Решение № 149 от 25.07.2025, Районен съд - Тутракан

РЕШЕНИЕ

№ 149 гр. Тутракан, 25.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТУТРАКАН в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Огнян К. Маладжиков при участието на секретаря Светлана Н. Генчева Гвоздейкова като разгледа докладваното от Огнян К. Маладжиков Гражданско дело № 20253430100119 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Делото е образувано по редовна и допустима искова молба на „П. и. б.“ АД с ЕИК *** против Е. Н. Е. с ЕГН ********** за осъждането ѝ да плати парична сума по договор за потребителски кредит.

За вземането, предмет на осъдителната претенция по реда на чл. 415, ал.

3 вр. ал. 1, т. 3 ГПК, първоначално се е развило производство по чл. 417 ГПК, завършило с Разпореждане № 142/30.01.2025 г. по ч.гр.д.№ 55/2025 г. на Районен съд – Тутракан за пълен отказ да се издаде заповед за изпълнение, влязло в сила на 08.02.2025 г.

Подсъдността на делото на Тутраканския районен съд се определя от цената на иска, която е 1534,64 лева, и от настоящия адрес на потребителя, който е в ***, станал известен от служебна справка на съда в НБД „Население“ – чл. 113 ГПК.

Доплатена е държавната такса от 26,09 лева, изчислена като 2% върху цената на иска, минус 15%, т.к. молбата е подадена чрез ЕПЕП. Исковата молба е подадена в едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, който тече от влизането в сила на Разпореждане № 142/30.01.2025 г. по ч.гр.д.№ 55/2025 г. на Районен съд – Тутракан на 08.02.2025 г.

С исковата молба се претендират на основание Договор за банков кредит-овърдрафт № 097OD-R-000691/27.09.2019 г.: главница 1000 лева; лихва за разрешен овърдрафт 355,52 лева за периода 01.11.2021-02.01.2025;

1 лихва за неразрешен овърдрафт 172,65 лева за периода 01.12.2021-02.01.2025; законна лихва за забава 6,47 лева за периода 03.01.2025-20.01.2025; и законна лихва за забава върху главницата от 21.01.2025 до изплащане на претендираното задължение.

Ищецът „П. и. б.“ АД твърди, че е титуляр на вземането, възникнало от процесния договор. Излага доводи в тази насока. Посочва, че заемът е в просрочие от 01.11.2021 г., а претендираните суми са изчислени към 20.01.2025 г. Настоява, че при ГЛП 10,75% и изцяло усвоена главница от 1000, общата дължима сума на годишна база е 1109,29 лева, а ГПР е 11,46%, колкото са в представителния пример, даден на потребителя в т. 9 на Договора. Моли за уважаване на иска и присъждане на разноски за исковото и заповедното производство.

Ответницата Е. Е. е получила лично Разпореждане № 330/12.03.2025 г. ведно с исковата молба и представените с нея доказателства на 19.03.2025 г., видно от приложената разписка, удостоверяваща връчването. Същата не е подала отговор на исковата молба в 1-месечния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК.

В съдебното заседание ищецът поддържа иска в писмено становище, оспорва заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза.

След преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на закона съдът намира от фактическа и правна страна следното.

Искът е с правна квалификация по чл. 430, ал. 2 ТЗ във вр. чл. 240, ал. 1 и 2 и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите във връзка със Закона за потребителския кредит.

От приетото по делото писмено доказателство за заемната сделка се установява, че на 27.09.2019 г. между ищцовата банка и ответницата е сключен Договор за предоставяне на банков кредит-овърдрафт по разплащателна (картова) сметка на физически лица № 097OD-R-000691, с максимален размер на овърдрафта (лимит) от 1000 лева. Заемът е предоставен по разплащателна сметка с IBAN BG70FINV91501015952713. Годишният лихвен процент се формира от два компонента и към момента на сключване на договора е 10,75%. Срокът на договора е до 27.09.2020 г. – т.е. една година от сключването му, като това е и крайният срок за погасяване на всички задължения (т. 2 и т. 3 от Договора). Предвидено е автоматичното му продължаване всеки път с по още една година, ако никоя от страните не уведоми другата, че желае да го прекрати.

Според т. 4.1.1. от Общите условия на „ПИБ“ АД за предоставяне на банков кредит – овърдрафт по разплащателна сметка на физически лица, дължимите лихви се събират служебно в края на всеки календарен месец от разплащателната сметка.

Според чл. 5.2. от Общите условия, кредитополучателят е длъжен да погаси всички задължения в т.ч. главницата до края на договора.

2

Съдът достига до извод, че договорът за овърдрафт не изисква от кредитополучателя да погасява на части усвоената главница до изтичането на срока на договора, а текущо, ежемесечно, следва да погасява единствено начислената лихва върху усвоената част от заем.

Годишният процент на разходите е посочен в размер на 11,46%, а общата сума за погасяване – 1109,29 лева, като е посочено, че ГПР и общата дължима сума са изчислени при допускането, че овърдрафта е усвоен изцяло за целия срок на договора (т. 9 от Договора), а лихвата е тази, която е към момента на сключването му, и страните изпълняват задълженията си в съответствие с условията на договора.

Въпреки заключението на вещото лице по т. 6 и т. 7 и изслушването му в съдебното заседание за начина, по който експертът е изчислил ГПР, съдът приема, че ищецът е спазил закона при изчисление и посочване в договора на ГПР и общата сума за плащане. Тоест те са коректно посочени в договора. За да стигне до този извод, съдът съобразява най-напред чл. 3, ал. 2 от Закона за потребителския креди, който гласи, че законът се прилага за договори за кредит под формата на овърдрафт, когато кредитът трябва да бъде погасен в срок, по-дълъг от три месеца, както е в случая. По отношение на съдържанието на договора приложими са разпоредбите на чл. 11 от ЗПК, които се отнасят до общия случай на всички видове потребителски кредити, попадащи под регулативното действие на този закон, доколкото договорите за кредит овърдрафт, визирани в чл. 12 имат специфика, която не се открива в настоящия казус: изискванията му са договорът да съдържа условие, че кредитът трябва да бъде погасен при поискване или в срок до три месеца.

Член 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК гласи, че в договора следва да е посочен ГПР, който според чл. 19, ал. 2 от ЗПК се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Към формулата в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК са изложени условията и допусканията, като относимата за кредитаовърдрафт е единствено буква „е“, чиято разпоредба гласи, че „при договор за кредит под формата на овърдрафт се приема, че общият размер на кредита е усвоен изцяло и за целия срок на договора“ – същото е посочил и кредиторът ищец в процесния договор. Буква „ж“ не се отнася до договорите за кредитовърдрафт, както изрично е изтъкнато в хипотезиса на нормата – „при договор за кредит с неопределен срок, различен от договора за кредит под формата на овърдрафт, посочен в буква „е“…“, затова няма основание да се прилага диспозицията на тази норма към процесния договор и да „се приема, че… главницата се погасява от потребителя на равни месечни вноски и погасяването започва един месец след датата на първоначалното му усвояване“. Следователно съществената разлика между кредита-овърдрафт по буква „е“ и кредитът с неопределен срок по буква „ж“ е именно в начинът на погасяване на главницата. При овърдрафта в едногодишния срок длъжникът плаща само лихвата и накрая главницата. Това се има предвид под усвояване на общия размер на кредита „изцяло и за целия срок на договора“. Докато по 3 кредита за неопределен срок по буква „ж“ главницата се погасява с равни месечни вноски и започва от първия месец след усвояването на заетата сума.

Ето защо, понеже текущото и поетапното погасяване на главницата в рамките на едногодишния срок води до нейното прогресивно намаляване към края му, затова начислената върху нея лихва за целия едногодишен период е по-малка в сравнение с натрупаната лихва по кредита овърдрафт, при равни условия – като усвоена сума, срок и ГЛП.

За да верифицира този извод съдът използва препоръчания от Европейската комисия на нейния интернет сайт кредитен калкулатор за потребителски кредити, в който въведе следните параметри: главница 1000 лева, ГЛП 10,75%, срок 12 периода с честота на погасителните вноски „месечно“. При първото изчисление зададе условието за погасяване „равни вноски“ – каквито обичайно са по кредитите не-овърдрафт с определен срок, и резултатът за ГПР бе изчислен на 11,31%, а общата сума на заема 1059,18 лева – колкото посочва и вещото лице в т. 6 на заключението си. При това първо изчисление погасителните вноски са равни всеки месец и включват частично погасяване на главницата, с увеличаващ се във всяка следваща вноска дял на погасената главницата. При второто изчисление зададеното условие за погасяване е „Лихва плюс равни редовни погасителни вноски по главницата“ – както трябва да е по кредитите не-овърдрафт с неопределен срок по буква „ж“ в Приложени № 1 към чл. 19 от ЗПК, и резултатът за ГПР бе изчислен на 11,30%, а общата сума на заема 1058,23 лева. При третото изчисление зададеното условие е „Редовна лихва и погасяване на главницата в края“ – както трябва да е по кредита овърдрафт по буква „е“ в приложение № 1 към чл. 19 от ЗПК, и резултатът за ГПР бе изчислен на 11,30%, а общата сума на заема 1107,50 лева.

Разликата между последното изчисление и параметрите в процесния договор, които за ГПР са 11,46% и обща сума за плащане 1109,29 лева, са минимални и действително може да се дължат на различни настройки на кредитните калкулатори. Още повече молбата с вх.№ 3014/25.06.2025 съдържа убедителни изчисления, че ако лихвата от 107,50 лева се раздели на 360 дни, а полученият резултат от 0,2986 лева се умножи по 366 дни, крайният резултат е 109,29 лева, което доказва, че действително от банката ищец са използвали настройка на техния кредитен калкулатор, при която годината е равна на 366 дни, а както уточнява вещото лице, нейният е настроен за 360 дни. Очевидно калкулаторът на Европейската комисия също. Съдът приема, че правилната настройка трябва да е „година, равна на 360 дни“, тъй като така е посочено в т.

4.6. от Общите условия към договора: „Дължимите лихви и други аналогични суми се изчисляват въз основа на действителния брой дни при година, равна на 360 дни“. Независимо от това, тъй като в договора е посочен ГПР 11,46%, който не е по-нисък, а обратното, с малко е по-висок от действителните 11,30%, съдът приема, че ответницата не е била заблудена с тази стойност и ГПР е изпълнил функциите си да бъде сравним показател за преценка на икономическата стойност на кредитния продукт.

4

В договорът обаче има порок, който го прави недействителен. Съгласно т. 13 от него, кредитополучателят има право да се откаже от договора по реда и в сроковете, описани в Общите условия, като дължи лихва за периода от датата на усвояване на средства от овърдрафта до датата на връщане на главницата и заплащане на всички други разноски. Посочено е, че лихвата се изчислява на база уговорения в т. 4, съответно в т. 4.1 и т. 4.2 лихвен процент.

Липсва точен размер на лихвения процент на ден, който се прилага при упражнено право на отказ. Последният е необходим, за да може кредитополучателят да направи избор дали да се възползва от правото да се откаже от договора или не, като сам изчисли каква лихва би дължал, ако го стори. Липсата на конкретно посочен лихвен процент на ден с цифрова величина, приложим за упражняване правото на отказ от договора, препятства кредитополучателя да направи информиран избор и по този начин бива лишен от правото да се ползва от този начин за освобождаване от договорната обвързаност. Затова чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК поставя изискване за посочване на „размера на лихвения процент на ден“ и санкционира липсата му с последиците на чл. 22 от ЗПК – недействителност на договора, без значение дали кредитополучателят действително е възнамерявал да се ползва от правото да се откаже от договора или не; и без значение дали ответникът потребител е направил нарочно възражение в този смисъл.

Така е прието и в Решение № 59/20.05.2024 на ВКС по търг.д.№ 2695/2022 на 2-ро т.о., в което върховните съдии, най-напред, се позовават на Тълкувателно решение № 1/2020г. от 27.04.2022г. по тълк. д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, според което „съдът се произнася в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи, които са от значение за правния спор, без да е направено възражение, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, независимо от вида на договора и страните по него. В разяснителната част на тълкувателния акт е посочено, че когато нищожността е видима от представените с исковата молба или с отговора на исковата молба доказателства, първоинстанционният съд е длъжен да отрази в доклада по делото, че ще се произнесе по нищожността и да изпълни задължението си по чл. 146 т.2 и 5 ГПК. При пропуск или при представяне на доказателства в хода на производството, от които за пръв път се открива нищожността, съдът е длъжен да уведоми страните с нарочно определение като им даде възможност да изразят становище и посочат доказателства. Налице е и позоваване на новелата на чл.7, ал.3 ГПК (ДВ, бр.100/2019г.), в която изрично е предвидено задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.“