Решение № 3257 от 11.10.2022, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 3705/2022
- Вид
- Решение № 3257
- Подписан
- 11.10.2022
- В сила
- 21.03.2023
- Състав
- Тоско Петков Ангелов
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 121 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 122 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 121-127 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 121-127 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 121-127 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 121-127 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 121-127 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 138, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 141, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 240 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 79, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 68г, ал. 4 · Закон за защита на потребителите
- чл. 68д, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 10а · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 3257 гр. Пловдив, 11.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Тоско П. Ангелов при участието на секретаря Росица П. Марджева като разгледа докладваното от Тоско П. Ангелов Гражданско дело № 20225330103705 по описа за 2022 година
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК въз вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 240 ЗЗД за установяване на задължения на ответниците в размер на 3726.50 лева - главница, дължима по Договор за потребителски кредит; сумата от 1463.86 лева– договорно възнаграждение, 245.22 лева- лихва за забава и 163.43 лева- законна лихва, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й заплащане.
Предявени са и осъдителни искове за 980 лева- възнаграждение за закупена услуга Фаст и 1571.46 лева- възнаграждение за закупена услуга Флекси. Претендират се разноски.
Ищецът твърди, че вземанията му произтичат от сключен с ответниците като солидарни длъжници договор за потребителски кредит за сумата от 4200 лева, за срок от 36 месеца, при ГЛП 41.17% и ГПР 49.98%. Бил закупен и пакет допълнителни услуги, за което се дължало възнаграждение. Иска се уважаването на исковете и присъждането на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се оспорват претенциите. Твърдят, че сумата от 4200 лева не била реално преведена по банковата сметка на ответницата. Възразяват, че ГПР е над допустимия размер. Не била настъпила и предсрочна изискуемост, защото не били уведомявани от ищеца.
Оспорват да им бил представен СЕФ. Не се доказвала и солидарна отговорност на 1 ответника. Правят възражения срещу допълнителни възнаграждения по договора.
Претендират разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Относно допустимостта на исковете:
Производството е инициирано с подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от кредитора „Профи кредит България“ ООД срещу ответниците, по което е образувано ч. гр. дело. В полза на заявителя е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми, както и за разноските.
Заповедта е връчена на длъжника, като в срок е постъпило възражение и съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Установителните искове са предявени в преклузивния срок и подлежат на разглеждане по същество.
Съдът намира обстоятелства: за безспорно установени по производството следните
Между ищеца и ответницата Ж. С. е подписан договор за потребителски кредит.
С посочения договор е предоставена сума в размер на 4200 лева. Уговорена е между страните договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 41.00 %, а годишният процент на разходите (ГПР) 48.98 %. Ответницата се е задължила да върне сумата на 36 месечни погасителни вноски в размер на 204.52 лева всяка, като общия размер на всички плащания е записан на 7362.78 лева. Било е уговорено и закупуването на пакети от допълнителни услуги (Фаст и Флекси) на стойност от общо 3276.00 лева, като сумата е разсрочена на равни части от по 91 лева към всяка вноска.
Ответникът В. С. е подписал договора като солидарен длъжник. В чл. 10 от общите условия е уговорено, че отговаря за задълженията на кредитополучателя по договора.
Сумата по кредита е получена съгласно представеното платежно нареждане.
Преводът е извършен на посочена от ответницата Ж. С. банкова сметка. Изпълнението на задълженията на ищеца се потвърждава и от поведението на ответницата, с оглед извършваните след това погасявания на месечни вноски.
Относно действителността на договора:
Предвид уговорка за възнаграждение за допълнителни услуги, се констатира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста 2 на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В ОУ към договора е уговорено, че пакетът включва предоставяне от кредитора на една или всички от посочените услуги– 15.1.приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит; 15.2.възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж.
Разпоредбите на чл. 10а от Закона за потребителския кредит (ЗКП) дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.
В настоящия случай, услугата по чл.15.1 представлява действие по усвояване на кредита във времево отношение, а тези по чл.15.2 имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него.
Доколкото се касае за възнаграждения по усвояването и управлението на кредита, с тях реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така с тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо посочения в договора годишен процент на разходите от 49.13% не отговаря на действителния.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и поконкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал.
4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените 3 в договора плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Имайки предвид последиците на тази недействителност, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят дължи връщане само на чистата стойност по кредита, като платените суми следва да бъдат отнесени за погасяването на главницата. От признанието в исковата молба се установява, че по договора е платена сумата от 2268.80 лева. С нея се покрива част от главницата до размера от 1931.20 лева. В този смисъл е и практиката на ПОС: Решения по в.гр.д. № 1370/2022; в.гр.д. № 1435/2022; в.гр.д.№ 1063/20г.; в.гр.д.№ 653/2020г.; в.гр.д. № 2151/2020г.; в.гр.д.№ 2269/2020г.; в.гр.д.№ 1389/2020г. и в.гр.д.№ 1222/2020г.
Исковете за лихва за забава и законна лихва са неоснователни, защото не се установява ответникът да е поставен в забава. Предвид недействителността на договора, посочената в него дата на изпълнение не удостоверява настъпването на падеж на задължението за връщане на чистата стойност на кредита по чл. 23 ЗПК.
Ето защо претенцията за главница е основателна за 1931.20 лева по отношение на кредитополучателят Ж. С. и следва да бъде отхвърлена за разликата до 3726.50 лева.
Исковете за останалите вземания следва да бъдат отхвърлени изцяло предвид констатираната недействителност на договора.
По отношение на солидарния длъжник исковете са изцяло неоснователни предвид недействителността на договора за кредит.
В мотивите към Решение № 24/03.04.2013 г. по т.д. № 998/2011 г. на I т.о. на ВКС е изяснено, че съгласно чл. 121 ЗЗД солидарност между двама длъжници възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните. Посочено е, че такава може да възникне, когато длъжниците са съдлъжници, а също и при договор за поръчителство, но двете хипотези са различни. Даден е пример с договор за заем.
Солидарно съзадължени са лицата, които са получили паричната сума общо, без разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на кое от тези лица е предадена фактически, като кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения заем от всеки един от длъжниците. Солидарна отговорност възниква и при договор за поръчителство – чл. 141, ал. 1 ЗЗД, когато едно лице отговоря пред кредитора за изпълнение на задължението на длъжника, или в случая на договор за заем, поръчителят отговаря пред кредитора за връщане на паричната сума, без да е получил същата в собственост.
Солидарната отговорност е налице във всички случаи, когато кредиторът има възможност да изисква от всеки от длъжниците цялото си вземане, като изпълнението 4 на един погасява дълга и освобождава всички длъжници (чл. 122 ЗЗД). Общите правила, уредени в чл. 121-127 ЗЗД, са приложими за всички случаи, когато е налице пасивна солидарност, стига нещо друго да не е уговорено. Разликите се следват, както от изрично съдържащите се в този смисъл уговорки, така и от основанието за възникване на солидарността. Съдът трябва да установи вида на солидарната отговорност, според основанията за нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните облигационни отношения. В същия смисъл е тълкуването, дадено в Решение № 213 от 06.01.2017г. по гр.дело № 5864/2015 г. на ВКС.
В настоящия случай, договорът за кредит е сключен с ответницата Ж. С., наричана
„клиент“, като в клаузите на т. 3.7 от ОУ е уговорено, че сумата се предоставя на клиента. Отговорността на солидарния длъжник (макар съкращението „СД“ да присъства на множество места в ОУ), е уредена в т. 10, като обезпечение на договора за кредит, при което същият се задължава да отговаря за задълженията на клиента за погасяване на кредита и за евентуално наложените договорни санкции и следващи задължения, произтичащи от договора за потребителски кредит (ДПК) и ОУ.
Съдът, като анализира съдържанието на уговорените права и задължения, които не противоречат на определянето на В. С. в титулната част като „солидарен длъжник“, определянето на неговата отговорност като обезпечение по договора за потребителски кредит, реалното предаване и преминаваното на парите в патримониума на клиентакредитополучател и очакването същия да погаси дълга, намира, че намерението на страните по договора и преследваната от тях цел, е В. С. да обезпечи дълга на Ж. С..
Задължението му е акцесорно на това по кредита и е уговорено като поръчителствочл. 138, ал. 1 ЗЗД. Поради това той отговаря солидарно на самостоятелно основание и доколкото съществува задължение за ищцата по договора за кредит.
Установеното задължение по чл. 23 ЗПК е за реституиране на даденото по едно недействително правоотношение и няма как да бъде обезпечено чрез договорно поръчителство по самия договор – това изрично е предвидено в чл. 138, ал. 2 ЗЗД.
Разпечатката съдържа 44 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/670f0c06-973c-46f1-bb17-34d22946067f