Определение № 1442 от 23.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1442 гр. София, 23.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20258002102573 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №3035/08.04.2025г. на „Мюсюлманско джамийско настоятелство на Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“, представлявано от председателя Л. Л., чрез адв. С. срещу Решение №8/31.01.2025г. по в.гр.д.

№20245000500437 по описа за 2024г. на ПАС, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният срещу касатора иск за признаване за установено, че „Мюсюлманско изповедание“ е собственик на основание настъпило правоприемство на ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], находящ се на адрес: [населено място], [улица] площ 185 кв.м., ведно със СГРАДА В ИМОТА с идентификатор [№] със ЗП площ от 126 кв.м. и находящите се в нея 4 бр. самостоятелни обекти; отменен е на основание чл.537, ал.2 ГПК констативен нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот [№]/12.10.2022г., том 5, рег.№ 8705, дело №840 от 2022г. и касаторът е осъден да заплати разноски. Твърди се недопустимост и неправилност на въззивното решение. Според касатора, решението е недопустимо, тъй като като въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, в нарушение принципа на диспозитивното начало извън предмета на делото, включително и по възражения и доводи, които недопустимо са наведени от ответника едва с отговора на въззивната жалба. Счита, че въззивното решение е неправилно, тъй като при погрешна преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е достигнал до неправилния извод, че ищецът Мюсюлманско изповедание е правоприемник на две заварени местни поделения на Мюсюлманско изповедание със статут на юридически лица и двете с наименование „Мюсюлманско настоятелство“ и двете съществували в регистрите на [община] след 02.01.2003г.

В изложението се сочи наличието на основанието по чл.280, ал.2, предл.2-ро от ГПК за 1 допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение, тъй като в нарушение на служебното начало въззивният съд не е дал указания на ищеца да отстрани противоречията в исковата молба, и се е произнесъл по нередовна искова молба, както и в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл извън предмета на делото, включително и по възражения и доводи, които недопустимо са наведени от ответника едва с отговора на въззивната жалба. Твърди, че нарушаването на принципа на диспозитивното начало в процеса води до недопустимост на решението /Решение №141 от 19.07.2018г. на ВКС по т.д.№ 1670/2017г., II т.о./. Когато вместо да обезсили недопустимо първоинстанционно решение, въззивният съд потвърди същото, въззивното решение е недопустимо /Решение №165 от 12.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 2333/2014 г., I т. о., ТК/.

Касаторът счита, че са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните формулирани въпроси:

1.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в своето решение всички доказателства по делото, относими към правния спор, и то в тяхната съвкупност, както и доводите на страните?

Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се? Длъжен ли е въззивният съд да изложи разбираеми и логически последователни правни съждения за да се приеме, че решението съдържа мотиви по смисъла на чл.236, ал.2 ГПК?“ по които се твърди противоречие на въззивното решение с т.2 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК, и с практиката на ВКС, обективирана в Решение №50239 от 18.01.2023г. на ВКС по гр.д.№ 4528/2021г., Решение №13 от 24.02.2022г. на ВКС по гр.д.

№2906/2021г., Решение №60301 от 17.01.2022г. по гр.д.№ 479/2021г. и решение №27 от 22.04.2019г. на ВКС по гр.д.№ 1321/2018г.

2.„При данни по делото, че до 2003г. на територията на населеното място /гр.П./, са съществували повече от едно регистрирано местно поделение със статут на юридическо лице към една религиозна общност /по делото е установено, че са съществували три регистрирани местни поделения със статут на юридическо лице/, за които няма данни да са притежавали процесните имоти, да са прекратени и тяхното прекратяване да е вписано в съответните регистри съответно притежавано от тях имущество да е преминало към ищеца, следва ли да се приеме, че е налице универсално правоприемство и че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест по чл.154 ГПК? Следва ли да се приеме, че ищецът е изпълнил възложената му доказателствена тежест за установяване на универсално правоприемство, при положение че за съда липсва несъмненост и сигурно убеждение в истинността на наведеното от ищеца фактическо твърдение? Съдът следва ли да приеме за осъществени твърдените от ищеца факти и обстоятелства, ако страната не се справи с доказателствената тежест, и за настъпването им съществува вероятност, но не и несъмненост?“, по които се твърди противоречие на въззивното решение с Решение №50 от 11.07.2011г. на ВКС по гр.д.

№1574/2009г.; Решение №80 от 03.05.2018г. по гр.д.№2560/2017г. на ВКС и Решение №60197 от 23.11.2021г. по гр.д.№636/2021г. на ВКС.

Ответникът по касационната жалба – „Мюсюлманско изповедание“, чрез депозирания чрез 2 адв. С. Х. отговор, моли касационно обжалване да не бъде допускано, тъй като оплакванията в жалбата са неоснователни. Счита, че въззивното решение не е недопустимо, тъй като исковата молба е била редовно, с индивидуализиран предмет и петитум. Твърди, че изводите на въззивния съд дават пълна яснота по отношение на правото на собственост и субекта- правоприемник. Развити са подробни съображения за неоснователност на доводите на касатора, както и подробно становище за неоснователността на касационната жалба. В заключение се моли касационната жалба да не бъде допусната до касационно обжалване, а в случай, че бъде – да бъде оставена без уважение, като се претендира и присъждането на разноски, доказателства за които са представени с допълнителна молба от 09.03.3026г.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от Мюсюлманско изповедание искове по чл.124 ГПК, и евентуален иск по чл.124, ал.1 във вр. с чл.79 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответника Мюсюлманско джамийско настоятелство на Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република Българиягр.П., че Мюсюлманско изповедание-гр.София е собственик на основание настъпило правоприемство, евентуално- на основание добросъвестно владение, продължило повече от 5 години, евентуално- на основание недобросъвестно владение, продължило повече от 10 години, на следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], на адрес: [населено място], [улица], с площ 185 кв.м., ведно със сграда в имота с идентификатор [№] със ЗП от 126 кв.м., брой етажи три, с предназначение жилищна сграда със смесено предназначение, ведно със самостоятелните обекти, попадащи в сградата с идентификатори [№], [№] и [№] по КККР на [населено място], одобрени със заповед №РД18-48/3.06.2009г. на ИД на АГКК, и самостоятелен обект с идентификатор [№] с предназначение на самостоятелния обект за търговска дейност; и за отмяна на основание чл.537, ал.2 от ГПК на констативен нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот №69/12.10.2022г., том 5, рег. №8705, дело №840/2022г. Ищецът „Мюсюлманско изповедание“-гр.София твърди, че е собственик на процесните недвижими имоти в [населено място], но собствеността му е оспорена от ответника „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“гр.П., посредством изготвен на 12.10.2022г. констативен нотариален акт, с който ответникът е признат за собственик на имотите. Ищецът твърди, че е правоприемник на Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П. и като такъв е собственик на недвижимите имоти.

Твърди, че имотите поне от 80-те години на миналия век и до момента се владеят от „Мюсюлманско изповедание“ и са управлявани от местното му поделение Мюсюлманско настоятелство в [населено място], което местно поделение е имало различни наименования във времето според уставите на религиозната институция Мюсюлманско изповедание, като то е придобило правото на собственост върху имота по давностно владение, за което на 22.06.1990г. е съставен представеният с исковата молба нотариален акт. Моли да се установи 3 по съдебен ред спрямо ответника правото му на собственост върху недвижимите имоти на основание настъпило правоприемство, евентуално, на основание добросъвестно давностно владение, продължило повече от 5 години, евентуално, на основание недобросъвестно давностно владение, продължило повече от 10 години. Твърди, че Турска мюсюлманска вероизповедна община-гр.П. и Българско мюсюлманско настоятелство-гр.П. са един и същи субект с различно наименование на единственото съществувало до 2003г. изповедание на мюсюлманите в Република България Мюсюлманско изповедание, съществуващо и понастоящем. Излага, че според чл.35 от Устава на Мюсюлманско изповедание, утвърден през 1986г., в сила до 1992г., Мюсюлманско настоятелство ползва печат, т.е. се идентифицира с изписване на наименование „Българско мюсюлманско настоятелство“, като съгласно Устава от 1986г. носителите на правото на собственост са Мюсюлманските настоятелства. Твърди, че с приемане на последващите устави при действието на отменения Закон за изповеданията от 1992г., 1994г., 1996г., 1997г. и 2000г. е налице сходна уредба на местните поделения с наименование Мюсюлманско/джамийско/ настоятелство, имащи статут на правни субекти и част от структурата на ищеца Мюсюлманско изповедание.

Счита, че настъпилото правоприемство между ищеца Мюсюлманско изповедание като правоприемник и Турска мюсюлманска вероизповедна община като праводател е установено със сила на пресъдено нещо с решение №929/12.07.2019г. по гр.д. №964/2018г. на ОС-Пловдив, влязло в сила на 8.01.2021г., което касае спор между ищеца и трето лице за различен от исковия имот, което обосновава наличието на правоприемство и в настоящото производство. Заявява, че от 1.01.2003г. е в сила Законът за вероизповеданията, който предвижда пререгистрация на заварените религиозни институции и местните им поделения.

Твърди, че на основание §2, ал.1 от ПЗР на ЗВ Мюсюлманско изповедание е запазило статута си на юридическо лице-религиозна институция, а на основание §2, ал.3 от ПЗР на ЗВ е извършена служебно пререгистрация в СГС с решение №1/18.02.2003г. по ф.д.

№1659/2003г. на СГС. Твърди, че към 1.01.2003г. ищецът Мюсюлманско изповедание е единственото изповедание-религиозна институция на мюсюлманската общност в Република България, което се установява от опис, издаден на ищеца от Дирекция „Вероизповедания“ на 7.05.2019г., представен от ищеца в копие с исковата молба. Прилага и издаденото от Дирекция „Вероизповедания“ изрично експертно становище с изх. №02.18-487/18.09.2003г., че „Мюсюлманско изповедание“ е правоприемник на съществувалите до 2003г. негови местни поделения, включително Мюсюлмански/джамийски/ настоятелства. Твърди, че при действието на отменения Закона за изповеданията ищецът „Мюсюлманско изповедание“ е имал местно поделение в [населено място] с наименование към момента на съставяне на нотариалния акт през 1990г. „Българско мюсюлманско настоятелство [населено място]“ и със статут на юридическо лице според разпоредбите на чл.31, ал.2 и чл.32 от Устава от 1986г. във връзка с чл.6, ал.1 и чл.30 към Закона за изповеданията /отм./. Заявява, че Законът за вероизповеданията, в сила от 1.01.2003г., регламентира две категории местни поделения на религиозните институции такива, които са юридически лица, регистрирани от съответния окръжен съд като заварени към момента на влизането на закона в сила по реда на §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ или като нововъзникнали по реда на чл.20 от ЗВ, и такива, които са 4 неперсонифицирани, регистрирани в общината по реда на чл.19 от ЗВ при условията на уведомителен режим, като от волята на принципала зависи дали да персонифицира местното си поделение. Твърди, че към влизане в сила на ЗВ на 1.01.2003г. в общинския регистър на [населено място] е вписано местно поделение на ищеца, видно от представеното в копие с исковата молба писмо от [община] с изх. №19-19РЗК-30/17.01.2019г., но не е изпълнена процедурата по §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ за вписването му като заварено поделение със статут на юридическо лице, поради което и по аргумент от чл.596 и сл. от ГПК, чл.14-20 от ЗВ, §2 от ПЗР на ЗВ и ТР №1/23.11.2010г. на ОСТК на ВКС по тълк.д. №2/2010г. ищецът е правоприемник на съществувалите при действието на ЗИ /отм./ и правосубектни местни поделения. Твърди, че ответникът „Мюсюлманско джамийско настоятелство на Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ гр.П. е ново местно поделение на вероизповедание, вписано през 2010г., което не е правоприемник на нито една от структурите и органите на Мюсюлманско изповедание в България, съществували до 2002г., като всички те са част от Мюсюлманско изповедание в България.