Определение № 942 от 01.08.2025, Окръжен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 942 гр. Стара Загора, 01.08.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела К. Телбизова-Янчева

Членове:

Николай Ил. Уруков

Атанас Д. Атанасов като разгледа докладваното от Атанас Д. Атанасов Въззивно частно гражданско дело № 20255500500490 по описа за 2025 година Производството се води по реда на чл.274, ал.1 т.2 от ГПК и чл.2 48, ал.3, изр.ІІ-ро от Граждански процесуален кодекс /ГПК/ и сл.

Образувано е по въззивна частна жалба на ,,П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК № ***, със седалище и адрес на управление: гр.С., ***, представлявано от законните си представители С.Н.Н., Н.М.Л. - управители, действащи чрез юрк. Г. С. С.К., срещу определение № 1447/16.05.2025 г., постановено по гр.д.№ 5198/2024 г. по описа на Районен съд – Стара Загора.

С обжалваното определение съдът е оставил без уважение искането на частният жалбоподател за изменение на решение № 255/20.03.2025 г. в частта му за разноските чрез намаляване на присъденото на адв. Д.М. адвокатско възнаграждение.

В частната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното определение е неправилно, т.к. първоинстанционният съд не е определил пропорционален размер на адвокатското възнаграждение, който да отговаря на критерия на справедливо обезщетяване на положения от адвоката труд в исковото производство и в заповедното производство, и неоснователно е присъдил възнаграждението с начислен върху него ДДС.

Претендира се отмяната на обжалвания съдебен акт и постановяването на друг, с който присъденото на адв. Д.М. адвокатско възнаграждение за исковото производство бъде намалено до минимален размер, а за заповедното 1 производство не бъде присъждано възнаграждение, или същото бъде намалено до 50 лв., като възнагражденията не се присъждат ведно с ДДС.

В срока за отговор на частната жалба ответникът по нея – К.И.С., действаща чрез адв. Д.М., е подала отговор, чрез който я е оспорила като неоснователна като е изложила доводи за правилност на обжалваният съдебен акт.

След обсъждане на становищата на страните и доказателствата по делото съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Гр.д.№ 5198/2024 г. по описа на Районен съд – Стара Загора е образувано по искова молба на ,,П.к.Б.“ ЕООД срещу К.И.С., с която са предявени три обективно съединени установителни иска по чл.422 от ГПК, с цени съответно от 433,35 лв., 1252,12 лв. и 940,17 лв., за главно вземане за главница и акцесорни вземания за договорна лихва и обезщетение за забава, произтичащи от договор за потребителски кредит.

Производството е образувано във връзка с оспорената от К.И.С. издадена срещу нея по заявление на ,,П.к.Б.“ ЕООД заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 4243/2024 г. по описа на Районен съд – Стара Загора.

Срещу заповедта за изпълнение К.И.С. е подала възражение по чл.414 от ГПК чрез пълномощник – адв. Д.М., който съгласно сключеният между тях договор за правна защита й е оказал безплатна правна помощ като на материално затруднено лице.

Възражението е бланково и не съдържа никакви доводи за твърдението за недължимост на вземането.

В исковото производство ответницата К.И.С. отново е представлявана от адв. Д.М., който съгласно сключеният между тях договор за правна защита й е оказал безплатна правна помощ като на материално затруднено лице.

Адв.Михайлов е подал от името на К.И.С. отговор на исковата молба, с който са заявени правоизключващи възражения, обосноваващи частична основателност на установителния иск за главница.

Преди провеждане на първото открито по делото заседание адв.Д.М., е подал писмено становище, в което е възпроизведена в писмен вид пледоарията му по същество.

2

Разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно заседание, без участието на ответгницата или нейният пълномощник-адвокат, и без да са извършвани допълнителни процесуални действия или да са събирани други доказателства, освен представените от страните с исковата молба и отговора й писмени доказателства, които съдът е приел с определението си по чл.140 от ГПК.

С постановеното по делото решение съдът е уважил частично установителният иск за главницата по договора за потребителски кредит, и е отхвърлил в останалата им част исковите претенции.

Осъдил е ответното дружество да заплати на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на адв. Д.М. по съразмерност на уважената част от исковете възнаграждение в размер на 294,22 лв., като е приел, че размер от 400 лв. на възнаграждението съответства на извършеният от адвоката труд.

Възнаграждение в размер на 294,22 лв. е присъдил на адв. Д.М. и за заповедното производство.

По молба на ,,П.к.Б.“ ЕООД за изменение на решението в частта за разноските Районен съд – Стара Загора е постановил обжалваното определение, с което е отказал намаляването на присъденото за исковото производство възнаграждение на адв. Д.М. и неприсъждането на възнаграждение за заповедното производство.

Съдът е аргументирал решението си за оставянето без уважение на молбата с доводи за прилагането на разпоредбите на НМРАВ като ориентир при определяне на размер на възнаграждението при остойностяване на труда на адвоката, и дължимост на възнаграждение за процесуалното представителство в заповедното производство.

При така установените правно-релевантни факти съдът направи следните правни изводи:

Частната жалба е допустима, т.к. е подадена от правно-легитимирано лице, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, в законоустановения срок за обжалване.

Разгледана по същество жалбата се преценява от съда за частично основателна по следните съображения:

Въззивният съд намира, че при определяне на възнаграждение по реда 3 на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата за оказана безплатна правна защита и съдействие по гражданско дело не следва да се прилага Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа /НВАР/, а съображенията за това са следните:

Нормата на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата ограничава съда в преценката му относно размерът на справедливото на положения от адвоката труд възнаграждение по начин, че то да не може да е по-ниско от предвидения в Наредбата размер, а чл.2, ал.2 от НВАР предвижда, при определяне на възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата съдът да съобразява неговия размер с критериите, предвидени в тази наредба.

Съгласно задължителната за националните юрисдикции на държавитечленки практика на Съда на Европейския съюз по дело № С-438/22 националният съд следва да не прилага Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/, поради противоречието й с общностното право.

Съдът счита, че решението на Съда на Европейския съюз по дело № С438/22 намира приложение и към настоящата й редакция - Наредба за възнагражденията за адвокатска работа /НВАР/, т.к. въпреки направеното след постановяването му изменение на подзаконовия нормативен акт, той продължава да не е съобразен с правото на ЕС, съобразно даденото от СЕС тълкуване на общностното право.

Това е така, т.к. начинът на приемане на НВАР, въвеждаща тарифа за адвокатските възнаграждения, все още представлява съгласуване на цените на адвокатските услуги от всички участници на пазара на принципа на хоризонталното ценообразуване.

В решение на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16 е прието, че определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС.

По идентични съображения следва да се приеме, че макар регламентираните с НВАР размери на възнагражденията за адвокатска работа вече да не са предвидени като минимални, то установяването им като задължителни за съда при определяне на възнаграждението по реда на чл.38, 4 ал.2 от Закона за адвокатурата на практика ги приравнява на минимални, а това от своя страна се явява в разрез с правото на ЕС, съгласно даденото в решението на СЕС по дело С-438/22 тълкуване на правото на Съюза.

Според въззивният съд определените с Наредбата за заплащането на правната помощ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат като ориентир за възприетите от законодателя за справедливи размери на възнаграждението на адвоката, осъществяващ процесуално представителство в производство по граждански дела, определено на база предмет на спора и цена на иска.

Този извод се налага от принципа за равно третиране, т.к. правната помощ, предоставяна както по реда на Закона за правната помощ, така и по реда на чл.38, ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата има социална функция и се отнася до защита на обществения интерес чрез гарантиране на достъпа на гражданите до правосъдие.

И в двата случая предоставянето безплатно на адвокатски услуги произтича от необходимостта за осигуряване на възможността на материално затруднено лице да бъде представлявано от адвокат в производство по гражданско дело, респ. остойностяването и заплащането на адвокатският труд и в двете хипотези следва да бъде подчинено на едни и същи принципи.

Обстоятелствата, че предоставената по реда на Закона за правната помощ адвокатска услуга се заплаща от държавния бюджет, а заплащането на предоставената по реда на чл.38, ал.1 от Закона за адвокатурата адвокатска услуга следва да бъде възложено насрещната страна по делото не предпоставят възможност за прилагане на различни принципи при остойностяването на положения от адвоката труд.

Закона за адвокатурата единствено предоставя възможност на всеки адвокат, без значение дали е вписан в Националния регистър за правна помощ или не, да може автономно да вземе решение дали да предостави безплатна защита на материално затруднено лице и в какъв обем да е тя, но не следва да създава привилегия положеният от адвоката безплатен за представляваното лице труд да бъде възмезден чрез прилагане на икономическите принципи, регулиращи свободния пазар на адвокатските услуги.

При определянето на адвокатското възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ следва да изходи единствено от действителната 5 правна и фактическа сложност на делото и трудът, който следва да се положи от адвоката за защита на съответното право.

Цената на труда се определя в случая от предмета на спора, касаещ защита на ответник - потребител, и фактически извършената от адвоката работа по делото, изразяваща се в изготвяне и подаване на отговор на исковата молба и писмено становище, представляващо по съществото си пледоария по съществото на спора.

В конкретният казус е налице изключително ниска правна и фактическа сложност на делото, т.к. спорът между страните се свежда единствено до прилагането на правото, разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно заседание, в което с участието на страните, респ. техните пълномощници не са събирани доказателства и не са разрешавани процесуални въпроси, а предметът на делото касае правен спор, по който има обилна задължителна за националните юрисдикции съдебна практика на Съда на европейския съюз и на Върховния касационен съд.

С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че справедливото възнаграждение за осъществената от адв. Д.М. правна защита и съдействие на К.И.С. в исковото производство следва да бъде определено в рамките на предвидените в чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ размери на адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.

Доколкото по делото не са извършвани процесуални действия с участието на адв. Д.М. в открито съдебно заседание и не са събирани доказателства, то следва извода, че извършената от адвоката работа се отнася предимно до издирване на релевантната съдебна практика, послужила за изготвянето на отговора на исковата молба и в становището по същество, като в тази връзка следва да се има предвид, че в по-голямата си част в становището са обосновани доводи защо на адв. Д.М. следва да бъде присъдено възнаграждение и какъв да е неговият размер.

Следва да се отчете и служебно известното на съда обстоятелство, че адв. Д.М. е осъществил до момента и осъществява правна защита на потребители-ищци или ответници срещу кредиторите по потребителски кредити, отнасящи се до еднотипни правни спорове.