Решение № 499 от 31.07.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 499 гр. София, 26.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова при участието на секретаря Александра В. Карамфилова като разгледа докладваното от Мария Христова Касационно гражданско дело № 20238002103961 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Д. С. Х., чрез адвокат Г. К., срещу въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив №55/03.04.2023г. по в.г.д.№77/2023г.

Касационното обжалване е допуснато с определение №1397/25.03.2024г. по въпроса: длъжен ли е съдът да разреши спора в рамките, очертани от твърденията и възраженията на страните и може ли да се произнесе по привидността на правоотношение/ия от значение за разрешаване на правния спор, което не е било въвеждано в производството Отговор на същия е даден в трайно установената практика на ВКС, включително и задължителна такава – ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1/2020г. на ОСГТК на ВКС, както и решение №292/16.10.2018г. по т.д.№3148/2017г. на II т.о.; решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр. д. № 896/2017 г. на І г. о.; решение № 232 от 27.09.2016 г. по гр. д. № 1083/2016 г. на ІV г. о., решение № 477 от 23.01.2013г. по гр. д. № 1648/2011 г. на ІV г.о. и др.

Съгласно дадените в същата разяснения, принципът на диспозитивното начало (чл.6 от ГПК) предвижда, че предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Съдът се произнася в рамките на определените с исковата молба вид и обем на търсена защита, както и по направените от ответника възражения. Според ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията в обсега на въззивната дейност, очертани в чл.269 от ГПК, се отнасят само до установяване на фактическата страна по спора, като 1 същите не намират приложение при подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. В ТР №1/2020г. на ОСГТК на ВКС е разяснено още, че съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато същата произтича пряко от съдържанието и формата на сделката или от събраните по делото доказателства, както и от общо известни или служебно известни факти на съда. В този случай, съдът е длъжен да уведоми страните (в доклада на първостепенния съд или в нарочно определение на въззивния – т.2 от ТР №1/2013г. на ОСТГК на ВКС), че ще се произнесе по нищожността и да изпълни задължението си по чл.146, ал.2, т.5 от ГПК. Върховният касационен съд също следи за нищожност на правните сделки или на техни отделни уговорки, които са от значение за решаване на правния спор. При констатиране на нищожност за пръв път от касационната инстанция, тя следва да осигури спазването на принципа на състезателност на страните, като върне делото за ново разглеждане от въззивния съд. Когато основанието за нищожност произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които то се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. В тези хипотези съдът не може да разреши спора въз основа на искания и възражения, които не са били изрично заявени и да приема за настъпили правни последици, каквито не се претендират. Настоящият съдебен състав изцяло споделя така даденото разрешение.

В жалбата си Д. С. Х. поддържа оплаквания за произнасяне на въззивния съд извън предметната рамка, очертана от насрещните твърдения на страните, без на ищеца да е било възложено установяване наличието и произхода на средствата платени по процесния предварителен договор. Излага, че в хода на производството не са били въвеждани твърдения, че „придобития имот нарочно е записан на името на ответницата“, че „в отношенията между тях имотът се считал за притежание на ищеца“, нито че „предварителният договор е сключен, ведно с даденото пълномощно за да се обезпечи „това състояние““. Изводът на въззивния съд, че в отношенията между страните имотът се е считал за притежание на ищеца е направен в противоречие с наведените от страните доводи, а по делото не са събрани доказателства относно наличие на персонална симулация.

Навежда довод и за необоснованост на решението, поради липса на обсъждане в цялост на събраните по делото доказателства. По същество претендира за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендира и присъждане на разноските за разглеждане на делото, както и адвокатско възнаграждение при условията на чл.38 от ЗА.

Насрещната страна Ц. А. Б., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че при постановяване на решението въззивният съд е излязъл извън предмета на спора очертан от страните, но по делото е надлежно установено обстоятелството, че ищецът, чрез манипулативни изказвания, е убедил ответницата да подпише документ, за да може той да се грижи за апартамента и евентуално да го продаде, ако се наложи. При подписване на процесния предварителен договор Ц. Б. не е имала възможност да го прочете, не е получила екземпляр от него и е била въведена в заблуждение, че е документ, с който ищецът ще може да се грижи за имота и да го продаде от нейно име на трето лице. У нея е имало неверни 2 представи, че поема задължение да продаде имота на трето лице и за това, че е получила продажната цена в размер на 94 000 евро. Твърди, че пълномощното за сключване на сделката е подписано след съставяне на предварителния договор и в него е направено упълномощаване за получаване на продажната цена, което опровергава изявлението в предварителния договор за получаването . Навежда довод, че по делото не е установено плащането на уговорената цена, тъй като не е установено, че ищецът е разполагал с такива средства. По същество претендира за отхвърляне на жалбата, потвърждаване на въззивното решение и присъждане на направените по делото разноски.

Въззивният съд, след отмяна на решението на първостепенния Окръжен съд – Пловдив, отхвърлил предявения от Д. С. Х. срещу Ц. А. Б. иск с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения на 30.12.2019г. предварителен договор за покупкопродажба на недвижим имот, представляващ апартамент №27, находящ се на 10 етаж от секция А, с площ от 102.37кв.м, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ... по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД18.48/03.06.2009г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес [населено място], район С., [улица], секция А, ет.10, ап.27, ведно с 3.393% от общите части на сградата, ведно с 3.204% ид.ч. от поземлен имот с идентификатор .....

За да постанови този резултат, съдът приел, че с Предварителен договор за покупкопродажба от 30.12.2019 г. Ц. Б. се задължила да продаде на Д. Х. процесният недвижим имот до 30.12.2021 г. за сумата от 94 000 евро, която съгласно чл. 3 от договора получила в брой при подписването му. Прехвърлителката/ответник се легитимирала като собственик на имота, който придобила с договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт №..., т.VII, д.

№1223/19.12.2019г. С нотариално заверено Пълномощно № 716/20.02.2020г. Ц. Б. упълномощила Д. Х. да я представлява пред нотариус по негов избор, като се разпореди от нейно име и за нейна сметка, като продаде, включително сам на себе си, процесния недвижим имот, при цени и условия по негова преценка.

Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, от които приел за установено следното: Страните по делото живели на семейни начала от 2013 г. до месец април на 2021 г., като от връзката си имали родено, през 2014 година, дете. През 2020 г. закупили апартамент, за който Ц. споделила на баща си (свид. А. Б.), че имат намерение да продадат, като била подписала някакви документи: договор и пълномощно. Заради пандемията от COVID-19 не предприели действия за продажба, а впоследствие ответницата се разболяла. Съдът посочил, че според свидетелката Е. Б., страните решили да продадат придобития от тях, през 2019г., имот и с част от парите да погасят задълженията на ищеца.

Посочила, че от ответницата Ц. знаела, че на 30.12.2019 г., преди да тръгнат за почивка, ищецът дал да подпише някакъв документ по повод продажбата на имота, за да може той да се занимава със сделката. След като се влошило здравословното състояние на Ц., тя оттеглила пълномощното, тъй като се притеснила, че ищецът ще продаде апартамента, а тя искала да обезпечи с него детето им. Според свидетелката ищецът нямал имущество на свое име, тъй като имал задължения към различни кредитори. Въззивният съд кредитирал (при условията на чл.172 от ГПК) и показанията на свидетелката Н. Ф., която към момента на 3 разпита се намирала във връзка с ищеца. Според същата Д. Х. притежавал апартамент, в който извършвал ремонтни дейности. Имотът закупил от ответницата Ц. Б., която признала, че апартаментът е негов, но искала да му отмъсти, защото установил връзка с друга жена. Според свидетелката ищецът имал висок стандарт на живот, често пътувал в чужбина във връзка с практикуваните от него спортове; водил охолен начин на живот; ходил постоянно на екскурзии; подпомагал приятелите си с парични средства; имал скъп автомобил и скоро платил за ремонта му около 15 000лв.

Съдът констатирал (от приетата във въззивната инстанция Справка изх. № 1624/ 06.03.2023 г. на Камарата на частните съдебни изпълнители), че срещу ищеца Д. Х. имало висящи 4 изпълнителни дела. Същият имал и публични задължения към НАП в размер на 20 738,19лв.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, възивният съд намерил за неоснователно въведеното в производството възражение за унищожаемост на договора поради измама и грешка, тъй като събраните доказателства не установяват наличие у Ц. Б. на невярна представа относно характера на подписания документ. В тази връзка съдът взел предвид обстоятелството, че същата е положила подпис на всяка страница от договора и на последната в графата „продавач“; направила нотариално заверено пълномощно, с което овластила ищеца да продаде процесния недвижим имот на когото намери за добре, включително и на себе си, като съставила необходимите за това декларации по чл.28, ал.8 от ЗННД, чл.42, ал.2, т.2 от ЗМИП и чл.264, ал.1 от ДОПК. Въз основа на изложеното съдът направил извод, че Ц. Б. е била запозната със съдържанието на подписания от нея документ и е действала с ясното съзнание, че се задължава да продаде имота на ищеца.

Съдът направил извод за основателност на възражението за липса на плащане на посочената в договора продажна цена по следните съображения: Посочил, че изявлението в договора за плащане на цената в брой при подписването му има характер на разписка и се ползва с материална доказателствена сила, тъй като удостоверява неизгоден за декларатора факт – плащането на цената. С въведените в производството възражения ответницата оспорила съдържанието на изходящия от нея частен документ, който не попадал в приложното поле на чл.193 от ГПК, поради което доказателствената тежест за опровергаване верността на удостовереното с документа обстоятелство е на оспорващата го страна. Приел, че в този случай опровергаването на съдържанието на документа може да се извърши с всички допустими доказателствени средства, включително и гласни, но при ограниченията на чл.

164, ал. 1, т. 6 ГПК във връзка чл. 164, ал. 2 и чл. 165 ГПК. (Решение № 38 от 19.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3438/2016 г., II г. о.).

Съдът направил извод, че доколкото към датата на подписване на предварителния договор, страните са живели на семейни начала (от 2013г.); срещу ищеца/купувач имало образувани ред изпълнителни дела, висящи към 2019 г.; същият имал висок стандарт на живот и с оглед неговото образование и професия (юрист) бил наясно с последиците при придобиване на имот на негово име, то при покупката на имота с нот.акт №23, т.VII, д.№1223/19.12.2019г., същият бил записан на името на ответницата, за да се избегне евентуално принудително изпълнение върху него. Приел, че в отношенията между страните имотът се считал за 4 притежание на ищеца. Изложил, че именно с цел уреждане на тези отношения страните са сключили процесния предварителен договор, последван и от представеното по делото пълномощно. Заключил, че само по този начин може да бъде обяснено защо едва 11 дни след придобиването му (на 19.12.2019 г.) ответницата е решила да го продаде и то точно на човека, с който живее на семейни начала. В този смисъл били и показанията на свидетелката Н. Ф., според която Ц. считала имота за собствен на Д. Х., но поради установената през месец април 2021 г. връзка с друга жена, решила да му отмъсти, като откаже да му го прехвърли. Допълнително посочил, че този извод се потвърждавал и от факта на извършеното през месец май същата година оттегляне на упълномощаването.