В настоящия случай, от отговора на поканата за преговори излиза, че отговорността за неползването на отпуска се прехвърля от командира върху подчинената му, което е незаконосъобразно. В хипотези като горната, законодателят (ЗОВСРБ, чл.

199.) е напълно ясен: „Чл. 199. Забранява се компенсиране на отпуските с парично обезщетение, освен при освобождаване от военна служба.“

С оглед изложеното от съда се иска да постанови решение, с което да осъди ответника 2 да заплати на ищеца сумата от 1297,23 лв. – главница, представляваща 11 дни допълнителен платен годишен отпуск (в размер по 117,93 лв. на ден) за 2021 г., определен като брой дни в Заповед № *** (за *** от СКСО) на военнослужещите във вредни за здравето условия и рискове за живота и здравето им и невключени в пункт 2.2.4 на Заповед № ***, като обезщетение при освобождаване от военна служба, съответно и неизплатено на с. Д. Р. при освобождаването й от военна служба, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.04.2023 г. до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

С допълнителна молба във връзка с дадени от съда указания уточнява, че за периода 29.04.2023г. – 14.05.2023г. претендира мораторна лихва върху обезщетението в размер на 6, 58 лева (шест лева и петдесет и осем стотинки), а от 15.05.2023г. – законната лихва до окончателното изплащане.

В съдебно заседание поддържа исковете, счита същите за доказани по основание и размер, счита, че отпускът не може да се погаси, ако ползването му не е било осигурено от работодателя, за което к. носи отговорност по реда на чл. 198, ал. 2 от ЗОВСРБ.

Допълнително в съдебно заседание от 15.03.2024г. счита исковете изцяло за доказани по основание и размер, за това, че законодателят в чл. 199 от ЗОВСРБ приравнява всички видове отпуск, както и че този отпуск не е могъл да бъде ползван поради ползване от страна на ищцата на отпуск поради временна работоспособност преди прекратяване на правоотношението й, което е довело и до прекъсване на платения годишен отпуск, който е ползвала. Оспорва възможността правото на отпуск да се погаси по давност, като счита, че съгл. чл. 199 от ЗОВСРБ всички отпуски, които не са били ползвани, следва да бъдат заплатени.

Представя писмена защита, с която счита искът за доказан по основание и размер, както и че ищцата не може да носи отговорност за лошата организация на работа от страна на работодателя, цитира чл. 198 от ЗОВСРБ, чл. 103, ал. 1, 105, ал. 1 и 106, ал. 1 от ППЗОВСРБ и счита отпускът да не може да се погаси.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът ВФ 32990- Пловдив е подал отговор на исковата молба, с който оспорва вземането като неоснователно.

Твърди, че *** на *** не оспорва, че ищцата Д. Р. е служила в ***. На основание подаден от нея рапорт за освобождаване от военна служба, същата е освободена и отчислена от списъчния състав на ***, съгласно заповеди на ***. Спорът е има ли право ищцата да получи обезщетение за неползван отпуск за специфични условия на труд или не.

Излага, че видно от заповед № *** на *** на ищцата са определени 12 дни допълнителен отпуск за специфични условия на труд, които съгласно т. 4 от същата заповед следва да се ползват до края на календарната 2021 година. В противен случай, правото на отпуск по силата на чл. 5, ал. 3 от Наредба Н-14/08.12.2020 г. за условията и реда за определяне размера на допълнителен платен годишен отпуск на военнослужещи в определени области и дейности от Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на Министъра на отбраната и Българската армия, се погасява с изтичането на календарната година. Тоест към 01.01.2022 г., ищцата е загубила правото да ползва (съответно да получи обезщетение) за допълнителния й отпуск за 2021 година.

Промяната на Наредба Н-14/08.12.2020 г., в сила от 16.09.2022 г. няма обратна сила и не засяга погасените към 01.01.2022 г. и неползвани дни от допълнителния платен годишен отпуск. Това е причината ищцата да не е получила обезщетение за тези дни при освобождаването 3 си от военна служба.

Видно от приложените заповеди - извлечения за ежедневната дейност във военно формирование *** ползването на платен годишен отпуск от ищцата неимоверно бива прекъснато от отпуск за временна нетрудоспособност, видно от препис-извлечения от заповеди за ежедневната дейност във военно формирование *** № ***. Сочи, че платеният годишен отпуск (особено този за специфични условия на труд), който се полага на ищцата затова, че е ***, е ползвателят да се възстанови и да компенсира с почивка изпълнението на специфични и опасни за здравето функционални задължения, а не да получи обезщетение за това. Промяната на Наредба Н14/08.12.2020 г. следва общия принцип за отлагане на платения годишен отпуск за следващата календарна година, съгласно правилата на чл. 102а от ППЗОВСРБ. Нито една от петте хипотези на чл. 102а не е налице в процесния случай, което въпреки липсата на обратна сила на наредбата, да наложи отлагането на допълнителния отпуск на ищцата за ползване през 2022 година.

Еднократният размер на обезщетението за неползван платен годишен отпуск на ден, действително е 117,93 лв., както е посочила ищцата. Размерът е определен по правилото на чл. 25, ал. 3 от Наредба Н-12/12.04.2010 г. за условията и реда за изплащане на възнагражденията и обезщетенията на военнослужещите, издадена от Министъра на отбраната и обн. ДВ бр.

32/27.04.2010 г.

С оглед изложеното моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

В съдебно заседание поддържа отговора, счита за приложима Наредба Н-14/08.12.2020 г. преди изменението, поради което счита, че соченото обезщетение не се дължи. Представя писмена защита, с която взема становище, че първоначалната редакция на наредбата не допуска прехвърляне на неизползвания отпуск за следващата година, че съгл. чл. 198, ал. 2 ЗОВСРБ ответникът е осигурил възможността отпускът да се ползва, което ползване е било осуетено от заболяване на ищцата. В случай, че се приеме да са били налице предпоставките за прилагане новите разпоредби на наредбата, се твърди ищцата да не доказва изпълнение на изискванията на чл. 102а от ППЗОВСРБ.

В съдебно заседание от 15.03.2024г. *** К., процесуален представител на *** поддържа отговора и застъпеното до момента становище, че правото за ползване на този вид отпуск е погасен с изтичане на календарната година, за която е определено ползването му, съгл. чл. 5, ал. 3 от Наредба Н-14/08.12.2020г. в относимата към процесния случай редакция е недопустимо прехвърлянето на този вид отпуск за следващата календарна година, както и че ищцата е имала право да заяви кой вид отпуск ще използва и е имала възможност, вместо платения годишен такъв, да ползва процесния отпуск, аз да не се погаси той по давност. Също така се твърди да липсват посочени и доказани конкретни причини за неползването му, които да са обективни и да биха дали възможност, въпреки липсата на обратно действие на нормата на чл. 5, ал. 4 от Наредба Н14/08.12.2020г., съгл. чл.102а от ППЗОВСРБ ползването на този отпуск да бъде отложено за следващата календарна година. Ето защо моли за отхвърляне на исковете.