Решение № 1588 от 19.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1588 гр. София, 19.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100503869 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20075589 от 20.01.2023 г. по гр.д. № 12784/2021 г.

Софийски районен съд, 54 състав осъдил по исковете с правно основание чл.

224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД „Л.С.“ ЕАД, ЕИК ****, да заплати на Д. В. Я., ЕГН **********, сумата от 2 065.76 лв., представляваща неизплатена част от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, полагащ му се за времето от уволнението му на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ - 08.04.2015 г., до отмяната на същото като незаконно - 21.12.2020 г., за периодите, в които не е работил по друго трудово правоотношение, а именно от 08.04.2015 г. до 27.09.2016 г. и от 16.06.2017 г. до 02.11.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.03.2021 г. до окончателно изплащане на задължението, както и сумата от 1.15 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 02.03.2021 г. до 03.03.2021 г., като отхвърлил иска с правно основание чл. 224, ал. 1 ГПК за разликата над присъдения до пълния предявен размер от 2 223.99 лв., и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над присъдената сума до предявения размер от 52.12 лв. и за периода от 21.12.2020 г. до 01.03.2021 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр.

1 чл. 38, ал. 2 ЗА ответникът е осъден да заплати на адв. И. В. Ю. сумата от 328.16 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществените от него безплатни адвокатска защита и съдействие на ищеца; На основание чл.

78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 165.27 лв. – разноски по делото; На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът е осъден да заплати в полза на СРС сумата от 358.51 лв., представляваща разходи, сторени от бюджета на съда, както и държавнa таксa за уважената част от исковете.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Л.С.“ ЕАД, който го обжалва в осъдителните му части с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Районният съд неправилно приел, че сумата от 350 лв., предоставяна на ищеца ежемесечно за социалната придобивка - талони за храна, има характеристиките на допълнително възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл. 17, т. 3 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ), уговорено в сключения колективен договор с работодателя. От анализа на чл. 66, т. 7 КТ, чл. 17, ал. 1, т. 3 и чл. 15 НСОРЗ следвало, че процесната социална придобивка (талони за храна) не е допълнително трудово възнаграждение, нито имала характеристиките на допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер. В процесния КТД допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер били определени в раздел пети, а социалните придобивки - в раздел шести. Посочените в договора социални придобивки били за задоволяване на социално-битови потребности на работниците и служителите на летището и същите не били договорени като допълнително трудово вьзнаграждение в КТД. Предоставяните от работодателя талони за храна не представлявали възнаграждения за труд, а социална придобивка, поради което не били допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на НСОРЗ и не били договорени между страните като такива нито в КТД, нито в индивидуалния трудов договор, за да бъдат приети от съда за допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер и да служат за база за определяне на търсеното обезщетение по реда на чл. 224, ал. 1 КТ. Предоставяните талони за храна били социални придобивки, предоставяни в натура на работниците и 2 служителите, същите се финансирали със средства за СБКО от работодателя и не представлявали възнаграждения, които да са обвързани с отработеното време на работниците и служителите, поради което не представлявали допълнително трудово възнаграждение по смисъла на НСОРЗ, а социален разход за „Л.С.“ ЕАД. Че сумата от 350 лв. за талони за храна не зависела от отработеното време посочвало и вещото лице в приетото по делото допълнително заключение на ССЕ, което, наред с основното заключение, не било обсъдено от СРС. На следващо място, съдът неправилно приел, че на ищеца се дължи обезщетение и за допълнителния платен годишен отпуск в размер на 12 дни. През периода на незаконно уволнение ищецът не бил престирал труд при някои от специфичните условия и рискове за здравето и живота, ето защо не било налице основание за заплащане на обезщетение за допълнителния отпуск.

Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, въпреки че от насрещната страна се претендира присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА.

Въззиваемата страна Д. В. Я. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваните части като правилно. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника му на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 ЗА съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.

259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

3

След допуснато намаление по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК и частично прекратяване, първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове – с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата 2 223.99 лв., представляваща неизплатена част от обезщетение за неползван платен годишен отпуск, полагащ се на ищеца за времето от уволнението му на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ на 08.04.2015 г. до отмяната на уволнението като незаконно на 21.12.2020 г., за периодите, в които не е работил по друго трудово правоотношение - от 08.04.2015 г. до 27.09.2016 г. и от 16.06.2017 г. до 02.11.2017 г., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 52.12 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 21.12.2020 г. до 03.03.2021 г. Претендирана е законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба в съда на 04.03.2021 г. до окончателното плащане.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове, вкл. с поддържаните в жалбата възражения. Искал е от съда да отхвърли исковете.

Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните осъдителни части. Настоящият състав намира, че при постановяването му не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 224, ал. 1 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност, а според ал. 2 на чл. 224, обезщетението се изчислява по реда на чл. 177 към деня на прекратяването на трудовото правоотношение.

Съгласно чл. 177, ал. 1 КТ, за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни; Според чл. 228, ал. 1 КТ, брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по раздел III на глава десета (сред които е и обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ) е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ 4 месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено.

Съгласно задължителното за националните съдилища решение на СЕС от 25 юни 2020 г. по съединени дела C‑762/18 и C‑37/19, член 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това че през този период не е полагал действително труд за работодателя; Член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която при последващо прекратяване на трудовото правоотношение - след като работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, този работник няма право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа.

В случая между страните не е било спорно, а и по делото се установява, че по силата на трудов договор от 08.06.1999 г. и допълнително споразумение от 08.07.2014 г. страните са били в безсрочно трудово правоотношение; Че уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ със заповед № 443/08.04.2015 г., е било отменено като незаконно с влязло в сила на 21.12.2020 г. съдебно решение; Че след възстановяването на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „общ работник/поддръжка предаерогаров площад“ трудовото правоотношение е отново прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, считано от 19.01.2021 г.; Не се спори и че от повторното прекратяване за ищеца е възникнало правото да получи обезщетение за неползвания платен годишен отпуск, който му се е следвал за времето на незаконното уволнение, през което не е полагал труд по друго трудово правоотношение - за периодите от 08.04.2015 г. до 27.09.2016 г. и от 5

16.06.2017 г. до 02.11.2017 г.; Че основният платен годишен отпуск, полагащ се на ищеца, е в размер на 26 дни, както и че работодателят му е заплатил обезщетение за неползван платен годишен отпуск в общ размер от 1 723.32 лв. (нетен размер); Не е спорно и че последното получено от ищеца трудово възнаграждение за пълен отработен месец е за м. март 2015 г.

Спорни пред настоящата инстанция са два въпроса: Дължи ли работодателят обезщетение за полагащия се на ищеца съгласно допълнителното споразумение от 08.07.2014 г. допълнителен платен годишен отпуск по чл. 156, ал. 1, т. 1 КТ за работа при специфични условия и рискове за живота и здравето в размер на 12 работни дни годишно; Следва ли в брутното трудово възнаграждение, служещо като база за определяне размера на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, да се включи и сумата от 350 лв., представляваща стойността на ежемесечно предоставяни от работодателя ваучери за храна, респ. дали тази сума представлява допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата.