Решение № 3161 от 03.10.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3161 гр. Пловдив, 03.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20225330104208 по описа за 2022 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, чл. 86 и чл. 99 от ЗЗД.

Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: 202527341, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3, представлявано от ********** Я.Б.Я., чрез пълномощник юрисконсулт Х.А.А., е предявил против И. Г. Р., ЕГН: **********, от ************************, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 1250/ 2022 г. на ПРС, VIII гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 701/ 31.01.2022 г., парични суми, както следва: сумата от 400 лева- главница, дължима по договор за паричен заем № ********** от 30.07.2020 г., сключен с „Креди Йес” ООД, вземанията по който са прехвърлени на 20.04.2021 г. с приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2021 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, сумата от 41, 70 лева- договорна лихва, дължима за периода 29.08.2020 г.- 30.12.2020 г. и сумата от 30, 97 лева- лихва за забава за периода 30.08.2020 г.21.01.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 28.01.2021 г. до окончателното погасяване, както и разноските по делото.

В исковата молба е посочено, че на 30.07.2020 г. между „ Креди Йес “ ООД и ответника бил сключен договор за паричен заем № **********, вземането по който в последствие 1 било прехвърлено на ищеца с приложение № 1/ 20.04.2021 г. към договор за цесия от 22.01.2021 г., ведно с всички привилегии, за което длъжникът е писмено уведомен на адреса си. По договора за заем на ответника била предоставена сумата от 400 лева, усвоена веднага, която той се задължил да върне в общ размер на 441, 70 лева, ведно с договорна лихва, на 5 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 88, 34 лева. По договора обаче длъжникът не бил извършил никакви плащания. За ползване на сумата той дължал договорна лихва в размер на 41, 70 лева за периода 29.08.2020 г.- 30.12.2020 г. Предвид забавата в плащането, била начислена и мораторна лихва в размер на 30, 97 лева, за периода 30.08.2020 г.21.01.2021 г. За събиране на съответните суми се образувало частно гр. дело № 1250/ 2022 г. на ПРС, VIII гр. с-в, като издадената заповед била връчена на длъжника по реда чл. 47 ал. 5 от ГПК и това обуславяло интереса от предявяване на настоящия иск. Претендират се разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК пълномощникът на ответника е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Оспорва наличието на договорно правоотношение, както и предоставянето на главницата. Подписът на клиента бил пренесен чрез специални технически средства. Лицето не било и надлежно уведомено за извършената цесия, като писмото не било получено от него и съдържанието на текста било добавено в последствие. Цесията нямала действие спрямо ответника и това водело до недопустимост на иска, предвид липсата на процесуална легитимация на ищеца. Договорът за кредит бил нищожен в частта за лихвите, които били прекомерно завишени и противоречащи на добрите нрави, защото надвишавали трикратния размер на законната лихва и това водело до явна нееквивалентност на насрещните престации. Също така шрифтът на договора бил по- малък от 12, нямало вписан срок на договора, липсвала методика за лихвения процент, били нарушени и императивните норми на чл. 11 ал. 1 т. 11, т. 12, т. 20, т. 23 и т. 24 от ЗПК. Всичко това обуславяло недействително на кредита. Клаузата за неустойка била нищожна, като сумите за неустойка били изключени от ГПР, с което се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Част от вземанията били погасени и по давност, която следвало да тече от падежа на всяка отделна вноска. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № 701/ 31.01.2022 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 1250/ 2022 г. на ПРС, VIII гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 400 лева- главница, дължима по договор за паричен заем № ********** от 30.07.2020 г., сключен с „Креди Йес” ООД, вземанията по който са прехвърлени на 20.04.2021 г. с приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2021 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, сумата от 41, 70 лева- договорна лихва, дължима за периода 29.08.2020 г.- 30.12.2020 г. и сумата от 30, 97 лева- лихва за забава за периода 30.08.2020 г.- 21.01.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на 2 заявлението в съда- 28.01.2021 г. до окончателното погасяване, както и разноските по делото в общ размер на 75 лева.

Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника, който е подал възражение, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението.

Установителният иск е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

С договор за паричен заем № **********/ 30.07.2020 г., сключен между ответника и „Креди Йес“ ООД, на лицето бил отпуснат кредит в размер на 400 лева, при следните условия: срок- 5 месеца, при фиксиран месечен лихвен процент- 3, 400 % и ГПР- 48, 977 %, като са предвидени още обезпечение и неустойка при непредставянето му- 138, 30 лева. Към договора са представени погасителен план, общите условия и стандартният европейски формуляр за преддоговорна информация.

С договор за цесия от 22.01.2021 г. Креди Йес” ООД е прехвърлил вземането по процесния кредит на ищеца, като са приложени пълномощно на цесионера, с което той да уведоми длъжниците за прехвърлените кредити, както и потвърждение за цесията. Видно от приложението, процесният кредит е включен като част от цедираните договори под номер 175.

Представено е още уведомително писмо за цесията до длъжника, ведно с обратна разписка за връчването му на длъжника.

По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило, че по кредита липсват плащания и дължимите по договора суми са, както следва: главница- 400 лева, договорна лихва- 41, 70 лева и лихва за забава- 56, 66 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че ответникът е сключил договор за потребителски кредит, по който е получил определена парична сума, срещу задължението да я върне в определен срок, при съответни условия на заема.

Вземането по този кредит в последствие е било прехвърлено с договор за цесия на ищеца, като такава възможност изрично е предвидена в чл. 6 ал. 3 от ОУ към договора, според който кредиторът има право по всяко време да прехвърли вземанията си по кредита на трето лице.

Договорът за цесия е действителен, приложението към него е неразделна част от същия и съдържа предмета и цената на всяко прехвърлено вземане, включително и процесното.

Както вече се посочи, в ОУ от договора за кредит изрично е предвидена възможността финансовата институция да прехвърли правата си по договора на трето лице, без да е необходимо изрично писмено съгласие на длъжника, поради което в случая не е налице противоречие с нормата на чл. 26 от ЗПК. Новият кредитор е изготвил уведомление до длъжника, като по смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато то му е съобщено от предишния кредитор. Не съществува обаче законова пречка уведомяването да се направи и от новия кредитор, когато той е изрично овластен за това (както е станало тук), доколкото не се касае за лично и 3 незаместимо действие. Обстоятелството, че в закона е въведено изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не означава, че то не е валидно, ако е било направено от упълномощено от този цедент лице, действащ по негово пълномощие. По делото е представено такова пълномощно, с което ищецът е бил овластен от „Креди Йес“ да уведоми от името на последния всички длъжници по договорите за кредит за това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор. В този смисъл съобщението, извършено от цесионера, действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно и като действително то поражда правните си последици. Уведомлението е получено от лицето, а отделно от това, още с връчването на заповедта за изпълнение, а в последствие и на исковата молба с приложенията й, за което е безспорно, че същите са получени от длъжника, който е подал възражение, той се счита за уведомен за прехвърленото вземане, доколкото вече се явява известéн, че има нов кредитор. След като законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебно (заповедно и/ или исково) производство е напълно редовно.

Няма доказателства по делото, че длъжникът е извършвал плащания на процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по този начин целта на закона, свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. От всичко изложено дотук, в случая се налага еднопосочният извод за това, че цесията е валидно противопоставима на ответника и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да претендира търсените суми в качество на цесионер.

Както вече се посочи, няма спор по делото относно това, че ответникът е кредитополучател по договор за заем, вземането по който е прехвърлено с цесия на ищеца.

Между заемателя и цедента е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 712 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Първото възражение е относно спазването на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в 4 самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран месечен размер от 3, 400 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.