Решение № 421 от 21.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 421 гр. София, 21.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Йоана М. Генжова

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20241100514486 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 14866/30.07.2024 г., постановено по гр.д. № 44485/2023 г. на Софийски районен съд, 28 състав, съдът е отхвърлил предявения от Е. Д. М., ЕГН **********, срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.

49 ЗЗД за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на Е. Д. М., ЕГН **********, сумата от 24 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от следното изказване на прокурор от Софийска районна прокуратура в съдебно заседание от 10.07.2023 г. по гр.д. № 3306/2022 г. на СРС, 169 състав: „Ноторно известно е, че съдът по време на съдебното следствие може да установи деяние, по което да признае подсъдимия за виновен. Не е необходимо да има повдигнато обвинение от прокуратурата. Ето защо исковата претенция в тези твърдения е неоснователна и респективно – недопустима”.

Със същото решение съдът е осъдил Е. Д. М., ЕГН **********, да заплати на Прокуратурата на Република България сумата от 100 лева, представляващи разноски за юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство.

Срещу решението на СРС е постъпила въззивна жалба от ищеца Е. Д. М. чрез назначения за служебен процесуален представител адв. И.Ю.. Излагат се съображения, че решението на СРС е неправилно, тъй като е необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения. Твърди се, че решението на СРС е постановено в противоречие с практиката на ВКС относно деликт, причинен от изказвания, представляващи обида. Поддържа се, че от доказателствата по делото се установяват инкриминираните изрази и тяхното авторство, като тези изказвания са годни да засегнат негативно неимуществената сфера на ищеца. Твърди се, че установеното 1 поведение на прокурора е неправомерно, като от материалите по делото се установява, че изказването е насочено към ищеца. Предвид изложеното се моли да се отмени първоинстанционното решение и да се уважи предявеният иск в цялост. Претендират се разноски.

В законоустановения за това срок е постъпил отговор от Прокуратурата на Република България, с който се оспорва жалбата. Поддържа се, че ищецът не сочи норма от правото на ЕС, която да е нарушена. Твърди се, че служебно дадената от СРС правна квалификация на иска е правилна. Сочи се, че изказването на прокурора, което е предмет на делото, не изнася и не изяснява нови факти, а показва оценката на прокурора относно дейността на съда. Поддържа се, че дори и изказването на прокурора да е правно невярно, то същото не е неправомерно. Поддържа се, че изказването може да показва ниска подготовка, непрофесионализъм и опит за защита на невярна теза, но само по себе си това изказване не призовава към насилие, не е насочено към конкретно лице. Поддържа се, че удовлетворението на лицето, оборило това изказване, се осъществява във фазата на размяна на мнения. Твърди се, че след като изказването не е противоправно, то не може да доведе до ангажиране на отговорността на ответника. Предвид изложеното се моли да се потвърди първоинстанционното решение. Претендират се разноски по делото.

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

За да се произнесе по жалбата съдът съобрази от фактическа страна следното:

С доклада по делото е обявено за служебно известно и неподлежащо на доказване обстоятелството, че в открито съдебно заседание от 10.07.2023 г. по гр.д. № 3306/2022 г. на СРС, 169 състав, прокурор е казал в присъствието на ищеца Е. М. следния израз: „Ноторно известно е, че съдът по време на съдебното следствие може да установи деяние, по което да признаят подсъдимия за виновен. Не е необходимо да има повдигнато обвинение от прокуратурата. Ето защо исковата претенция в тези твърдения е неоснователна и респективно недопустима”. Това обстоятелство се установява и от приобщения по делото препис от протокол от проведено открито съдебно заседание по гр.д. № 3306/2022 г. на СРС, 169 състав.

Служебно изготвен е препис от исковата молба, по която е образувано гр.д. № 3306/2022 г. на СРС, 169 състав. От същата е видно, че Е. Д. М. е предявил срещу Прокуратурата на Република България иск за обезщетение на неимуществени вреди от осъждане по непредявено обвинение.

По делото е постъпило писмо от медицинския център към Затвор – гр. София, към което е представен препис от амбулаторен журнал.

Разпитан е свид. И.А.А., който заявява, че познава ищеца Е. М., като двамата се запознали в затвора през 2019 г. На свидетеля е известно, че ищецът води съдебни дела. Свидетелят посочва, че не може да си спомни ищецът да му е казвал, че изказване на прокурор му е направило впечатление при разглеждане на негово дело.

2

Твърди, че Е. М. винаги е възмутен, когато се връща след дело, но свидетелят не се сеща за конкретен случай, тъй като делата са стотици. Свидетелят твърди, че е говорил с ищеца за различни дела – за имот, който ищецът притежава, за присъдата му. Свидетелят си спомня, че е имало дело пред административния съд, по което Е. М. е искал отвод на прокурора, който му „дал” 12-годишна присъда и бил предубеден.

Свидетелят не си спомня за друг прокурор, от чиято реплика Е. М. да е бил възмутен.

Ищецът, по думи на свидетеля, винаги е в битка със съдебната система. Свидетелят твърди, че му е известно, че ищецът има проблем с кръвното и се оплаква от безсъние.

Свидетелят посочва, че има много причини за това ищецът да не спи – дървеници, хлебарки. Свидетелят уточнява, че е в килия срещу тази на ищеца.

При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:

Въззивният съд намира, че правната квалификация, дадена от СРС на претенцията на Е. М., е правилна. Предявеният иск е такъв по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, тъй като се търси обезщетение за причинени неимуществени вреди от изказване на прокурор, за което се поддържа, че е обидно. В този смисъл е и практиката на ВКС – така Определение № 6044/23.12.2024 г. по ч.гр.д. № 4377/2024 г. на I Г.О. на ВКС.

За уважаването на така предявения иск следва да се установят пълно и главно следните обстоятелства: 1/ противоправност на изказването на прокурора, което засяга честта и достойнството на ищеца; 2/ претърпени от ищеца болки и страдания; 3/ причинна връзка между изказването на прокурора и търпените от ищеца болки и страдания.

Вината на прекия извършител се предполага до доказване на противното на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

В Определение № 529/14.07.2020 г. по гр.д. № 3812/2019 г. на IV Г.О. на ВКС е изяснено, че „Обида е налице, когато деецът каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие”.

В Определение № 60709/29.10.2021 г. по гр.д. № 1642/2021 г. на IV Г.О. на ВКС също е разяснено, че за разлика от негативните оценки обидата е противоправно деяние и е налице, когато някой каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго. Унизителният характер на казаното или извършеното следва да се преценява съобразно приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване. В същия смисъл са и Определение № 5723/09.12.2025 г. по гр.д. № 1514/2025 г. на I Г.О. на ВКС, Решение № 675/07.11.2025 г. по гр.д. № 2576/2024 г.на I Г.О. на ВКС, Решение № 213/26.01.2021 г. по гр.д. № 970/2020 г. на IV Г.О. на ВКС и др.

С Решение № 439/20.01.2016 г. по гр.д. № 2773/2015 г. на I V Г.О. на ВКС е възприето разбирането, че за да е обидно дадено изявление, то следва да визира определено физическо лице (едно или повече). Обидният (унизяващият) израз трябва да е насочен към това определено лице. Увреденото (обиденото) лице може да е посочено от автора на изявлението чрез неговите имена или по всякакъв друг начин, който не оставя никакво съмнение относно неговата личност. Само в този случай съдът може да приеме, че са накърнени доброто име, честта или достойнството на ищеца.

В случая е безспорно установено по делото, че при разглеждане на гр.д. № 3306/2022 г. на СРС, 169 състав, в открито съдебно заседание от 10.07.2023 г. прокурор е направил в присъствието на ищеца Е. Д. М. следното изказване: „Ноторно известно е, че съдът по време на съдебното следствие може да установи деяние, по което да признаят подсъдимия за виновен. Не е необходимо да има повдигнато обвинение от прокуратурата. Ето защо исковата претенция в тези твърдения е неоснователна и 3 респективно недопустима”.

Изказването на прокурора при разглеждането на гр.д. № 3306/2022 г. на СРС, 169 състав, може и да не съответства на разпоредбите на НПК относно повдигането, поддържането и изменението на обвинението, но само по себе си обективно не е годно да засегне честта и достойнството на Е. Д. М.. В изказването на прокурора липсват вулгарни, груби, цинични или осмиващи думи и изрази, които в противоречие с правилата на морала да засягат доброто име и честта на ищеца Е. Д. М.. Същият не е нито пряк, нито косвен обект на унизително или оскърбително изказване от страна на прокурора, участвал при разглеждането на гр.д. № 3306/2022 г. на СРС, 169 състав.

Изказването на прокурора е направено в хода на устните състезания по гражданско дело, инициирано от Е. Д. М.. По същество това изказване отразява мнение и защитната теза на прокурора, участвал при разглеждането на гр.д. № 3306/2022 г. на СРС, 169 състав. Следва да се държи сметка, че в хода на устните състезания страните чрез размяна на реплики и дуплики провеждат дебат, чрез който се стремят да убедят съда в правотата на собственото си мнение. Изказването на мнение в хода на устните състезания относно приложението на законова разпоредба, което не съответства на действителната воля на законодателя, може само да покаже правната неподготвеност на участвалия в дебата. Това мнение обаче не е обвързващо за съда.

С Определение № 657/30.09.2019 г. по гр.д. № 1359/2019 г. на III Г.О. на ВКС се изяснява, че „Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, при които според чл. 39, ал. 2 КРБ правото за изразяване на мнение и за разпространяване чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин, се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.“. Видно е, че обсъжданото в настоящото производство изказване на прокурор при разглеждане на гр.д. № 3306/2022 г. на СРС, 169 състав, не накърнява доброто име на конкретно друго лице, респ. не призовава към насилие или извършване на друго престъпление.

Следователно в случая не се установява да е налице противоправно поведение на прокурора, участвал при разглеждането на гр.д. № 3306/2022 г. на СРС, 169 състав, с което да са засегнати доброто име и честта на ищеца Е. Д. М.. Само това е достатъчно, за да се заключи, че претенцията на Е. Д. М. е неоснователна. За пълнота на изложението обаче следва да се посочи, че в случая не са доказани търпени от ищеца неимуществени вреди. От показанията на разпитания по делото свид. Иво А. се установява, че ищецът Е. М. не е споделял за изказване на прокурор по гражданско дело, което да го е разстроило и възмутило. Ищецът се е оплакал пред свидетеля само във връзка с административно дело, по което участвал прокурор, който според ищеца му „дал“ 12-годишна присъда и е бил предубеден.