Решение № 558 от 03.07.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 558 гр. гр. Хасково, 03.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Й. Банкова при участието на секретаря Маргарита М. Пондалова като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело № 20245640103162 по описа за 2024 година

Образувано е по е искова молба от П. К. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.Х., **********************************, чрез адвокат П.П. от Адвокатска колегия - Хасково, против "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул."Цариградско шосе" № 115 Е, ет.5, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 21 ЗПК вр. чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП за прогласяване нищожност на две договорни клаузи - тези на чл.5 и на чл.11 от сключен между страните договор за потребителски кредит № 761920/08.11.2022г. Направено е искане за присъждане на сторените по делото разноски, включително и на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 от ЗА.

В исковата молба се твърди, че на 08.11.2022г. между ищцата и ответника е сключен Договор за потребителски кредит № 761920 към искане № 9139915 по силата, на който на ищцата се предоставя заемна сума в размер на 500 лева, която тя следва да върне на 17 седмични вноски. Съгласно чл.11, ал.1 от договора била предвидена неустойка в размер на 208,47 лева, която ищцата следва да заплати, като по този начин общото задължение по 1 договора с включена главница, лихва и неустойка възлиза на 748 лева.

Поддържа се в исковата молба, че клаузата за неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр.с чл. 21, ал.1 от ЗПК, като се излагат подробни съображения.

На първо място, поддържа се, че са накърнени добрите нрави и поради нарушаване на този правен принцип по смисъла на чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Клаузата била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендира чрез нея е прекомерна спрямо сумата по отпуснатия кредит, с което безспорно са нарушени принципите на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Оспорваната клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на необосновано висока неустойка.

В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2СЮ8/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити, а разгледана в този аспект, клаузата за неустойка се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията му.

Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение излизала извън присъщите й функции и води до неоснователно обогатяване, в който смисъл било и възприетото в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС становище, че нищожна поради накърняване на добрите нрави била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна 2 функции. По посочения начин се заобикалял чл.33 ал.1 от ЗПК. С процесната клауза в полза на кредитора се уговаряло едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, в какъвто смисъл била и т.32 от извлечение от протокол №44 от заседание на КЗП от 05.11.2015г. По съществото си неустойката била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била и съдебната практика, че неустойка, уговорена извън присъщите й функции е нижощна поради противоречие с добрите нрави.

Ищцата поддържа още, че оспорваната клауза за неустойка освен неравноправна е и нищожна на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не била уговорена индивидуално по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

На следващо място се сочи, че съобразно чл.21 ал.1 ЗПК нищожна е всяка клауза в договор за потребителски кредит, която има за цел или резултат заобикаляне на закона, а с предвиждането на такива разходи за неустойка с процесния договор се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като доколкото представлявали разходи по дейността по управление на кредита, следвало да бъде включена в ГПР. Налице било заобикаляне на закона, тъй като с уговорката за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС №426/2014г.

Излага също, че поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП.

В този аспект, с преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че 3 използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.

ЗЗП.

Поддържа се, че подобно договаряне противоречало на изискването по чл.16 ЗПК кредиторът сам да оцени платежоспособността на потребителя, което водело до значително оскъпяване на ползвания кредит, без същото да е надлежно обявено на потребителя. Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит според ищцата целяло отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР, което от своя страна пречело на потребителя да се ориентира за икономическата тежест на сключената сделка.

Въз основа на изложените в исковата молба доводи се отправя искане съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата на чл. 5 от Договор за потребителски кредит № 761920 от дата 08.11.2022 г., сключен между ищцата и „Сити Кеш" ООД, ЕИК

202531869, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и да прогласи нищожността на клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № 761920 от дата 08.11.2022 г. сключен със „Сити Кеш" ООД, ЕИК 202531869, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП.

Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА.

В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на искова молба, който оспорва исковете като неоснователни.

Ответникът поддържа, че оспорените клаузи са действителни. Сочи, че оспорената неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от изброените в него обезпечения. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните.

Процесният договор бил сключен изцяло по волята на ищеца, която 4 попълнила искане за сключване на договор за кредит, получила подробна информация за желания кредитен продукт под формата на СЕФ и имала пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не била осъзнала поетия от нея ангажимент по силата на подписания договор, то тя можела да поиска удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например, но ищцата не се била възползвала от договорните си права. Напротив - от поведението й ставало ясно, че изначално тя нямала намерение да предоставя обезпечение, а да се обогати неоснователно от кредитора си чрез водене на неоснователни искове срещу него. Неустойката имала предварително определен начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на основание противоречие с добрите нрави се правела за всеки конкретен случай, както задължавало Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС;

Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., IV г. о., ГК, в разглеждания такова противоречие не било налице, още повече, доколкото при изследването на този въпрос се правела проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също отсъствали. При сключване на процесния договор кредитополучателят не бил предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът бил направил предварителна оценка на вредите от липса на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката по чл. 11, като бил дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следвало да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приемало, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена. Във връзка с това, напълно неоснователно ищецът се позовавала на чл. 33, ал. 1 ЗПК, доколкото цитираната разпоредба уреждала правило при забава на погасяванията на потребителя. В настоящия случай неустойката била уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя за плащане на главница и лихва.

Поддържа се още в отговора на исковата молба, че не е налице и 5 твърдяната неравноправност по ЗЗП. Клаузите от договора били уговорени индивидуално с ищеца, същите били ясно и точно описани в договора и потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение към търговеца, както при сключване на процесния договор, така и преди това. В погасителния план, както и в Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити също били посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. Така ищецът бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати фиксирано определена лихва за ползването на услугата и неустойка в точен и индивидуално определен размер. Това изключвало възможността ищецът да не е бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно - да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.