Определение № 2215 от 22.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2215 гр. София, 22.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20268002900746 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца “КАТОЛИК ГРУП СП.” З.О.О., Полша, против решение № 328/17.11.2025 г. по в.т.д. № 368/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 1/09.01.2025 г. по т.д. № 50/2022 г. на Окръжен съд – Смолян за отхвърляне на предявения от настоящия касатор срещу ответника “КАРОЛИНА КО” ЕООД, ЕИК 115625432, иск за сумата от 25 500 лева, частичен от такъв в пълен размер от 53 836,05 лева, представляваща обезщетение за цялостна липса на товар по заявки за транспорт № WYS-172/D/11/17/27.11.17 г. и № WYS173/D/11/17/27.11.17 г., на основание чл.32, пар. 1, б. “б” от Конвенцията за договора за международен превоз на стоки /CMR/.

С касационната жалба се въвеждат оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т.3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Въззивното решение се оспорва като недопустимо с доводи, че въззивният съд не е констатирал извършения пропуск от първата инстанция, изразяващ се в липса на произнасяне по надлежно и своевременно заявено от ищеца искане за увеличение на иска, което е довело до постановяване на непълно решение. Оспорва се решаващият извод на второстепенния съд за погасяване по давност на предявената от касатора претенция. В тази връзка се счита, че от събраните по делото доказателства се установява успешно проведено рекламационно производство, по което превозвачът не е отхвърлил 1 рекламацията и не е върнал приложените към нея документи, поради което давността е спряла да тече и не е изтекла към датата на подаване на исковата молба (09.04.2021 г.). В подкрепа на защитната му теза от касатора се излагат доводи, че конвенцията CMR не поставя изискване рекламацията да бъде направена след началото на давността, като същата е валидна и когато е направена веднага след установяване на настъпилото събитие, с което се спира давността, преди още да е започнала да тече. Акцентира се, че по делото е установен и фактът, че превозвачът е направил извънсъдебно признание на част от претендираната сума – 15 729,80 лева, но въззивният съд не е обсъдил посоченото обстоятелство, а се е ограничил единствено до анализ на признанието на иска в контекста на прекъсване на давността. По тези аргументи се иска обезсилване на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на целия предмет на спора, евентуално отмяна на съдебния акт и уважаване на предявения иск, както и присъждане на разноски по делото за трите инстанции.

При така въведените оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. “Следва ли въззивният съд да осъществи контрол при допуснато процесуално нарушение на първоинстанционния съд, изразяващо се в липса на произнасяне по искане по чл. 214 ГПК? В тази връзка налице ли е задължение на въззивния съд да отстрани допуснатото процесуално нарушение с оглед разпоредбите на чл. 2 и чл. 6 ГПК?”;

2. “В случай, че се касае за задържане на превозвания товар от страна на превозвача, а не за откраднат или увреден товар, то изричното искане на правоимащото лице /изпращача/ да му бъде върнат товара, респективно да му бъде осигурен достъп до него, следва ли да се тълкува като рекламация? Какво следва да е задължителното съдържание на рекламацията в посочената хипотеза, така че същата да се счита за надлежна?”;

3. “Предявената рекламация преди изтичането на 30-дневния срок от датата, на която стоката е следвало да бъде доставена съгласно чл. 17, ал. 1 от Конвенция CMR има ли характера на надлежно отправена рекламация и води ли до последиците на чл. 32, т. 2 от Конвенция CMR относно спирането течението на давностния срок?”;

4. “Какво е правното значение на направено признание от страна на ответника за дължимост на част от претендирана сума в доброволна и в съдебна фаза спрямо възражението за изтекла погасителна давност? Изтеклата давност за предявяване на иск дерогира ли правното значение на признанието на част от иска? В този смисъл признанието на част от иска представлява ли отказ от давност за тази част?”;

5. “Следва ли съдът да обсъди и съобрази направено признание на част от иска от страна на ответника, въпреки наличието на изтекла погасителна давност, респективно да уважи иска в признатата част?”;

2

6. “Задължен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да обсъди всички доводи и възражения на страните, включително направено признание на част от иска?”.

По първите пет питания се релевира наличие на хипотезата на чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По шестия въпрос се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал.

1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалваното въззивно решение със задължителната съдебна практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константна такава по чл. 290 ГПК - решение № 164/28.05.2012 г. по гр.д. № 66/2012 г. на ВКС, решение № 187/07.07.2016 г. по гр.д. № 1332/2015 г. на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, решение № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на ВКС, решение № 76/12.06.2012 г. по т.д. № 377/2011 г. на ВКС и др.

От ответника по касация “КАРОЛИНА КО” ЕООД е постъпил отговор, в който се излагат подробни съображения за неоснователност на искането за достъп до касационна проверка и на подадената жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

С обжалваното решение апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ищеца, е приел, че същият в качеството си на товародател – изпращач е подал 4 бр. транспортни заявки /първите две от 08.11.2017 г. и 09.11.2017 г., а вторите две – от 27.11.2017 г./, за превоз от България до Великобритания на закупено от него олио с общо количество 95 040 л, като транспортът се организира от спедитора “ИВКОНИ 2015” ООД. От представените по делото фактури е установено, че продавачът “КРИС ОЙЛ 97” ЕООД е прехвърлил на ищеца собствеността върху посоченото в исковата молба количество олио.

Въззивният съд е препратил към установеното от първата инстанция относно заявките за транспорт, представляващи обвързваща оферта от товародателя – изпращач до спедитора. Посочил е, че във връзка с първите две заявки са съставени международни договори за превоз № 169/08.11.2017 г. и № 170/09.11.2017 г., с които спедиторът “ИВКОНИ 2015” ООД е възложил превоза на ответника “КАРОЛИНА КО” ЕООД, с разтоварен пункт в гр.

Рочдейл [Рохдейл], близо до Манчестър, с дата на разтоварване - 27.11.2017 г., който превоз е приет за извършен. С последващи заявки за транспорт № WYS172/D/11/17/27.11.17 г. и № WYS-173/D/11/17/ 27.11.17 г. спедиторът е възложил на същия превозвач превоза на останалото количество слънчогледово олио, с разтоварен пункт в Ройтън, в района на Манчестър на 3

04/05.12.2017 г. Товарът е бил доставен на разтоварния адрес в Ройтън, но получателят “ДХФУУДС ЛТД” не е бил намерен на адреса. Без да изчака указания от изпращача ищец, превозвачът ответник, по указание на спедитора, е откарал товара в партньорски склад на разстояние около 100 км, близо до Нотингам.

Въззивният съд е приел, че от представената по делото електронна комуникация между страните се установява, че изпращачът е предявил искане да му се предаде стоката, а ответното дружество не е сторило това, противопоставяйки искане за заплащане на 4-те извършени превоза, както и за представяне на документи за собствеността на олиото. След 6-месечен престой в склада на “Хардис ЛТД”, Нотингам, товарът бил върнат в България с транспортни средства на ответника и продаден за сума в размер на 51 406,50 лева без ДДС или 61 503,30 лева с ДДС.

С писмо-покана от 21.07. 2020 г., връчено на ответника на 24.07. 2020 г. с обратна разписка, ищцовото дружество е предявило писмена претенция за връщане на товара, който не е бил доставен на получателя и не е бил върнат на изпращача, или за възстановяване на равностойността му /за втория транспорт/ в размер на 36 402,40 евро; в случай, че е реализирана продажба на олиото, на основание чл. 16, ал.3 от Конвенцията за договора за международен транспорт /СМR/, е отправена покана за превеждане на получената сума, след приспадане на разходите за съхранение. В отговор на горното ответникът е уведомил, че на основание цитираната разпоредба е продал въпросното количество от 47 520 л олио за сумата от 51 252,75 лева, при разноски за транспортиране, съхранение и препакетиране от 35 522,95 лева, и е поискал от ищеца да предостави банкова сметка, по която да му бъде преведена разликата от 15 729,80 лева. В последващо писмо ответното дружество е изпратило подробна рекапитулация на цитираните разходи, с приложени документи.

При така изяснената фактическа обстановка въззивният съд е намерил от правна страна, че страните по делото са обвързани с два договора за международен автомобилен превоз на товари, към които е приложима Конвенцията СМR. За да сподели решаващия извод на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения иск като погасен по давност, съдебният състав е приел, че приложима в случая е разпоредбата на чл. 32, пар. 1 от Конвенцията CMR, съгласно която исковете, свързани с превози, подчинени на тази конвенция, се погасяват с изтичането на едногодишен давностен срок, който започва да тече от тридесетия ден след изтичане на уговорения срок, освен в случай на измама или на грешка, приравнена към измама според закона на сезирания съд, когато давността е три години. Във връзка с наведения от въззивника довод за приложимост на тригодишния давностен срок съставът на ПАС е посочил, че в исковата молба не са наведени доводи и обстоятелства, които да могат да бъдат квалифицирани като измама от страна на превозвача, нито пък такива са установени в хода на производството, поради което е счел за приложим в случая едногодишният срок. При това положение е приел, че предвид договорения срок на изпълнение 4/5.12.2017 г., 4 в конкретния случай давностният срок е започнал да тече от 4/5.01.2018 г., от която дата е възникнало вземането за обезщетение за цялостна липса на товара по чл.17, пар. 1 от Конвенцията СМR.

Като неоснователен е отхвърлен доводът на въззивника, че с представената електронна кореспонденция в периода 19.02.2017 г. - 22.12.2017 г., имаща характер на писмена рекламация по смисъла на чл. 32, пар. 2 от Конвенцията CMR, е спряна давността до м. октомври, 2020 г., когато превозвачът е признал дължимостта на сумата от 15 729,80 лева, а за разликата до пълния претендиран размер е отхвърлил рекламацията. За да стигне до този извод, съдебният състав е счел, че представената електронна комуникация между страните не представлява рекламация, доколкото в същата единствено се коментира възникналия проблем и се заявява желание товарът да бъде получен от изпращача, но не е отправено искане за плащане на обезщетение за липса на товар - нито като конкретно претендирана сума, нито като съответно описание на товара с достатъчно индивидуализиращи белези по отношение на цената му. Отбелязал е, че вземането за обезщетение за пълна липса по смисъла на чл. 17, пар. 1 от Конвенцията CMR става изискуемо след изтичане на тридесет дни от договорената дата, от която започва да тече погасителната давност, и в този смисъл същата е изтекла. В случая липсват доказателства за отправена писмена претенция по чл. 17, пар. 1 от Конвенцията CMR до момента на отправянето на писмо-покана от 21.07.2020 г., връчено на ответника на 24.07.2020 г. При тези данни е приел, че макар последното да има всички характеристики на рекламация, връчването му на ответника около година и половина след изтичане на давностния срок /05.01.2019 г./ не може да спре, нито да прекъсне давностния срок, който вече е бил изтекъл. Счел е, че същото се отнася и до признанието на ответника за дължимост на сумата 15 729,80 лева - давността може да бъде прекъсната, само ако още не е изтекла, това признание е направено след изтичането на давностния срок, поради което ефект на прекъсване не може да настъпи.