Решение № 280 от 28.06.2021, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 280 гр. Велико Търново , 28.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на шести октомври, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател:

Членове:

Йордан Воденичаров

Ирена Колева

Лилия Ненова като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно гражданско дело № 20204100500534 по описа за 2020 година

Производство по реда на чл.258 и сл. ГПК

Предмет на подадената от ответника „Н.“ ООД -София чрез пълномощниците му – адвокат Н. ЦВ. и А.А. от САК, въззивна жалба е решение № 43/06.04.2020 г. по гр.д. № 807/2019 г. на ПРС, в частта му , с която е прогласена нищожността/ 143, ал.1, т.5 ЗЗП, чл.21, ал.1 ЗПК/ на клаузите на чл.4, ал.3 и чл.6 от Договор за потребителски кредит от 21.12.2017 г. , сключен между дружеството и ищеца АТ. В. ЯВ., с молба да бъде отменено и предявения иск отхвърлен като неоснователен и в тази му част, с присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

Наведени са подробни оплаквания / доводи/ за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната му част , тъй-като уговорката за неустойка е напълно съобразена с всички изисквания и ограничения на съответните повелителни норми на закона , т.е. не влиза в противоречие с никоя от тях, а освен това приложното поле на типичните легално предвидени за нея обезпечителна и обезщетителна функция/ цел/ , почива на и се установява от факта на реално направени от дружеството разходи, представляващи за него претърпени във вид на загуба вреди от неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение , довело и до вреди във вид на пропуснати ползи.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК пълномощникът на ищеца – адвокат Д.Ф. от САК е подал писмен отговор, съдържащ становище за съответствие на решението в обжалваната му част с разума на чл.26, ал.1, пр.3-то ЗЗД/ а освен това клаузата заобикаля и повелителното изискване / ограничение / на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй-като по същество този вид вземане не е неустойка/ съобразно установените от доказателствата, обстоятелства.

1

Подадена е и възвивна жалба от същия , чийто предмет е решението в частта му, с която е отхвърлен предявения иск за установяване нищожността на целия договор за потребителски кредит, с молба да бъде отменено и иска- уважен в своята цялост. Наведени са оплаквания/ доводи/ за неправилност и необоснованост на решението, сведени до пренебрегване на положения на опороченост на договора, поставящи го в несъответствие с повелителните изисквания на нормите на чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.20, чл.19, ал.1 ЗПК , както и в несъответствие с изискването за спазване на добрите нрави при уговаряне на размера на възнаградителната лихва и неравноправния характер на клаузата / чл.143 ЗЗП/.

Съдът след като разгледа жалбите и прецени събраните по делото доказателства , приема за установено и обосновава следните правни изводи:

Ищецът твърди, че на 21.12.2017 г. е сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит , въз основа на който му е предоставен паричен заем за потребление в размер на 1200 лева , при годишна лихва в размер на 40 ,06 %, ГПР в размер на 48,29 % при общ размер на дълга от 1476 лева , платим на вноски за срок от 12 месеца.

До момента е погасил част от него до размер на 200 лева. Съгласно клаузата на чл.4, ал.3 на договора му е вменено задължението да представи до края на следващия ден от сключването му банкова гаранция или гаранция , издадена от небанкова финансова институция покриваща цялата стойност на кредита и със срок на действие до 23.12.2018 г. , а при неизпълнението му е предвидено заплащане на неустойка / чл.6/ в размер на 1200 лева. Развива доводи за нищожност на целия договор за потребителски кредит и моли съдът да го обяви за такъв въз основа на положения/ обстоятелства на негова опороченост , поставящи го в несъответствие с повелителните изисквания на нормите на чл.5, чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.20, чл.19, ал.1, ал.4 , чл.33, вр. с чл.22 ЗПК , както и в несъответствие с изискването за спазване на добрите нрави при уговаряне на размера на възнаградителната лихва и неравноправния характер на клаузата / чл.143 ЗЗП/: не е посочен действителния размер на възнаградителната лихва , а лихвеният процент надвишава трикратния размер на законната лихва ; към неговия размер трябва да се счита включена и така наречената „неустойка“, която не притежава типичната за този правен инструмент обезщетителна функция, по същество е „скрита“ лихва , с която кредиторът допълнително се обогатява и затова трябва да се добави / противно на това й нарочно именуване, обслужващо идеята да не се включва като елемент в обема на ГПР – чл.19, ал.1, т.3 ЗПК/ към ГПР, при което размерът му надхвърля ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК.

При условие на евентуалност моли съдът да прогласи нищожността на клаузите на чл.4, ал.3, чл.6 на договора.

Ответникът е оспорил иска с подробни възражения / доводи/ за пълно съответствие на клаузите за лихва и неустойка всички изисквания и ограничения на съответните повелителни норми на закона .

Юридическите факти на сключен между страните договор за потребителски кредит , съдържащ спорните клаузи с цитираните им текстове и направеното частично погасяване на дълга, изложени в мотивната част на обжалваното решение са безспорни и доказателствено установени по смисъла на чл.154, ал.1 ГПК с представените писмени доказателства, поради което е ненужно тяхното повторно изложение.

Уговорката за годишен лихвен процент от 40,06 %, който е постоянна/ параграф 1, т.5 на ДР на ЗПК/, а не референтна/ променлива/ величина и се явява основа за определяне на лихвата като неотменно присъщ елемент от типичното съдържание на договора за потребителски кредит/ чл.9, ал.1 ЗПК/ , изпълняваща функцията на периодично 2 платима цена на потреблението на предоставената в заем парична сума/ чл.240, ал.2 ЗЗД / за срока на връщането й на части/ вноски/ и включена в тях/ чл.11, т.11 ЗПК/, която кредиторът трябва да получи , е умозрително очевидно валидна.

Без нея договорът е немислим/ не би бил сключен/ , доколкото лихвата е средство за печалба за търговеца- кредитор , а при липса на печалба неговото съществуване на финансовия пазар е лишено от логика.

Да се отрече правната валидност на тази клауза би означавало да се отрече действието на целия договор- аргумент за обратното от чл.26, ал.4 накрая ЗЗД, тъй-като е очевидно ясно , че търговецът- кредитор въобще не би имал намерение да го сключва като безвъзмезден по смисъла на чл.240, ал.1 ЗЗД. Затова когато се породи нагласа на отричане правната валидност на тази основна договорна клауза, вменявайки й порока накърняване на добрите нрави, предвиден като основание за нищожност, трябва изключително сериозно да се помисли дали той съществува и оправдано ли е да се изнамира по начин , който е чиста проба „правотворчески“ опит за въвеждане на прекалено разширено съдържание на това откровено бланкетно основание, равнозначно на „дописване“ на закона в името на цел , която не заслужава „правно уважение“ от самия закон/ чл.20а, чл.9 ЗЗД/: да се „спаси“ изпадналата в неизправност икономически по- слаба страна по договора / така наречения потребител на кредитна/ финансова/ услуга /, освен ако няма неудържимо оправдана причина за това.

В случая изложената причина за такава отрицателна квалификация на оспорената договорна клауза- превишаване на трикратния размер на законната лихва на лихвения процент, при положение , че към него трябвало да се добави и така наречената „неустойка“ по чл. 4, ал.3, чл.6 на договора, по същество притежаваща функция на „скрита лихва“, категорично не е неудържимо оправдана и не съществува посоченото основание .

Накърняване на добрите нрави ще има когато сделката/ уговорката дотолкова влиза в непримирим конфликт с трайно установените, възприети в обществото неписани морални норми на поведение, призвани да бъдат осъзнато средство и потребност за запазване на обективно достигнатото ценностно ниво на цивилизация на определен етап от развитието му, без които било немислимо запазването му, защото то почива на добродетелна, почтена и порядъчна нравственост, на която би трябвало да се гради правото като регулатор на отношенията, че буди от етична просветна и вътрешно- естествена у всеки нормален, цивилизован човек, гледна точка, възмущение, накърняване на чувството за справедливост, непоносимост и в крайна сметка -духовно/ морално/ осъждане с пълно отрицание, понеже е „непочтена“, „непорядъчна“ изява на „лоша“ нравственост. Разбира се обяснението на явлението „накърняване на добрите нрави“ е трудно, понеже, освен че е неделимо от субективизма, самият закон не посочва какво е „правното“ съдържание на това абстрактно понятие.

Това би било така, например , когато сделката/ уговорката/ се основава на факт на престъпно деяние / например вземания от подкуп, за изпълнено физическо насилие , лихварство, „покупка“ на дете и др./ или на факт/ поведение, който/ което е от гледище на религиозните морални повели обществено силно нетърпим/нетърпимо / например изпълнение на „сатанински“концерт по време на погребение, поето насрещно „натурално“ задължение във вид на плътско отдаване на кредитора, вместо то да е парично, както е нормално да бъде и т.н. /, когато засяга , отнема или прекалено ограничава правно защитени с конституцията основни човешки права и свободи/ примерно някой да поеме „задължение“ да не издава своя творба в продължение на две години , да не упражнява професията си за някакъв период от време по трудов договор при друг работодател, да не сключва брак , да не ражда деца и т.н./ или грубо засяга вековни принципи на правото / за недопустимост на неоснователното обогатяване, за добросъвестност и т.н./.

3

Валидността на оспорената договорна клауза като умозаключение, противно на наведеното основание за нищожност намира своята здрава опора в следните правни / нормативни/ аргументи:

По общо начало законът гледа на прекомерността на размера на дадено аксесорно вземане / каквото е лихвата/ или на главно вземане, като на явление, представляващо основание за неговото намаляване чрез упражнено от длъжника субективно преобразуващо право / чл.92, ал.2 ЗЗД, чл.307 ТЗ/ , а в най- лошия случай, когато освен че за него е явно неизгодно, е поето и при крайна нужда- като основание за унищожаване на договора / чл. 33, ал.1 ЗЗД/. Там , където законодателят е преценил, че потребителят/ тук се има предвид ЗПК, в чийто приложно поле попада разглеждания по делото договор/ е оправдано да бъде защитен срещу явлението прекомерност по размер на вземанията на кредитора/ т.е. на първия да не се възлагат несъразмерно високи с оглед насрещните му права, тежести/ , изрично е въвел за тях/ вж. чл.19, ал.4 , чл.32, ал.4, чл.33, ал.2 ЗПК/ горен праг/ максимално допустим размер/ , чието надхвърляне влече нищожност/ пълна или частична/ поради противоречие със закона/ чл. 19, ал.5, чл.33, ал.2, чл.1, ал.2, вр. с чл.26, ал.1, пр.1-во, чл.26, ал.4 ЗЗД/. За възнаградителната лихва/ годишния лихвен процент/ такъв горен/ максимално допустим праг/ пряко и изрично не е въведен. Фактът, че след отмяната на Разпореждане на МС от 25.06.1951 г. за определяне на максималния процент на договорените лихви / обнародвано във вестник „Известия“, бр.52/1952 г./ с параграф 1 на ЗР на ПМС № 72/1994 г. , и досега не е определен с нов акт на МС горен праг за уговаряне на лихви по силата на делегираното му правомощие с нормата на чл.10, ал.2 ЗЗД, може да се приеме за показател в подкрепа на това каква е идеята за неопределянето на такъв, а тя е да се позволи по- пълноценно развитие на финансовия пазар на кредитиране в съгласие с принципа за свободната стопанска инициатива/ чл.19, ал.1 КРБ/. Разбира се в областта на законовото правно регулиране на отношенията „кредитор- потребител на финансова услуга “, такъв максимално допустим горен праг на размера на възнаградителната лихва/ лихвения процент/, все пак косвено се счита за въведен с повелителната норма на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща годишния процент на разходите по кредита до размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ/ такова е прието и е в сила от 01.07.2012 г., като размерът й към датата на сключване на договора е основния лихвен процент на БНБ -0,01 % плюс 10 % , общо- 10.01 %, или петкратното й увеличение възлиза на 50, 05 %/ . Тъй-като годишния процент на разходите изразява общите разходи по кредита, а те включват на първо място като най- обемен и значим/ за интереса на кредитора и в тежест на плащане на длъжника/ елемент- лихвите / чл. 19, ал.1, пар.1, т.1 ДР на ЗПК/, то в конкретния случай е очевидно , че уговорения лихвен процент- 40,06 %, %, приложим на годишна основа към реално усвоената от ищеца сума по кредита/ 1200 лева/ далеч не надхвърля горния максимално допустим праг/ 50,05 %/ на годишния процент на разходите/ уговорен да е в размер на 48,29 % /.