Определение № 3055 от 09.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3055 гр. София, 09.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Бисера Максимова Касационно гражданско дело № 20268002102125 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ОП „Транспорт и автоматизирана система за регулиране на уличното движение" - [населено място], представлявано от директора си Г. К., притежаващ юридическа правоспособност, срещу въззивно решение № 204 от 25.02.2026 г., постановено по в. гр. д. № 2368/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна.

С постановения съдебен акт въззивният съд е потвърдил решение № 3138 от 25.08.2025 г. по гр. д. № 4465/2024 г. на ВРС в частта, в която е осъдено ОП „Транспорт и автоматизирана система за регулиране на уличното движение“, ЕИК 0000934421416, да заплати на Д. Д. Р., сумата от общо 18 000 лв. с равностойност 9 203.25 евро обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки, страдания, дискомфорт, продължителна неработоспособност, невъзможност за пълноценно самообслужване, стрес, безсъние, психична нестабилност и психотравма, пряко свързани с получени от ищцата травматични увреждания на две счупени ребра (11-то и 12-то вляво), контузия на долната част на гърба и таза - всичките вследствие настъпила трудова злополука на 12.12.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на трудовата злополука до окончателното й изплащане, на осн. чл. 200, ал. 1 от КТ.

С посоченото въззивно решение съдът е потвърдил, а в друга част - отменил първоинстанционното решение по отношение на претендираните от ищцата имуществени вреди по отделни пера, подробно посочени в него.

1

С касационната жалба въззивното решение се обжалва като неправилно, незаконосъобразно и необосновано в следните му части: в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 18 000 лв., с равностойност 9 203.25 евро, и в частта, в която е присъденото обезщетение за имуществени вреди в размер на 222,94 лв., с равностойност 113.99 евро, ведно със законната лихва, считано от датите на извършване на разходите, както и в частта за разноските.

Излагат се съображения, че обезщетението за неимуществени вреди е завишено като са репарирани и вреди, които не са в пряка причинна връзка с настъпилата трудова злополука. Подробно са изложени и съображения кои закупени от ищцата лекарства не следва да бъдат включени като стойност в обезщетението за имуществени вреди.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, а именно:

1. Допустимо ли е съдът да приеме наличие на продължаващи и хронични физически болки при положение, че е възприел съдебно-медицинска експертиза, установяваща възстановяване от травматичните увреждания, и да обоснове този извод със свидетелски показания?

2. Допустимо ли е при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД съдът да не извърши ясно разграничение между временните физически увреждания и психичните последици и да не мотивира конкретно тяхното значение за крайния размер на обезщетението?

3. Допустимо ли е да се присъдят имуществени вреди за медикаменти при липса на доказана пряка причинно-следствена връзка за всеки от тях, включително при наличие на множество медикаменти със сходно действие, такива без връзка с травмата и такива със съпътстващ характер?

Касаторът счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона. Наред с това твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е достигнал до вътрешно противоречиви изводи и е възложил разходи без доказана причинна връзка, както и е определил обезщетение без необходимата индивидуализация на вредите.

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от страна на ищцата Д. Д. Р., действаща чрез своя процесуален представител адвокат Г. В., със становище за нейната неоснователност.

При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Настоящата касационна инстанция приема, че касационната жалба е частично недопустима. Въззивното решение в частта, в която въззивният съд се е произнесъл за претендираното от ищцата обезщетение за имуществени вреди, е необжалваемо пред ВКС, тъй като цената на иска е под законоустановения праг от 5 000 лева (респ. тяхната равностойност в евро). Ищцата е предявила иск за сумата от 858.76 лева, представляваща обезщетение за претърпени 2 имуществени вреди вследствие от настъпила трудова злополука на 12.12.2023 г. като част от претенцията й в размер на 222.94 лв. с равностойност 113.99 евро е уважена и се оспорва от касатора. Касационната жалба не следва да се разглежда в тази й част по отношение на този иск, а настоящото касационно производство следва да се прекрати частично по нея.

В останалата й част касационната жалба е допустима като подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото и цената на иска чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е констатирал, че ищцата е била в Т. с ответното дружество, заемала е длъжността „контрольор по редовност на пътниците“ с месторабота ОП Т.-В. на пълно работно време; че основните й задължения са включвали упражняване на контрол за редовност на пътниците в автобусните линии на градски транспорт [населено място]; че не се спори, видно от приетото разпореждане № 5104-03253/29.12.2023 г. на ТП на НОИ - [населено място], че злополуката на 12.12.2022 г. с лицето Д. Р., е трудова по смисъла на КТ и КСО; настъпила е в работно време и при изпълнение на трудовите й задължения докато проверявала билетите и картите на пътниците в автобус от градския транспорт, когато е претърпяла произшествие и в резултат на него е получила контузия на гърба и таза, довела до временна неработоспособност.

Установено е, че на 12.12.2022 г. около 19 часа в [населено място], на [улица]преди спирка „С.“ в посока х-л „Ч. м.“ по линия на автобус № 9, ищцата е проверявала билетите и картите на пътниците в автобус; същата е била с гръб спрямо посоката на движението на автобуса и се е държала с лявата ръка за кръглата арматура за захващане на пътниците като в този момент водачът на превозното средство за масов транспорт е натиснал рязко спирачките му, в резултат на което ищцата е „политнала“ назад по посока на движение, ударила се в ръба на седалките на автобуса и е получила травми, заради които е била в отпуск поради временна неработоспособност за близо четири месеца - от 12.12.2023 г. до м. 04.2024г. включително.

Въззивният съд е кредитирал приетата СМЕ, от която се установява, че в резултат от настъпилата трудова злополука ищцата е претърпяла: счупване на 11-то и 12-то леви ребра, обусловило трайно затруднение движенията на снагата за повече от 30 дни; контузия на долната част на гърба и таза, обусловили временно разстройство на здравето, неопасно за живота; счупените ребра са причинили много силна болка на пострадалата като найрано около 25-тия ден след произшествието са станали поносими, макар и продължаващи; поне един месец Д. Р. е изпитвала и сериозни затруднения в движението поради счупените ребра.

3

Въззивният съд е посочил, че според вещото лице възстановяването от такава травма отнема обичайно около 2-3 месеца, приблизително колкото и в случая; не се предвижда конкретна интервенция при подобно увреждане на ребра; контузията на долната част на гърба и таза също е в пряка връзка със злополуката; не е във връзка с произшествието последващо откритата фактура на Т. прешлен и следователно лечението на последната; високото кръвно налягане не е вследствие самите травми; посттравматичното стресово разстройство, с което е била диагностицирана ищцата, също е в пряка връзка с инцидента с нея по време на работа; към момента ищцата е възстановена от физическите травми, причинени й от трудовата злополука.

Въззивният съд е обсъдил и приетата по делото комплексна съдебнопсихологическа експертиза, от която се установява, че в резултат на трудовата злополука ищцата е претърпяла „посттравматично стресово разстройство“, което е продължило през годините, като и към момента се диагностицират клинични симптоми на това й състояние; при ищцата се констатират трайно нарушен сън, разстройство в адаптацията, повишена тревожност, тревожни мисли, изразена невротичност, намалена гъвкавост към условията, загуба на удоволствие от извършването на ежедневните дейности, повишена депресивност, засилена интровертност, по-ниска емоционална стабилност, повисока раздразнителност; за нея случилото се по време на работа е било и продължава да бъде психотравма, променила значимо общото й психологично състояние и занижило качеството й на живот; пострадалата е посещавала психиатър и е приемала и предписани от него лекарства („золофт“ и „деанксит“); че лечението на посттравматичното стресово разстройство може да отнеме от три до пет години, а понякога остава и за цял живот.

Отразени са показанията на св. Н. Г. – партньор на ищцата и св. Т. Р. – нейна майка, че в деня след произшествието ищцата не можела да говори от стрес и била схваната; че след инцидента тя била в тежко състояние, почти не спяла през нощта, не можела да си намери място от болка, оставала сама само в тоалетната и банята, не можела да приготви нищо за празниците в семейството; един месец след произшествието станало ясно, че ищцата имала две счупени ребра; че в момента е по-добре, но при студ или лошо време болките й се връщат; неврохирург й обяснил, че няма да се възстанови напълно; много се променила, затворила се и преживяла злополуката, а допреди инцидента била ведра, усмихната, активна и само с ниско кръвно.

Посочени са показанията на св. Л. Б. - ръководител на звено „Контрол пътници“ в ОП „Т.“ - [населено място], че контрольорите периодично биват инструктирани за безопасност на труда, а ежедневният им „инструктаж“ за това включва напомняне да внимават при качване и слизане от превозните средства; да пресичат улиците на обозначените места и където има подлез; да внимават за заледени участъци; да ползват работно облекло; при проверка на пътници да се държат с едната ръка за дръжките и „тръбите“ в автобусите.

Съдът е приел, че от показанията на св. Т. Т. - водач на автобуса по време на инцидента на 12.12.2023 г. се установява, че до автобуса „изскочила“ кола и 4 шофьорът „набил“ рязко спирачките и от това ищцата като контрольор в автобуса залитнала и паднала.

От всичко изложено, според въззивния съд, следва, че така описаният механизъм на трудовата злополука е установен по делото като основният спор пред въззивната инстанция е относно обема на вредите (имуществени и неимуществени), които са в пряка причинна връзка със злополуката, и относно размера на дължимото обезщетение за тях.

Съдът е отбелязал, че претърпените по вид, обем, характер и продължителност физиологични увреждания и болезнени изживявания са установени и описани в приетата и неоспорена СМЕ; че счупените ребра са причинили много силна болка на пострадалата и са продължаващи; поне един месец ищцата е изпитвала и сериозни затруднения в движението; налице са остатъчни болки в ребрата на ищцата при лошо време; че преживяната злополука е имала сериозно отражение и върху психиката на ищцата и е довела до „посттравматично стресово разстройство“, непреодоляно и досега; констатирани са при нея и към момента на обследването трайно нарушен сън, разстройство в адаптацията, повишена тревожност, тревожни мисли, изразена невротичност; променила се много, затворила се и като цяло преживяла злополуката много тежко.