Решение № 42 от 13.02.2024, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 42 гр. Благоевград, 09.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Аршинков

Членове:

Атанас Маскръчки

Диана Узунова при участието на секретаря Мариела Палова като разгледа докладваното от Диана Узунова Въззивно наказателно дело от частен характер № 20221200600359 по описа за 2022 година Производството пред Благоевградския окръжен съд е образувано по въззивна жалба на тъжителя К. И. чрез повереника му – адв. Г. срещу постановената по НЧХД № 478/19г. присъда. Твърди се в жалбата, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна и се иска отмяната й и постановяване на осъдителна присъда, по силата на която подсъдимата Е. К. да бъде призната за виновна по повдигнатото й обвинение за извършено престъпление по чл.148, ал.2 НК.

Сочи се във въззивната жалба, че атакуваната присъда е неправилна, незаконосъобразна и необоснована, постановена при непълен анализ на събраните по делото доказателства. Иска се отмяна на атакуваната осъдителна присъда и постановяване на нова, с която подсъдимата да бъде призната за виновна, както и да бъде уважен предявеният граждански иск.

Претендират се направените разноски за двете инстанции.

В с.з. въззивникът се явява лично и с упълномощените си повереници, които поддържат жалбата по съображенията в нея, като излагат допълнителни такива, а именно, че въпреки депозираната от въззиваемата К. молба за прекратяване на производството, поради изтичане на предвидената от закона 1 давност, тя трябва да бъде призната за виновна, тъй като има безспорни и категорични доказателства, които сочат, че от обективна и субективна страна тя е осъществила състава на повдигнатото й обвинение и следва да понесе тази отговорност. Настояват да бъде уважен в пълен размер предявеният граждански иск.

В с.з. пред настоящата инстанция въззиваемата Е. К. не се явява, като от нея е постъпила молба, в която същата заявява, че поради изтичане на предвидената в закона давност, моли производството да бъде прекратено.

Във въззивното производство бе проведено съдебно следствие, в хода на което бе назначена съдебна компютърно-техническа.

След като се запозна с жалбата и след преглед на събраните пред районния и въвзивния съд доказателства, Благоевградският окръжен съд намери следното:

Производството по НОХД № 478/19 г. по описа на БлРС е образувано по тъжба на К. Д. И. срещу Е. К. К., с която тъжителят е повдигнал против подсъдимата обвинение за престъпление по чл.148, ал.2 вр. с ал.1, т.1, т.2 и т.3 вр. с чл. 147, ал.1 НК. По същото дело с присъда № 503247/23.11.2021 г. К. е призната за невиновна да е извършила престъпление по чл.148, ал.1 вр. с ал.

1, т.1, т.1 и т.3 вр. с чл.147, ал.1 НК.

Настоящото деяние – съгласно повдигнатото обвинение е извършено през месец февруари 2019 г. и съобразно разпоредбите на чл.80, ал.1,т.5 и чл.81,ал.3,НК т.нар. абсолютна давност в случая е четири години и 6 месеца и е изтекла през месец август 2023 г. Поради горното и с оглед позоваването на подсъдимата в подадена до съда молба на 26.09.2023 г. на основанията по чл.24, ал.1, т.3 НПК, то – упражнявайки правомощията си по чл.334,т.4 НПК – въззивният съд следва да отмени присъдата на първоинстанционния съд в наказателно-осъдителната й част и прекрати наказателното производство, водено срещу К. за престъпление по чл.148, ал.2 вр. с ал.1, т.1, т.2 и т.3 вр. с чл.147, ал.1 НК.

Тъй като обаче давността за наказателно преследване на въззивника е изтекла пред въззивната инстанция, то настоящият съдебен състав е длъжен да се произнесе по гражданската част на обжалваната присъда на БлРС, защото основанието на гражданския иск в наказателния процес е деянието, а не само престъплението, в което се е изразило това деяние (в този смисъл – р.

2

№ 694/15.12.2003г. на ІІ н.о., р. № 225 от 20.09.2004г. на І н.о., р. № 384 от 01.07.2003г. на І н.о., р. № 635 от 03.06.2003г. на ІІІ н.о. и др.). Ако деянието не е престъпно, не е виновно или не се наказва (чл.307 НПК), съдът уважава гражданския иск, ако с него са причинени вреди или са налице условията за гражданска отговорност (ППВС № 9/61г.). За разлика от института на давността по чл.81 НПК, давността по ЗЗД и по-конкретно тази за непозволено увреждане по чл.114, ал.3 във връзка с чл.110 ЗЗД не познава понятието „абсолютен срок” за погасяване правото на иск за обезщетение.

Когато гражданският иск е приет за съвместно разглеждане в наказателния процес, поради липсата на специални правила действат правилата на ГПК, според които и във връзка с чл.15 ЗЗД давността не тече с предявяването на иска и докато трае процесът относно вземането. Следователно петгодишната погасителна давност на ищеца д-р И. в случая е започнала да тече от датата на увреждането – месец февруари 2019 г., но не е текла по време на наказателния процес (р.№ 635/03.06.2003г. на ІІІ н.о.). Така, че погасителната давност по чл.110 и сл. от ЗЗД за реализиране на гражданските последици от деянието – предмет на обвинението, което е и деликт, не е изтекла, поради и което предявеният и приет за съвместно разглеждане в наказателното производство иск от д-р К. Д. И. срещу въззиваемата е допустим и същият подлежи на разглеждане и произнасяне по същество.

В съответствие с правомощията си на втора първа инстанция, настоящата такава следва също да изследва въпроса доколко поведението на въззивaемата е деликтно и съответно – основание за реализиране отговорността й по чл.45 ЗЗД. В тази насока въззивната инстанция не се съгласява с доводите на РРС за недоказаност на деянието, респ. че подс. К. не е осъществила фактическият състав, предпоставящ на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД – подсъдимата да е осъществила виновно противоправно деяние в причинна връзка, с което за тъжителя да са настъпили неимуществени вреди. В тази връзка съдът намира за незаконосъобразни и в противоречие със събрания доказателствен материал изводите на първостепенния съд, че подсъдимата през месец февруари 2019 г. в жалба до РЗИ и на 20.03.2019 г. в жалба до Министерство на здравеопазването, чрез изразите: „Отидох да видя дали е дошъл дълго чакания д-р И.!!! В===“, виновно не е причинила вреди на д-р И., поради което и предявената претенция за обезщетение на претърпени неимуществени вреди следва частично да се уважи.

3

Така, установява се от доказателствата по делото, че:

Подсъдимата К. К. К. е ....

На 03.02.2019 г., тъй като детето й било болно от варицела и цяла вечер поддържало температура и крака му продължавал да се подува, решили със св. Х., с когото живеела на съпружески начала, в 05:00 ч. сутринта да тръгнат за спешното отделение в гр. Г.. Там било установено, че детето е с абсцес, като според педиатъра, който го прегледал, не е било налице спешен случай, но по настояване на подсъдимата, с дъщеря й Д. Х.а били настанени в инфекциозно отделение за преглед от инфекционист. В 09:00 часа подсъдимата отишла да провери дали е дошъл лекар, който да прегледа детето и срещнала по коридора д-р И., който й обяснил, че ще дойде след малко да прегледа детето. Около 09:30 ч. въззиваемата К. отново попитала доктор И. дали ще прегледа детето й и след проведения разговор помежду им, в който д-р И. й заявява, че трябва да изчака предвид дежурството му по болница (заетост в ПКК) и подготовката за визитация, подсъдимата напуснала отделението по собствено желание, без детето да е прегледано от лекаря. Детето било превозено с личен транспорт до столичните СБАЛИПБ – „Проф. И.К.“ ЕАД и УМБАЛСМ „Н. И. П.“, където в следващите дни било оперирано.

През м. февруари 2019 г. подсъдимата пуснала жалба до РЗИ-Благоевград, в която пишело „Отидох да видя дали е дошъл дълго чакания ...!“ Също така на горещата линия на Министерство на здравеопазването била подадена жалба с вх. № МО-05-140/20.03.2019 г. на Изпълнителна агенция „Медицински надзор“ с идентично съдържание.

Така изложената фактическа обстановка (относима към деянието на въззиваемата), се подкрепя от доказателствата по делото – показанията на свидетелите Д.Ч., М.Т., В. И.а, Б. Х. и Д.М., заключенията по назначените, включително и от въззивния съд експертизи – съдебно-техническа и съдебна компютърно-техническа, частично от обясненията на подсъдимата и от писмените доказателствени средства. От съдържащата се по делото разпечатка от Фейсбук страницата на подсъдимата и заключението на вещото лице по съдебната компютърно-техническа експертиза /л. 85-92 от въззивното дело/ настоящият състав стига до извод, че не може да бъде доказано авторството на публикация в социалната мрежа „Фейсбук“ с идентично 4 съдържание като на горецитираните жалби от страна на подсъдимата К.. Не може по категоричен начин да се счете, че профилът „Е.К.“, въпреки съответствието с две от имената на подсъдимото лице е създаден, поддържан и използван именно от подсъдимата. Фейсбук е социална мрежа, предназначена за употреба от широк кръг потребители и работата с нея не изисква специални знания и умения. Потребителски профил във Фейсбук може да създаде и съответно използва всяко лице, като всеки потребител на тази мрежа е наясно с това как се създава такъв профил, респективно как може да бъде ограничаван, съответно заличаван вече създадения от него профил. Създаването на профил във Фейсбук от лице, фигуриращо във Фейсбук с имена, различни от тези на действителния създател на профила, е възможно и често срещано. Съществуват профили, отнасящи се до определени лица, при които потребители нямат никаква връзка с посочените в профила лица. Същото се отнася и до придружаващата профила снимка, като е възможно същата да няма нищо общо с действителния потребител на профила. Не винаги снимката, която е публикувана, съответства на създадения профил, като това важи и за отнасящата се за профила информация. Дори и да е налице съвпадение между създателя на профила и самия профил, то не може да се приеме, че профилът е използван именно от конкретното физическото лице, което се представя чрез посочения профил.

От назначената съдебна компютърно-техническа експертиза по делото не може да се докаже по категоричен и несъмнен начин, че процесните изрази, публикувани във Фейсбук страницата на Фейсбук профил Е.К., са създадени и публикувани от подсъдимaта. Приетото несъмнено съществуване на процесните фрази, публикувани от профил Е.К., не обвързва безспорно и категорично авторството им с подсъдимото лице Е. К. К., тъй като в съдебна компютърно-техническа експертиза вещото лице е извело множество резултати с име Е. К., като са изготвени и екранни снимки с такъв резултат.

Т.е. не се установява несъмнено наличието на публикация във фейсбук на инкриминираните с тъжбата фрази на 13.02.2019 г. – „Отидох да видя дали е дошъл дълго чакания ...!“, която да е с автор подсъдимото лице.

Същите фрази обаче безспорно, видно от писмените доказателства по делото, са инкорпорирани в пуснатата жалба до РЗИ-Благоевград и жалба до Министерство на здравеопазването, депозирана чрез електронна поща /вж. л.61 от първоинстанционното дело/. Още повече, че във възражение от 5 подсъдимата на л. 213 от първоинстанционното дело, тя е заявила, че е пуснала жалба до Министерството до здравеопазването и не се чувства виновна за това, тъй като „аз и моята дъщеря сме пациенти и граждани на Република България и имаме право и словото да изразяваме своето недоволство и да се оплаквам до министъра и институцията…“. В практиката си върховната инстанция е имала възможност многократно да отбележи, че извън обхвата на клеветата остават случаите, при които деецът изказва мнение, своя субективна оценка или извод, изразява становище или упражнява право на искания, от които произтичат определени правни последици. Съдебната практика приема, че в тези случаи деецът упражнява права, гарантирани му от Конституцията и законите (в този смисъл Решение № 70 от 25.02.2009г. по н.д. № 36/2009г. на ВКС, ІІ н.о.). Тези права обаче не могат да се използват за накърняване на правата и доброто име на другиго.

Според практиката на ЕСПЧ ограниченията на свободата на словото трябва да се тълкуват стеснително и да бъдат необходими в едно демократично общество. Не могат да бъдат споделени доводите, че подсъдимата е упражнила конституционното си право за свободно изразяване на мнение.