Решение № 923 от 03.08.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 923 гр. София , 02.08.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на двадесет и пети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Иванка Ангелова

Красимир Машев

Златина Рубиева при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева като разгледа докладваното от Иванка Ангелова Въззивно гражданско дело

№ 20201000502534 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

С Решение от 09.01.2020г. по гр.д. № 16 082/2017г., І-19 състав на Софийски градски съд е отхвърлил предявения от „Финанс Инфо Асистанс“ ЕООД иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр.чл. 415, ал.1 ГПК срещу И. П. М. за признаване за установено, че И. П. М. дължи на „Финанс Инфо Асистанс“ ЕООД сумата от 25 565 евро – главница по запис на заповед от

16.07.2009г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението по реда на чл.417 ГПК до окон- чателното изплащане на задължението и сумата от 3 940.44 лв. – разноски, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 22.08.2012г. по ч.гр.д. № 38 900/2012г. на СРС, 35 с-в, като неоснователен.

Решението е обжалвано от ищцовото дружество с подробно изложени съображения за неправилност и необоснованост.

Ответникът И. П. М. депозира отговор, с който оспорва жал бата.

1

Софийски апелативен съд, след като обсъди възраженията на страните във връзка с атакувания съдебен акт и с оглед правомощията си по чл.269 от

ГПК, намира следното:

Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК и е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Преценявайки основателността на жалбата съобразно изложените в нея оплаквания, съдът намира следното:

Предявеният иск е с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за установяване съществуване на вземането, предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 от ГПК /редакцията преди 2017г./.

За да постанови решението си съставът на СГС е установил, че искът е предявен в преклузивния срок по чл.415, ал.1 от ГПК и че предметът му е идентичен с предмета, посочен в заявлението по чл.417 ГПК.За частта на вземането по заповедта за изпълнение, непредявеното в рамките на исковото производство, е прието, че заповедта подлежи на обезсилване от заповедния съд. Първостепенният съд е установил, че представеният запис на заповед съдържа всички лимитативно изброени реквизити в нормата на чл.535 от ТЗ, т.е. същият е формално редовен от външна страна. Ответникът е авалист по процесния запис на заповед и може да заявява всякакви възражения във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя единствено в хипотезата, когато авалистът също е страна по него. Когато обаче страни по кау залното правоотношение са само приносителят и хонората, свързаните с него относителни възражения на хонората могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. Прието е, че ответникът-авалист е и поръчи- тел по каузалното правоотношение /договор за лизинг/. Предвид акцесорния характер на поръчителството спрямо задължението, което обезпечава, поръчителят е страна по каузалното правоотношение. Констатирано е, че и двете страни по спора твърдят, че задължението, обективирано в процесния запис на заповед, обезпечава задължения по каузалното правоотношение, произтичащо от сключен договор за финансов лизинг, за което са ангажирани и писмени доказателства. За неоснователно е намерено възражението на ответника за нищожност на сключения каузален договор с оглед неплащане на продаж2 ната цена към доставчика, което правело невъзможно възникването на валидно правоотношение по договора за лизинг. Неплащането на продажна цена не е сред основанията за нищожност по смисъла на чл.26, ал.1 и ал.2 ЗЗД. Установено е, че е налице изпълнение на договора от страна на лизингодателя, който е предал вещта, обект на договора с лизингополучателя, т.е. налице е валидно сключен каузален договор, произвел целеното от страните действие.

По спорния въпрос за дължимостта на процесната сума: По възражението на ответника за нейната недължимост, тъй като изплатената сума от 71 700 евро по естеството си не била редовна лизингова вноска, съставът на

СГС е приел, че от представените доказателства – сключеното тристранно споразумение от 29.01.2008г., не може да се направи такъв извод. Освен това, лизинговите вноски представляват възнаграждение за ползването на лизинговата вещ по арг. на чл.342 ал.2 ТЗ и съобразно постигнатата уговорка в чл.47 от ОУ при предсрочно прекратяване на лизинговия договор по вина на лизингополучателя, при което той не получава право на собственост върху лизинговата вещ, направените вноски остават в полза на лизингодателя, тъй като законът им придава характер на възнаграждение за ползване на лизинговата вещ. За неоснователни са намерени и възраженията, че стойността на лизинговата вещ, върната от лизингополучателя, надхвърля размера на главницата на финансовия лизинг, поради което лизингополучателят не само, че нямал неуредени задължения, но и търпял обедняване за сметка на лизингодателя. По делото не се твърдяло, съответно не се установява, че договорът за лизинг е прекратен на някое от основанията, посочени в чл.43 от ОУ, за да се възприеме тезата на ответника, че с връщането на лизинговата вещ с нейната стойност се формира положителен за лизингодателя баланс, доколкото същата не е собствена на лизингополучателя, за да търпи той обедняване по предложения от ответника в отговора на исковата молба начин.

Предмет на претенцията са лизингови вноски с настъпил падеж преди датата на разваляне на договора, поради което същите са дължими доколкото лизинговият договор е такъв с продължително действие и развалянето има действие занапред по арг. на чл.88, ал.1 ЗЗД. Като аритметично изражение, съобразно приетото по делото експертно заключение, същите значително надвишават претендираната сума. За основателно обаче съставът на СГС е приел възражението на ответника за изтекла погасителна давност на задъл3 женията, посочени в изпълнителния лист, произтичащи от записа на заповед.

Падежът на задължението по записа на заповед е 30.05.2012г. Съгласно чл.537 от ТЗ вр. с чл.531 ал.1 от ТЗ релевантна за тези задължения е кратката тригодишна давност, т.е. същата изтича на 30.05.2015г. Депозираното на

17.08.2012г. заявление по чл.417 от ГПК не прекъсва изтеклата до момента погасителна давност. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422 ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415 ал.1 ГПК /т.14 от ТР

2/26.06. 2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС/. Искът обаче е предявен на 11.12.2017г., т.е. след изтичане на предвидения давностен срок, изтекъл на 30.05.2015г., поради което не е налице прекъсване с обратно действие на давността, тъй като същата към датата на предявяване на иска вече е била изтекла. Прието е също, че давността не е прекъсната и с факта на образуването на изпълнително производство на 28.03.2013г. при ЧСИ- Р. М., тъй като по делото няма данни за това как се е развило това произ- водство.

Образуването на изпълнителното производство, изпращането и връч ването на поканата за доброволно изпълнение и др. действия не са изпълни- телни действия и не прекъсват давността, съобразно т.10 от ТР 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователността на заявената претенция е обусловила извод и за недължимост на разноските в заповедното производство.

Оплакванията във въззивната жалба са за неправилност на извода, че с депозирането на заявлението по чл.417 ГПК на 17.08.2012г., от която дата се счита предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК, не се прекъсва теченето на давността на основание чл.116, б.“б“ от ЗЗД. Поддържа, че към настоящия момент давността не е изтекла, по арг. от чл.115, ал.1,б.“ж“ от ЗЗД. Счита, че възражението би било основателно, ако касаело период от съществуване на правото преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но не и за период след този момент. След като вземането съществува към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, то това по същество би стабилизирало същата, което означава, че вземането по заповедта следва да се погасява с общата 5 годишна давност, която в случая била прекъсвана многократно с предприемани от кредитора действия, като подаване на заявление по чл.417 ГПК, подаване на иска по чл.422 ГПК, образуване на изпълнителното дело и пр. Изложени са съображения също и за непогасеност на правото на принудително изпълнение.

4

С оглед становищата на страните, във въззивното производство няма спор, че процесният Запис на заповед от 16.07.2009г. е редовен с оглед изискванията на чл.535 от ТЗ и предпоставя право на кредитора да събере вземането си на основание на ценната книга. Същият е издаден от “Ай Пи ЕМ“ ЕООД, авалиран от И. П. М. за сумата от 225 296.12 евро в полза на “Пиреос

Лизинг България“ ЕАД, платим на предявяване със срок за предя- вяване до

01.03.2013г. Не се спори, а и от представената нотариална покана се установява, че процесният запис на заповед е предявен за плащане на ответника М. на 30.05.2012г., видно от извършеното отбелязване. На 10.08.

2017г. правата по записа на заповед са прехвърлени на поемателя – джирант

“Лизинг Финанс“ЕАД /с предходно наименование “Пиреос Лизинг България“

АД / с джиро на джиратаря – “Финанс Инфо Асистанс“ ЕООД, ищецът в настоящото производство.

Спори се по правилността на направения от състава на СГС извод за основателност на заявеното от ответника в допълнителния отговор на исковата молба и с молба-уточнение от 11.10.2019г. възражение за изтекла погасителна давност на вземането по менителничния ефект, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.

417 ГПК от 22.08.2012г. и изпълнителен лист от 22.08.2012г., получен от заявителя на 02.11.2012г., видно от отбелязването върху заповедта за изпълнение.

Релевантни за спора са следните данни и факти: Падежът на задължението по процесния запис на заповед е 30.05.2012г., с оглед разпоредбата на чл.536,ал.2 ТЗ. Съгласно нормата на чл.537 от ТЗ вр. чл.531,ал.1 ТЗ приложима за тези задължения е кратката тригодишва давност, която в случая изтича на 30.05.2015г. Заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК е депозирано на 17.08.2012г., като заповедта за изпълнение и изпълнителният лист са издадени на 22.08.2012г. Не се спори по приетия за установен от състава на СГС факт, че въз основа на изпълнителния лист на

28.03.2013г. при ЧСИ-Р. М. е образувано изпълнително производ- ство, за което въззивното дружество сочи, че е прекратено, като по делото няма данни за това дали и какви изпълнителни действия са предприети в съ- щото.

На 14.08.2017г. джиратарят “ Финанс Инфо Асистанс“ ЕООД с молба от

5

14.08.2017г. е образувал ново изпълнително дело при ЧСИ Д., при- ложено към настоящото производство. Покана за доброволно изпълнение от

18.08.2017г., е връчена на ответника М. на 11.09.2017г. На 20.09.2017г., или в едномесечния срок по чл.414,ал.2 ГПК, длъжникът М. е възразил. Не се спори, че с подаването на иска по чл.422 ГПК на 11.12.2017г., е спазен едномесечният преклузивен срок по чл. 415, ал.4 ГПК.

При тези факти, настоящият състав намира, че тригодишната погасителна давност относно вземането е изтекла на 30.05.2015г. Подаването на заявлението по чл.417 ГПК на 17.08.2012г. и молбата за образуване на изпълнителното дело през 2013г., в последствие прекратено, не са прекъснали давността. Образуването на изпълнително дело също не е изпълнително действие, което да прекъсне давността. В този смисъл разясненията в т.10 от ТР №2 от 2015г. на ВКС по т.д. № 2/2013г., ОСГТК. Поради липса на оплакване за необоснованост на направения от първоинстанционния съд извод за неустановеност на факта дали и какви изпълнителни действия са били предприети в образуваното през 2013г. при ЧСИ Р. М. изпълнително дело, въззивният съд намира, че в настоящото производство не са установява из- вършването на принудително действие в рамките на изпълнителното произ- водство, което да прекъсне давността. В хода на цялото производство ищцо- вото дружество нито твърди, нито се позовава на такова действие. Следова- телно, макар исковата молба за установяване съществуването на вземането да е предявена в срока по чл.415 ГПК, тя не може да прекъсне вече изтеклата погасителна давност. За да направи този извод, въззивният съд се съобрази, след като изцяло споделя, приетото в Решение № 118 от 12.12.2019г. на ВКС по т.д. № 2288/2018т., ІІ т.о. по въпроса – Ако е спазен едномесечният срок по чл.415, ал.4 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, последното има ли обратно действие и прекъсва ли давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Посочената в нормата на чл. 422, ал.1 ГПК фикция, на която въззивното дружество се позовава при оспорване възражението за изтекла давност, не означава, че съществуването на материалното право се установява единствено към този момент, без да се съобразяват фактите от значение за спора към момента на формиране на силата на пресъдено нещо, а именно – приключване на съдебното дирене.