Определение № 135 от 31.01.2023, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно частно гражданско дело 4923/2022
- Вид
- Определение № 135
- Подписан
- 31.01.2023
- В сила
- 31.01.2023
- Състав
- Мими Фурнаджиева, Десислава Попколева, Велислав Павков
Цитирани разпоредби
- чл. 103 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 105 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274, ал.3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.275, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.278, ал.1 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 281, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 28 · Кодекс на международното частно право
- чл. 7 · Кодекс на международното частно право
- чл. 49 · Семеен кодекс
- чл.49, ал.1 · Семеен кодекс
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 135 гр. София, 31.01.2023 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Мими Фурнаджиева
Членове:
Велислав Павков
Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Частно касационно гражданско дело № 20228003104923 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на М. З. Ц., чрез адв. С. Б., против определение № 267481 от 22.04.2022 г. на Софийски градски съд, постановено по в.ч.гр.д. № 4316/2021 г., с което след отмяна на определение № 20277863 от 10.12.2020 г. по гр. дело № 22943/2020 г. на СРС, е постановено друго, с което е обявено, че българският съд е международно компетентен по иска с правно основание чл.49, ал.1 СК, предявен от В. В. Ц. против М. З. Ц..
Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като съдът е разгледал само обстоятелството, че страните са български граждани, без да отчете тяхното двойно гражданство и правата и задълженията, които произтичат за тях от това. Изложени са съображения, че съдът неправилно е приел, че в случая е приложим Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета на ЕС, като не е съобразил двойното гражданство на съпрузите и факта, че обичайното им местопребиваване е в Канада. Иска се допускане на въззивното определение до касационен контрол и неговата отмяна.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.1 и на ал.4 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Гражданско дело № 22943/2020 г. на СРС е образувано по искова молба на В. В. Ц. против М. З. Ц., с която е предявен иск с правна квалификация чл. 49, ал. 1 СК. В срока за 1 отговор ответницата е депозирала възражение относно компетентността на българския съд да разгледа делото с изложени твърдения, че страните по делото са с двойно гражданство – българско и канадско, като ответницата, считано от 1990 г. живее и работи в Канада. Преди раздялата на страните през 2013 г., живеели в Канада, където било и семейното им жилище.
Предвид изложените обстоятелства е поддържано становище, че компетентен да разгледа делото е канадският съд.
Въззивният съд е приел, че производството е по чл. 28 КМЧП, вр. чл. 17 Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, като сезираният съд следва служебно да се произнесе по международната си компетентност при дела с международен елемент. Посочил е, че подведомствеността за съдилищата е предоставената им от Конституцията и законите правораздавателна власт и обхваща всички видове дела относно разрешаване на правен спор, докато подсъдността е компетентността на съда да разгледа ограничен кръг дела, определени съобразно различни, установени от закона критерии – предмет на делото, връзка с района на съда или съобразно процесуалните действия, които съдът следва да извърши по тях. Въпросът за подведомствеността на спора се поставя в случаите, при които по делото е налице международен елемент. Тогава е задължение на съда да следи служебно за своята международна компетентност. Правилата относно родовата и местната подсъдност се съдържат в ГПК – чл. 103 и сл., като разпоредбата на чл. 105 ГПК урежда т.нар. обща местна подсъдност, съобразно която искът се предявява пред съда, в района на който е постоянният адрес или седалището на ответника.
Приложим за определяне на международно компетентния съд да разгледа брачния иск по чл. 49, ал. 1 СК е Регламент № 2201/2003 г. /в сила за Република България от 01.01.2007 г./, посочващ съдилищата на коя държава-членка са компетентни по делата, свързани с развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване на брака. Съгласно чл. 3, §1 от Регламент № 2201/2003 г на Съвета, компетентни да разглеждат дела, свързани с развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване на брака са съдилищата на държаватачленка: а/ на чиято територия: съпрузите имат обичайно местопребиваване или съпрузите са имали последното обичайно местопребиваване, ако един от тях все още живее там, или ответникът има обичайно местопребиваване, или в случай на обща искова молба и единият от съпрузите има обичайно местопребиваване, или ищецът има обичайно местопребиваване, ако той е живял там поне една година непосредствено преди предявяването на иска, или ищецът има обичайно местопребиваване, ако е живял там поне шест месеца непосредствено преди предявяване на иска и е гражданин на въпросната държава-членка, както и съдилищата на държавата-членка и б/ чиито граждани са двамата съпрузи. По силата на чл.
6, б. „б“ от Регламента, уредената в чл. 3 компетентност е изключителна и искът може да се предяви само в съответствие с чл. 3.
Въззивният съд е приел, че по делото няма спор, че съпрузите са граждани на Република България, поради което и на основание чл. 3, б. „б“ от Регламента, българският съд е международно компетентен да разгледа и да се произнесе по молбата за развод. Изложени са аргументи, че международната компетентност на българския съд по брачни искове е 2 уредена в чл. 7 КМЧП, според който брачните искове са подведомствени на българските съдилища, ако един от съпрузите е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България. Посочено е, че в разглеждания казус и двете страни по спора са български граждани, поради което е налице една от предвидените в чл. 7 КМЧП хипотези. В заключение е прието, че българският съд е международно компетентен по иска по чл. 49 СК.
В изложението към частната касационна жалба касаторът поддържа наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане до касационен контрол. Твърди се, че Регламент № 2201/2003 г. се явява неотносим към предмета на настоящото дело, тъй като същият третира компетентността на съдилищата на държавите-членки на ЕС да разгледат искове, свързани с развод, законна раздяла и унищожаване на брака. Посочено е, че в случая съпрузите имат и канадско гражданство и не става дума за държава – членка на ЕС, тъй като Канада не попада в този списък. В изложението е формулиран следния въпрос, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд при наличие на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Приложими ли са нормите на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. на Съвета, уреждащи международната компетентност на съдилищата на държавите-членки по дела за развод в случаите, в които съпрузите имат освен българско и друго гражданство в страна извън ЕС (Канада), както и обичайно местопребиваване в тази страна. Посочено е, че по този въпрос ВКС няма формирана практика, поради което разрешаването му ще е от значение за точното прилагане на закона, като и за развитието на правото.
В случая поставеният в изложението правен въпрос отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на съда по конкретното дело, но не е налице поддържаната допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК- разрешен от въззивния съд процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато не се сочи от касатора, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по правен въпрос, значим за изхода на спора, е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнотата или неяснотата на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящият случай. Твърдения, които касаят неправилност на определението, изразяващи се в допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а са касационни основания по чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 281, т. 3 ГПК, които се разглеждат от съда по същество, ако е допуснато касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По поставения в изложението въпрос не може да бъде дадено тълкуване, различно от това на Съда на Европейския съюз (чл.267 пар.1 б.”Б” ДФЕС). Регламентите са актове с общо приложение във всички държави – членки и разпоредбите им имат приоритет пред нормите от българското законодателство, които задължават съда при иск за развод и 3 наличие на ненавършили пълнолетие деца служебно да се произнесе по родителските права, мерките на лични отношения и издръжката. Регламент № 2201/2003 г е приложим за всички държави членки с изключение на Дания – чл.2, ал.3 от Регламента. Българският съд е компетентен да се произнесе по иска за развод между български граждани с обичайно местопребиваване в чужбина. Ако обаче от брака има непълнолетно дете, чието обичайно местопребиваване е на територията на друга държава - членка, българският съд, който е компетентен да се произнесе по молбата за развод, не е компетентен да се произнесе по споровете за родителска отговорност и издръжка на детето, ако не са налице условията по чл.9, 10 12 или 15 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г., съответно чл.3 б.”Г” или чл.5 Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г. В този смисъл е и определение на СЕС от 16.01.2018 г. по дело С - 604/17, постановено по преюдициално запитване, отправено от ВКС по ч.гр.д. № 3801/2017 г.
В настоящото производството е установено, че от брака си съпрузите нямат непълнолетни деца, че ответницата има обичайно местопребиваване в Канада, както и че и двамата съпрузи са български граждани, поради което международно компетентен да се произнесе по иска за развод, съгласно чл.3 пар.1 б.”Б” Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. е именно българският съд. С посочената норма европейският законодател е спазил традицията относно международната компетентност по брачни дела – държавата, чиито граждани са двамата съпрузи. Обстоятелството, че страните по спора наред с българско гражданство имат и друго такова – канадско, не променя извода за международната компетентност на българския съд съгласно чл.3 пар.1 б.”Б” Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, независимо от предпоставките по ал.1, съдебният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай не се констатира „очевидна неправилност“ на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това основание, което е самостоятелно и независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК е обосновано от жалбоподателя с твърдения за нарушения на материалния закон, свързани с неправилно издирване и прилагане на относимата към предмета на спора правна норма, като се поддържа, че Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. е неприложим в конкретния случай. Така изложените съображения в случая са за пороци на въззивното определение, обхванати от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, а основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебния акт, постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен смисъл, както и когато е постановен „extra legem“ -въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивния съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай не се установява нито една от посочените хипотези на квалифицираната форма на неправилност на съдебния акт.
Разпечатката съдържа 24 от 34 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/67707385-d921-467b-a3cd-977d6123cd04