Решение № 1 от 08.01.2025, Районен съд - Ботевград

РЕШЕНИЕ

№1 гр. Ботевград, 08.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, V-ТИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ***** при участието на секретаря ***** като разгледа докладваното от ***** Гражданско дело № 20231810101165 по описа за 2023 година

Предявен е установителен иск с правна квалификация с чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД /Закон за задълженията и договорите/, чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП /Закон за защита на потребителите/ вр. с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

Ищецът- В. С. П., чрез пълномощника си твърди, че на 14.03.2022 г. е сключила потребителски договор за кредит No 500050342 с ответника “******” ООД за сумата от 1500.00 лв., като в чл. 9, ал. 1 от договора е посочено, че искането за кредит ще бъде разгледано бързо, за което се дължи сума в размер на 524.92 лв., или 35% от размера на главницата. Твърди, че посочената клауза е нищожна като неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като задължава потребителя да заплати суми в размер на над 35% за услуги, които не са извършени. Клаузата не е и индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП, тъй като фигурира в Общите условия към договор за потребителски кредит, публикувани на интернет страницата “******” ООД. Твърди, че посочената клауза е нищожна и поради противоречие с добрите нрави, като договореното заплащане на суми и такси води до оскъпяване на кредита, за което не се предоставя каквато и да била услуга, а се цели допълнителна печалба. Сочи, че съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, следователно атакуваната такса е в пряко противоречие на императивните разпоредби на ЗПК. Освен това, посоченото възнаграждение представлява печалба на кредитора и с уговарянето му се заобикаля императивното изискване, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според което годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а именно лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума. Поддържа, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК.

1

Предвид това клаузата на чл. 9, ал. 1, начисляваща допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Моли съда да постанови решение, с което прогласи нищожността на клаузата по чл. 9, ал. 1 от сключения с ответника Договор за паричен заем No 500050342 от 14.03.2022 г., предвиждаща заплащането на такса за бързо разглеждане в размер на 524.92 лв., на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 22, чл. 10 и чл. 19 от ЗПК, както и на основание чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Претендира присъждане и на направените по делото разноски.

Ответникът- “******” ООД в депозирания по реда на чл. 131 от ГПК писмен отговор чрез процесуалния си представител оспорва предявените искове като неоснователни. Твърди, клаузата на чл. 9, ал. 1 от Договор No 500050342 от 14.03.2022 г. не е нищожна поради накърняване добрите нрави, като същата не е в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с правилата за поведение, установени в обществото. Поддържа, че принципите за доброволност при договарянето в рамките на установената от чл. 9 от ЗЗД договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на договарящите при двустранните договори не са етични, а правни принципи, които са скрепени с правни норми. Оспорва като неоснователно твърдението на ищеца, че предлаганите от кредитора доброволни действия представляват скрита възнаградителна лихва и по този начин се заобикаля закона. Сочи, че изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК е да бъде наличен Годишния процент на разходите (ГПР), което е сторено в договора. Поддържа, че неправилно се твърди от ищеца, че допълнителните действия са част от ГПР, като същите не се калкулират в ГПР. Наред с това ответникът твърди, че ищецът, като страна по договора за потребителски кредит, сам е пожелал допълнителните действия и всяко предоставено му от кредитора действие е било по желание на потребителя. Никое допълнителното действие не е било задължителна предпоставка за отпускане на кредит от страна на “******” ООД, т.е договорът за кредит е можел да се сключи и без него. Заявява, че пакетът от действия присъства в Стандартния Европейски формуляр (СЕФ) като цена, а присъствайки в преддоговорната информация и факта, че ищеца сам е пожелал да го ползва, отхвърля и твърдението, че клаузата не е уговорена индивидуално от кредитора и е неравноправна по смисъла на чл. 144, т. 9 от ЗЗП.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното:

Видно от заверено копие на Договор за кредит No MAX_500050342 от 14.03.2022 г., на посочената дата между ответника “******” ООД, в качеството на кредитор, и ищеца В. С. П., в качеството на кредитополучател, е сключен договор за кредит, по силата на който кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя паричен заем в размер на 1500.00 лв., а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума в срок от 11 месеца, на единадесет месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 159.55 лв., при годишен процент на разходите (ГПР) 36.16 % и годишен лихвен процент (ГЛП) 32.55 %, като общата стойност на плащанията е 1755.05 лв. В чл. 9, ал. 1 от Договора страните са предвидили, че при кандидатстването за кредит кредитоискателят изрично е изявил желание за бързо разглеждане на искането му за кредит при условията на т. 7.3 от раздел V от Общите условия. Паричната сума за бързото разглеждане на искането за кредит е в размер на 524.89 лв. и е дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по кредита, заложен в договора. Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора, с подписването му 2 кредитополучателят декларира, че е запознат и приема Общите условия (ОУ), неразделна част от договора. Договорът е подписан от двете страни по него. С включената такса за бързо разглеждане по чл. 9, ал. 1 от договора, както и такса за динамично плащане, уговорена в чл. 9, ал. 2, то размерът на общо дължимото по кредита е 3 029.95 лв., платима на равни месечни вноски в размер от по 274.45 лв. в периода от 20.04.2022 г. до 20.02.2023 г.

Представеното от по делото доказателство – справка за кредитна задлъжнялост на ищеца, издадено от БНБ – Централен кредитен регистър, е неотносимо към предмета на спора, поради което и не следва да се обсъжда от съда.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Предявен е иск с правна квалификация с чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП вр. с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП за прогласяване нищожността на клауза от договор за кредит, поради противоречие със закона, противоречие с добрите нрави и неравноправност. Съдът намира така предявения иск за основателен.

По делото не е спорно, че процесният договорът за паричен заем, сключен между страните, е потребителски по своя характер, поради което за същия са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.

Съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, като с разпоредбата ал. 2 на чл. 10а от ЗПК законодателят изрично е изключил тази възможност относно заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

В случая атакуваната клауза на договора за заплащане на такса за бързо разглеждане на искането по кредита предвижда задължение на кредитополучателя да заплати възнаграждение за услуга, която по естеството си представлява действие по усвояване и управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Разглеждането на искането за кредит от страна на кредитора, без оглед на срока за това, е част от дейността по кредитирането, извършвана от търговци, които предоставят заеми по занятие, и би следвало да е безплатно за потребителя. Поради това уговорката противоречи на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, поради което и същата се явява нищожна.

Дейността на кредита по разглеждане на искането за кредит е пряко свързана с договора за кредит, тъй като касае оценката на кредитоспособността на кредитополучателя, разходът за което е известен на кредитора и следователно таксата за тази услуга представлява разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, като съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да се включи в размера на ГПР. Така реално се оскъпява кредитът чрез въвеждане на допълнителни разходи, недопустими по действащото законодателство, чиято стойност не е включена в определения в договора за кредит ГПР. По този начин се нарушава разпоредбата на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, предвиждаща като част от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит посочването на ГПР по кредита, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение No 1 начин. Със заплащането на този допълнителен разход 3 по кредита се постига значително увеличение на тежестта на задължението на потребителя, като само таксата за бързо разглеждане на искането за кредита, без дължимата договорна лихва и другите такси по кредита, оскъпява кредита с около 35 %, а при добавяне на процента на дължимата договорна лихва и таксата за динамично плащане се получава ГПР, който надхвърля петкратния размер на законната лихва.

Последното се явява нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Съдът намира, че клаузата за заплащане на такса за бързо разглеждане на искането за кредит е сключена и в нарушение на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, представляващи неписани общоприети морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. За противоречащи на добрите нрави следва да се считат сделки или отделни клаузи, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота и се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. В случая поемането на задължение от страна на кредитополучателя да заплати възнаграждение за услуга, която е присъща на кредитирането и би следвало да е безплатна за него, е уговорено единствено в интерес на кредитора. То увеличава неимоверно тежестта на задължението на потребителя, тъй като се кумулира към основното му задължение по договора за кредит, внася значително неравноправие в правоотношението и превръща престациите на страните в явно нееквивалентни. Касае се за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически от другата и се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК. Уговарянето на допълнителни възнаграждения по договора за кредит третира неравноправно икономически по-слабия участник в оборота, като недостигът на материални средства у потребителя се използва за явно облагодетелстване на кредитора, тъй като срещу заплащането на таксата същият не предоставя на потребителя никаква конкретна насрещна услуга. Същото представлява накърняване на добрите нрави и поради това основание за нищожност на тази уговорка.

На следващо място съдът намира, че оспорената от ищеца договорна клауза е нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 във вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП - като неравноправна. Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като по силата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В случая атакуваната клауза не отговаря на изискването за добросъвестност и води именно до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и кредитополучателя, доколкото предвиденото със същата задължението за плащане като стойност надхвърля 1/3 от сумата по кредита и същото не съответства на кореспондиращото му задължение на кредитора по предоставяне на услугата бързо разглеждане на искането за кредит. Следва да се посочи, че размерът на таксата за бързо разглеждане на искането за кредит е и над два пъти по-голям от договорното възнаграждението, което кредитодателят получава за предоставения кредит, явяващо се в размер на 255.05 лв., което също е основание да се приеме, че включването й в договора е в разрез с изискването за добросъвестност на кредитора.