Решение № 5742 от 09.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5742 гр. София, 09.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-А СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ваня Н. И.

Членове:

Полина Люб. Амбарева

Стоян Ст. Петров при участието на секретаря Димитринка Б. Димитрова-Георгиева като разгледа докладваното от Ваня Н. И. Въззивно гражданско дело № 20251100509738 по описа за 2025 година

С решение № 4548 от 17.03.2025 г. по гр.д. № 57742/2023 г. Софийският районен съд е отхвърлил предявените от С. В. А. срещу М. В. Ц., руска гражданка, искове с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 и 2 от ЗЗД, осъдителни искове за сумата 2350 лв., представляваща задържан депозит в размер на 1000 лв. и 1350 лв. платени месечни наемни вноски за паркомясто № 1 по сключен между страните Договор за наем от 15.09.2018 г., за тригодишен срок, считано от 15.09.2018 г., ведно със законната лихва от 15.09.2018 г. до 14.09.2023 г.

Решението е обжалвано от ищеца С. В. А. като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. В жалбата се излага оплакване, че изводите на съда са изградени на предположения и при игнориране на доказателствата. Съдът не бил отчел твърдените от ищеца в съдебно заседание факти и обстоятелства, които да послужат за постановяване на правилно решение, а именно – че не притежава оригинал на договор за наем, сключен на 15.09.2018 г. в гр. Приморско между него и ответницата по делото, поради това, че лицето, легитимирало се като наемодател, му предоставил само един екземпляр за подпис и му предоставил копие от договора на следващия ден при предаването на ключовете от апартамента, на което свидетел била неговата приятелка. Въззивникът сочи, че в заключителния етап на съдебното заседание представил доказателства за извършено разпореждане от стрА. на наемодателя с имот, служещ за обезпечение на вземането му, въпреки поискА. възбрА. на същия с искова молба до СРС на 20.10.2023 г. Излага се 1 оплакване, че вследствие на непрецизен А.лиз на събраните доказателства първоинстанционният съд е достигнал до неправилни и необосновани изводи, че искът не е доказан и като такъв, е неоснователен. Въззивникът сочи, че въпреки неявяването на ответника поради липса на интерес от негова стрА., той в хода на съдебното дело извършил разпоредителна сделка с имота си в България и заявил, че „Няма да ми върне никакви пари, защото си отива в Украйна и няма сила, която да го накара да ми плати“. Изтъква, че първоинстанционният съд не е съобразил направените от ищеца искания и представените доказателства. Немотивиран бил отказът на съда да кредитира показанията на приятелката на ищеца – св. К.. Въззивникът настоява да се отмени обжалваното решение и да се постанови ново такова, с което да се осъди ответницата да му заплати сумата 2350 лв. по договор за наем от 15.09.2018 г., ведно със законната лихва от 15.09.2018 г. в размер на 1224,22 лв.

Насрещната стрА. М. В. Ц. не е подала отговор на въззивната жалба.

За да де произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

В исковата молба ищецът С. В. А. твърди, че на 15.09.2018 г. сключил с ответницата М. В. Ц., руска гражданка, договор за наем на недвижим имот, намиращ се в гр. Приморско, на ул. ********, студио 11. При подписване на договора ответницата се легитимирала като собственик на имота - урегулиран поземлен имот, студио 11, придобит от нея чрез покупка с нотариален акт № 99, т. 5, рег. № 6602, дело № 796 от 2012 г. Твърди се, че съгласно чл. 3 от договора била уговорена наемна цена в размер на 1000 лв. за апартамента и 150 лв. за паркомясто № 1, като общо плащА.та от ищеца сума била 1150 лв. на месец – за три месеца от годината. Ищецът твърди, че заплатил сума в размер на 1000 лв. на основание чл. 11 от договора за наем, съгласно който „при подписване на договора наемателят депозира сума в размер на 1000 лв. на наемодателя, като същата сума с прекратяване на договора при изправно поведение от стрА. на наемателя, следва да му бъдат върнати“. Твърди, че след края на тригодишния срок, наемодателят отказал да продължи договора и заявил, че ще му върне депозита след като провери сметките за имота. След прекратяването на договора ищецът наел друг апартамент в същата сграда от друг собственик, като имал намерение да продължи да плаща за паркомястото. За негово учудване установил, че това паркомясто, за което плащал предишните години, било заето от непознат автомобил. Опитал се да се свърже с предишната си наемодателка и да й предложи продължаване на наемните отношения поне за паркомястото, но тя отказвала разговор като му затваряла телефона.

Ищецът попитал човека, паркирал на паркомястото, кога е успал да го наеме преди него, и отговорът му бил, че това място е негово и той го е закупил още при построяването на блока и то никога не е било на Ц., което изумило ищеца. Оказало се, че ответницата измамила ищеца, въвеждайки го в заблуждение, че е собственик на паркомястото. Ищецът твърди, че е поканил ответницата да му възстанови сумите, заплатени като депозит за апартамент – 1000 лв., и за наем на паркомястото – 1350 лв., представляваща сбор от сумите, платени за 3 години по 450 лв., но тя отлагала изпълнението на поетите задължения по договора, изтъквайки различни мотиви. Ищецът подал молба за обезпечаване на бъдещ иск, като по 2 образуваното по молбата гр.д. № 358/2023 г. на РС-Царево било допуснато обезпечение и издадена обезпечителна заповед, като ищецът внесъл определената му парична гаранция и подал молба до съдията по вписвания при РС-Царево за вписване на издадената му обезпечителна заповед. Въз основа на тези твърдения ищецът отправя искане да се осъди ответницата М. В. Ц. да му заплати сумата 2350 лв. по договор за наем от 15.09.2028 г., ведно със законната лихва в размер на 1224,22 лв. за периода от 15.09.2018 г. до 14.09.2023 г.

В писмения си отговор ответницата М. В. Ц., чрез пълномощника си адв. А.

ПА.ьотова, оспорва иска. Излага възражение, че представеният от ищеца договор за наем е недействителен, като оспорва авторството му с твърдение, че същият не е подписан от нея.

Отправя искане да се задължи ищеца да представи оригинал на представения договор за наем. Евентуално, ако се установи, че договорът е подписан от посочените в него лица, ответницата въвежда възражение, че договорът е недействителен, тъй като е подписан от лице, което не владее български език. В тази връзка сочи, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал.2, предл. 2, евентуално предл. 2, евентуално предл. 4 от ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1 и 3 от ЗЗД, както и че същият е унищожаем поради сключването му при грешка, евентуално измама. На следващо място ответницата излага възражение, че заявеното от ищеца не кореспондира с обективната действителност, тъй като представеният от ищеца договор за наем не е подписван от нея. Твърди, че договор за наем се отнасял само и единствено до апартамент, студио № 11, но не и за паркомясто, както и че ищецът е бил неизправна стрА., тъй като не е заплащал дължимите наемни вноски. Прави и възражение за изтекла погасителна давност на исковите претенции.

С определението си по чл. 140 от ГПК първоинстанционният съд е указал на ищеца да заяви в срок до първото по делото съдебно заседание дали ще се ползва от оспорения от ответника документ - договор за наем от 15.09.2018 г., като в случай, че се ползва от него – да го представи в оригинал.Указал е на ищеца, че при непредставяне в този срок на оригинала на договора за наем от 15.09.2018 г., същият ще бъде изключен от доказателствата по делото. В първото съдебно заседание, на което се е явил ищецът лично и с пълномощника си адв. Г., същият не е изпълнил даденото му от съда с определението по чл. 140 от ГПК указание – не е заявил дали ще се ползва от представения от него и оспорен документ и не е представил същия в оригинал. Заявил е само, че няма възражения по доклада.

По искане на ищеца е разпитА. свидетелката М.К., която сочи в показанията си, че е присъствала на подписването на договора между ищеца и ответника през м. септември, както и че е присъствала на плащането на цялата сума по договора за три месеца.

Свидетелката твърди, че сумата по договора била 1000 лв. за апартамента и отделно 150 лв. за паркомясто, общо 1150 лв. Понякога давали парите на М. лично, а когато я нямало в България давали парите на други, които били нейни домоуправители в Лозенец, като това се случвало поне десет пъти за период от три години. Свидетелката присъствала на даването на парите от С. и твърди, че парите били предавани от него на М. и тя му издавала квитанции, че е ги е получила. Впоследствие разбрали от човека, паркирал кола на паркомястото, че това паркомясто не е на М..

3

Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, квалифицирани по чл. 55, ал.1, предл.

1 и 2 от ЗЗД, с мотив, че ищецът не е доказал релевантните за спора факти – сключването на договор за наем /представеният от ищеца с исковата молба е оспорен и не е представен в оригинал в указания му срок и същият не е приобщен към доказателствения материал по делото/, а показанията на свидетелката К. не са кредитирани поради заинтересоваността й от изхода на делото/, както и не е доказал заплащането на исковите суми.

Въззивният съд, след преценка на събраните по делото доказателства във връзка с наведените в жалбата възражения, намира от фактическа и правна стрА. следното:

Предявени са осъдителни искове за заплащане на следните суми:

- сумата 1000 лв., представляваща заплатен от ищеца депозит по сключен с ответница договор за наем на недвижим имот от 15.09.2028 г., подлежаща на връщане след прекратяването на договора на основание чл. 11 от същия; и

- сумата 1350 лв., представляваща сбор от платени от ищеца на ответницата суми за наем на паркомясто, като платена без основание – поради това, че ответницата не е била собственик на това паркомясто.

Първата претенция - за заплащане на сумата от 1000 лв. е с правна квалификация чл.

79, ал. 1 от ЗЗД предвид твърденията в исковата молба, че тази сума е заплатена от него на ответницата на основание сключен между тях договор за наем на недвижим имот като депозит, който договор предвижда задължение на ответницата – наемодател /чл. 11 от същия/ да върне на ищеца – наемател тази сума при прекратяване на договора, както и твърдението на ищеца, че договорът за наем е бил прекратен с изтичането на уговорения в него срок. Дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на тази претенция по чл. 55, ал.1 от ЗЗД е неправилна, но това не води до недопустимост на решението в тази му част като постановено по непредявен иск, тъй като съдът е основал изводите си на относимите към иска по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД факти – изследвал е въпроса за съществуването на договор за наем между страните с уговорено в него заплащане от наемателя на депозит в размер на исковата сума и заплащането му от наемателя, съобразно разпределената с доклада по делото доказателствена тежест за установяване на именно на тези факти. С оглед на това решението е допустимо относно частта от исковата претенция, отнасяща се за сумата 1000 лв., която сума ищецът претендира да му се върне от ответницата на основание сключения договор за наем.

Претенцията за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата 1350 лв. е с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД – предвид твърденията на ищеца, че същата е заплатена от него и получена от ответницата без основание поради това, че ответницата не е била собственик на паркомястото, за което тази сума е заплатена като наем.

По иска с правно основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД за връщане на сумата 1000 лв. на основание чл. 11 от договор за наем от 15.09.2018 г.:

С оглед направеното от ответницата оспорване, в тежест на ищеца по този иск е установи съществуването на договорно правоотношение с ответника, възникнало от 4 сключен договор за наем, с уговорка за внасяне на депозит и връщането му след прекратяване на договора, както и че ищецът е заплатил уговорения депозит, като тази доказателствена тежест му е разпределена от първоинстанционния съд с доклада по делото.