Определение № 604 от 09.09.2025, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 604 гр. Пазарджик, 09.09.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно частно гражданско дело № 20255200500523 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.248 ал.3 от Гражданския процесуален кодекс.

Обжалва се определение №265 от 08.04.2025г. на Велинградски районен съд постановено по гр.д.№20245210101185 по описа на същия съд за 2024г., с което е оставена без уважение молба вх.№1643 от 10.03.2025г. подадена от „ Банка ДСК“ АД, с която се иска от съда да измени решение №52 от 04.03.2025г. по гр.д.№1185/2024г. по описа на Районен съд -Велинград, в частта за разноските .

В частната си жалба с вх.№3020 от 28.04.2025г. подадена в двуседмичния законен срок за обжалване на съдебния акт за разноските, жалбоподателят „БАНКА ДСК“ АД , ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление в гр.София, ул.“Московска“ №19 чрез надлежно упълномощен процесуален представител юрисконсулт А. С. Д. се излагат доводи за неправилност на съдебния акт. Жалбоподателят не споделя изводите на районния съд защо не са налице предпоставките по чл. 78, ал. 2 от ГПК, като счита че с депозираната си молба са наведени надлежни основания, които да обосноват изменение на постановеното решение. Счита, че Банка ДСК АД е изпълнила и двете кумулативни изисквания на чл. 78, ал. 2 от ГПК, а при произнасяне по въпроса за разноските по делото не били отчетени всички релевантни факти, 1 касаещи поведението на ответната страна преди и след завеждане на отрицателния установителен иск от ищеца Х. М.. Допълва се, че с отговора на исковата молба, е направено от банката изрично признание на иска като е изпълнено едното от изискванията на чл. 78, ал. 2 от ГПК.

Оспорва се извода на съда, че банката е дала повод за завеждане на иска, формиран на обстоятелства, изложени от самия съд, като на първо място, жалбоподателят акцентира, че доказателства в подкрепа на констатациите на съда, че банката може да образува ново изпълнително дело не са събрани относно местонахождението на изпълнителния лист, издаден срещу ищеца Х.

М. и разполага ли взискателят с изпълнителния лист и упражнява ли фактическа власт върху същия, доколкото няма данни оригиналът на приложения по изп.дело №1030/2012г. на ЧСИ Драгомира Митрова ,рег.№828 на КЧСИ с район на действие ОС-Пловдив, изпълнителен лист, да е бил върнат на кредитора БАНКА ДСК АД; и че след като оригиналът на изпълнителния лист е оставен от кредитора в кориците на изпълнителното дело, то последният не упражнява фактическа власт върху титула, сочещо на липса на интерес за вземанията си, материализирани в него за образуване на изпълнително дело и предприемане на действия по принудително събиране на вземанията, инкорпорирани в същия. Заключава, че след като не се разполага с изпълнителен титул, не е и възможно взискателят да предяви принудително претенциите си спрямо ищеца.

Цитира се нормата на чл.404 от ГПК в контекста на твърдяното от жалбоподателя непредвидено в ГПК и условно наречено от него Производство за „унищожаване на изпълнителен лист“, като се поставя въпроса, следва ли заради нормативен пропуск в процесуалния закон да бъде налагана санкция върху кредитор, изразяваща се в ненужни искови производства и понасянето на разноски? И как добросъвестните кредитори, запознати с понятието „погасителна давност” следва да се защитят от неоправдани искови производства и понасяне на ненужни разноски, а също и от злоупотреба с права на нелоялни длъжници? Счита, че в случая санкция не следва да се налага като поддържа, че de lege lata, не съществува производство за унищожаване на изпълнителен лист, което да се приложи и по аналогия, поради което въпросът следва да бъде уреден de lege ferenda, но дотогава следва да се прилага принципа, че ius est ars boni et aequi, като последното не следва да действа в ущърб на кое да е лице и страна в производството.

2

Поддържа се още, че в настоящия случай банката е действала добросъвестно и с действията си, е демонстрирала такова поведение, но че не разполага с оригинал на ИЛ и съответно няма титул чрез който да бъде насочено принудително изпълнение срещу ищеца. Повтаря тезата си, че оставяйки оригиналът на цитирания изпълнителен лист в кориците на изпълнителното дело, категорично е изразена воля от дезинтересирането си, касателно процесното вземане, че върху този ИЛ банката кредитор не упражнява фактическа власт. Налице е и препратка към изменението на ГПК (ДВ., бр. 86 от 2017г.), според която изрично се предоставя възможност изпълнителното производство по изпълнително дело да се прекратява и по инициатива на длъжника (арг. чл. 435, ал. 2, т. 6 от ГПК).

Оспорват се като несъстоятелни мотивите на исковия съд досежно изтеглянето от взискателя на титула и предоставянето му на разположение на длъжника, поради липса на законова опора, доколкото кредитор и длъжник не са в тясна връзка на комуникация, че длъжникът е такъв, не защото желае или някога е желал да изпълни задълженията си, а съвсем преднамерено е решил, да не изпълни задълженията си. Според банката частен жалбоподател, за да стигне до извод, че Банката е дала повод за завеждане на отрицателния установителен иск, в решението си районният съд се обосновавало единствено на твърденията в горния смисъл, събрани по делото като гласни доказателствени средства, от свидетеля Т. /разколебани при разпита на последния, както и обсъденото писмо от Централния кредитен регистър.

Счита, че отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност и че страната, която претендира извънсъдебно дори несъществуващо вземане не дава повод за предявяване на иск за несъществуване на претендираното вземане. / определение-№95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. №510/2018 г. 4 г. о. на ВКС и определение № 318 от 25.07.2018г. по ч. гр. д. № 2828/2018 г. на 3 г. о. на ВКС/.

Като последен довод жалбоподателят изтъква, че цитираната от исковия съд съдебна практика на ВКС, следва частично да бъде споделена, като следвало също да бъде съобразено и изменението на чл. 290, ал.3 от ГПК (ДВ, бр. 86/2017г.)- Определение №744 оп, 18.04.2023г. по ч.гр.д. №1170/2023г. на ВКС, Ш г.о., ГК, и цитираните в него актове, доколкото е направено 3 разграничение между правния интерес на ищец — длъжник по изпълнението, да получи признанието на своя кредитор при наличие предпоставките на настъпила погасителна давност, с това в тежест на кредитора да се възлагат и разноските по воденото гражданско съдопроизводство. Акцентира се, че съгласно цитираното определение „Друг е случаят, в който за очертан с исковата молба период взискателят бездейства, не предприема никакви мерки, не сочи изпълнителни способи, нито прави искания или други изявления с процесуални последици за длъжника, както и за хода на изпълнителното производство (конституиране на страни, молби за спиране, за прекратяване, искане за предаване на изпълнителния лист след прекратяване и др.) и че прекратяване на изпълнителното дело при перемпция (чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК ) настъпва по силата на закона; че със закона адресатите на нормата следва да съобразяват поведението си, включително страните в изпълнителното производство и че след като считано от последното надлежно предприето изпълнително действие насетне, именно бездействието на кредитора и взискател съставлява новия факт, изтъкнат с иска по чл. 439 ГПК. Допълва, че установената практика на ВКС не отрича правен интерес за ищеца да получи и в този случай признанието на ответника в един исков процес, но в конкретност съобразява налице ли е даден от ответника повод по смисъла на чл. 78, ал. 2 ГПК, за да се възлага върху него тежестта за разноските, като се отчита и правомерният характер при поведението на кредитора”. Според банката частен жалбоподател изводите на върховните съдии са, че висяшност на изпълнителен процес в даден момент не означава винаги даване на повод за водене на исков процес и на още по-малко основание, понасяне от страна на ответната страна на разноските по същия. Банката счита че, същественото при отговорността за разноските е именно процесуалното поведение на страната и че тя следва да понесе тежестта от последните, ако с процесуалното си поведение оспорва твърденията на другата страна и отрича действителното правно положение. Смята за правилно, че ВКС в цитираната практика не слага знак на равенство между двете понятия: „правен интерес ” и „даване на повод ”, докато, тълкувайки цитираната в обжалваното определение практика на ВКС, първостепенният съдът считал същите за тъждествено равни, поради което банката смята, не следва да бъде подкрепян този извод и че това е причината банката да признае на предявения иск. Смята, че съдебната практика е в смисъл, че наличието на изпълнителен титул създава у 4 длъжника правен интерес последният да поиска със сила на пресъдено нещо да бъде признато, че не дължи, но че правният му интерес не е производен на даването на повод, доколкото правният интерес не следва да служи за злоупотреба с права, поради и което, предвид всичко гореизложено, банката счита, че е изпълнила и двете изисквания на чл. 78, ал. 2 от ГПК. Моли да се отмени обжалваното Определение №265 от 08.04.2025г., постановено по гр.д.

№1185 по описа за 2024г. на Районен съд- Велинград, като на банката бъдат присъдените разноски в размер на 1722,69лв. за производството по гр.д.№ 1185/2024 при РС-Велинград, които да останат в тежест на ищеца.

Претендират се за присъждане направените от Банка ДСК АД във въззивното производство разноски, в това число юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от ЗГIП във връзка с чл. 25 ал.2 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Претендират се още на банката да бъдат определени и заплатени и разноски за процесуално представителство пред първата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, а в случай, че направените във въззивното производството разноски следва да останат за сметка и в тежест на жалбоподателя Банка ДСК АД, е направено искане по чл.78, ал.5 от ГПК за присъждане размер на разноските за адвокатско възнаграждение на ищеца, в случай че такова се претендира, в минимален размер.

В едноседмичния срок по чл.248 ал.2 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната по спора страна -ищеца в производството пред първата инстанция Х. Р. М., ЕГН-********** чрез процесуалния си представител адвокат П. Й. Н. от АК-Варна, с вх.№4371 от 17.06.2025г., в който частната жалба се квалифицира като допустима, но неоснователна по същество и се моли да бъде оставена без уважение. Цитира се чл. 78. ал.1 и ал.5 от ГПК, като се акцентира, че обжалваният акт в конкретния случай е с цена 6681,12 евро, а определения адвокатски хонорар е в размер на 1200лв., като същият е в минимален размер, съгласно Наредба №1 от 09.07. 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Твърди се, че са наведени и твърдения, че делото не е от фактическа и правна сложност, като предпоставка за присъждане на възнаграждение под минималното по Наредба за минималните размери за адвокатските възнаграждения. Цитира се Решение на СЕС от 25.01.24 г. по дело С-4З8/22 в което е прието задължително тълкуване на разпоредбите на чл. 101, параграф 1 ДФЕС във 5 връзка с чл. 4, параграф 3 от ДЕС в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията ”с оглед на целта” по смисъла на тази разпоредба. Прието е още, че чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Твърди се, че с оглед на така даденото разрешение с решението на СЕС, което съобразно чл. 633 от ГПК е задължително за всички съдилища, следвало, че съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, включително и в хипотезата на чл. 38 ЗАдв, с фиксираните в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер. Според страната позоваваща се на цитираната практика на СЕС посоченото тълкуване не изключва дефинитивно приложението на Наредба №1 от 09.07.2004г., а съгласно преобладаващата съдебна практика нормите от наредбата могат да служат като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, като преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко-фактическата и правна сложност на делото. Допълва се, че изготвянето на искова молба представлява сложна конструкция от извършени действия, като всеки случай е индивидуален, както и работата по него и всеки заслужава да бъде възнаграден спрямо изхода на делото, съгласно чл. 78 ГПК; че освен изготвянето на исковата молба, адвокатът следва да се запознае с договорите и споразуменията между кредитора и длъжника, с покани, уведомления и съобщения, с цел преценка основателността на искането. Акцентира се, че 6 обстоятелството, че делото е приключило с проведени две открити съдебни заседания, респективно материални интерес /който не е нисък/ , не би следвало да водят във всеки случай до присъждане на занижени адвокатски възнаграждения, доколкото е важна извършената от процесуалния представител работа не са в количествено, но и в качествено отношение.