Решение № 16935 от 31.08.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16935 гр. София, 31.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА при участието на секретаря АМИНА С. ДАВИДКОВА като разгледа докладваното от ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА Гражданско дело № 20251110143973 по описа за 2025 година

Съдът за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е въз основа на искова молба подадена от М. Т. М. срещу „Креди Йес" ООД.

Ищецът извежда съдебно предявеното субективно право при твърденията, че между нея, в качеството му на заемополучател и ответника, в качеството му на заемодател, е сключен договор за паричен заем № 709340 от 20.12.2022 г., при следните условия – заемна сума в размер на 500 лв., която следва да бъде върната, чрез заплащане на 9 бр. месечни погасителни вноски.

В исковата молба се сочи, че в процесния договор за заем е предвидено заплащане на сумата от 441,71 лв. – неустойка за непредставяне на обезпечение, като се излагат подробни съображения, че посочената уговорка е нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК. Излагат се 1 подробни съображения че договорената неустойка е в прекомерен размер спрямо отпуснатия кредит, което води до значителна нееквивалентност на престациите и цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя. Поддържа се, че клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на ЗЗП, тъй като е необосновано висока и не е била индивидуално договорена, а е част от стандартни, предварително изготвени условия (бланкови договори). Ищцата твърди, че чрез неустойката се заобикалят разпоредбите на ЗПК, относно максималния размер на ГПР, като неустойката представлява „скрита“ възнаградителна лихва и сигурна печалба за заемодателя, която не е включена в калкулацията на ГПР. Сочи се още, че кредиторът поставя на потребителя изисквания за предоставяне на обезпечение (напр. банкова гаранция или поръчителство), които са 1 практически неизпълними за средностатистическия потребител, като по този начин се създават предпоставки за сигурно активиране на неустоечната клауза.Твърди се, че неустойката е изгубила своята присъща функция да обезщетява вреди и се е превърнала в санкция, която надхвърля значително размера на дължимата законна лихва за забава. При тези твърдения моли съдът да се произнесе с решение с което да прогласи за нищожни клаузите на чл. 6 и чл. 8 от договор за паричен заем № 709340 от 20.12.2022 г., поради противоречие с добрите нрави и нарушение на разпоредбите на ЗЗП.

В срока за отговор по чл. 131 ГПК, ответникът не е подал отговор на исковата молба.

Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, съгласно разпоредбите на 235 ГПК, установи от фактическа и правна страна следното:

Предявени са установителни искове с правно основание осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, за прогласяване на нищожни клаузите на чл. 6 и чл. 8 от договор за паричен заем № 709340 от 20.12.2022 г., поради противоречие с добрите нрави и нарушение на разпоредбите на ЗЗП.

В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване: сключване на сочения договор за заем между страните, в който са уговорени посочените клаузи, с които е предвидено задължение за плащане на сумата от 441,71 лв. – неустойка за непредставяне на обезпечение по договора за заем, както и посочените основания за нищожност. При условията на насрещно доказване, ответникът следва да установи, че клаузите не са нищожни на посочените основания.

От представените по делото писмени доказателства се установява, че на 20.12.2022 г. между страните е сключен договор за паричен заем № 709340, по силата на който ответникът е предоставил на ищцата потребителски кредит в размер на 500 лв., със срок за погасяване 9 месеца. В договора са посочени фиксиран годишен лихвен процент от 39,96%, ГПР от 48,106%, месечна погасителна вноска от 65,21 лв. и обща сума за плащане по кредита от 586,87 лв.

Видно от съдържанието на чл. 6 от договора заемателят се задължава в тридневен срок от сключването му да предостави на заемодателя едно от предвидените обезпечения, при условията, установени в договора и чл. 10, ал.

2, т. 1 от приложимите Общи условия. Възможните обезпечения са поръчителство при поставени от кредитора изисквания към поръчителя/поръчителите, залог върху движими вещи, банкова гаранция или друго уговорено с кредитора обезпечение. На следващо място, в чл. 8 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение заемателят дължи неустойка в размер на 441,71 лв., която се заплаща разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита. Видно и от приложения погасителен план, още при сключването на договора тази неустойка е разпределена между деветте погасителни вноски, като към всяка дължима вноска от 65,21 лв. е прибавена сума от 51,79 лв. като разсрочена 2 неустойка, вследствие на което общият размер на всяка месечна вноска достига 117 лв.

Уговарянето на обезпечение на задълженията на заемателя само по себе си не е забранено от закона, като преценката за действителността на конкретната договорна клауза следва да бъде извършена с оглед на нейното действително съдържание, условията за изпълнение на задължението и правните последици, които договорът свързва с неговото неизпълнение.

В случая чл. 6 на процесния ДПК задължава потребителя в изключително кратък тридневен срок след сключването на договора да осигури обезпечение, отговарящо на предварително определени от професионалния кредитор изисквания, като клаузата препраща и към приложимите Общи условия, в които тези изисквания са доразвити.

Предоставянето на предвидените обезпечения предполага не само активни действия на заемателя, но в значителна степен и съдействието на трети лица във връзка с осигуряването на поръчител или поръчители, отговарящи на поставените от кредитора изисквания, снабдяването с банкова гаранция или учредяването на друго приемливо за кредитора обезпечение в рамките на три дни. Разгледани съвкупно уговорките на чл. 6 и чл. 8 от ДПК, представляват елементи от единен договорен механизъм – първата създава допълнително акцесорно задължение, чието изпълнение е обусловено от тежки изисквания, а втората свързва неизпълнението му със задължение за заплащане на огромна неустойка

- 441,71 лв., представляваща 88,34 % от размера на предоставената главница.

В тази връзка следва изрично да се посочи, че кредитът е предоставен преди изтичането на срока за осигуряване на обезпечението. Следователно наличието на уговореното обезпечение не е определящо за оценката на кредитния риск и за решението на кредитора дали да предостави заемната сума, доколкото същият е разполагал с възможността да постави осигуряването му като предварително условие за предоставяне на кредита.

Вместо това кредиторът е предоставил кредита и едва след това е възложил на потребителя задължение в тридневен срок да го обезпечи, като е свързал неизпълнението с възникването на значително допълнително парично задължение.

Ето защо съдът не споделя възражението на ответника, че процесният механизъм се оправдава от поемането на по-висок риск при предоставянето на необезпечен кредит. Преценката на кредитоспособността на потребителя и на риска от неизпълнение е част от професионалната дейност на кредитора и предхожда решението за предоставяне на кредита. Този риск не може да бъде прехвърлян върху потребителя посредством създаване на трудно изпълнимо след отпускането на кредита акцесорно задължение, чието неизпълнение води до начисляването на значителна по размер допълнителна сума.

Съгласно чл. 92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неговото неизпълнение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани. Неустойката следва да изпълнява присъщите й обезпечителна, обезщетителна и 3 санкционна функция. Когато поради начина на определянето, предпоставките за възникването и размера си тя излиза извън тези функции и фактически служи като средство за получаване на допълнително възнаграждение от кредитора, уговорката противоречи на добрите нрави.

В случая неустойката е договорена в размер на сумата от 441,71 лв. е почти равна на предоставената главница от 500 лв., като същата се дължи не поради неизпълнение на основното задължение на заемателя за връщане на кредита, а поради неизпълнение на акцесорното задължение за предоставяне на обезпечение. Размерът й не е обвързан с конкретно настъпили вреди за кредитора, нито с размера или продължителността на неизпълнението. Нещо повече – още при сключването на договора неустойката е определена в пълен размер и предварително е разпределена между всички погасителни вноски.

Този начин на договаряне е показателен за действителната икономическа функция на клаузата - при договорна погасителна вноска за главница и възнаградителна лихва от 65,21 лв. към всяка вноска е добавена сума от 51,79 лв. за неустойка, вследствие на което месечната тежест за потребителя нараства до сумата от 117 лв.

Следователно процесната неустойка не е конструирана като средство за стимулиране на бъдещото изпълнение или за обезщетяване на кредитора при настъпило неизпълнение. Фактът на предварителното й включване и разсрочване в погасителния план още към момента на сключването на договора сочи, че тя фактически функционира като предварително калкулирано допълнително възнаграждение за предоставения кредит.

При главница от 500 лв. допълнителното задължение от 441,71 лв. за непредставяне на обезпечение очевидно надхвърля разумната обезпечителна и обезщетителна функция на неустойката и създава възможност кредиторът да получи значителна имуществена облага, несвързана с реалния размер на евентуалните вреди от неизпълнението на акцесорното задължение. По тези съображения, съдът намира, че клаузата на чл. 8 излиза извън присъщите функции на неустойката и противоречи на добрите нрави, поради което е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

До същия извод води и преценката на договорния механизъм съобразно императивните правила на Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния ДПК е посочен ГПР от 48,106 %, като общата сума за плащане по кредита е посочена като 586,87 лв., в която не е включена сумата за неустойка от 441,71 лв., независимо че нейният размер е предварително определен и още към момента на сключването на договора тя е добавена и разсрочена в погасителния план. Формалното обозначаване на плащането като „неустойка“ не е достатъчно, за да бъде то изключено от действителната икономическа цена на кредита, когато договорният механизъм показва, че плащането е предварително калкулирано и е предназначено да бъде събирано заедно с редовните погасителни вноски. В конкретния случай неустойката е пряко свързана с договора за кредит и с поставено от кредитора допълнително 4 изискване за обезпечаването му, като предварителното й разпределяне в дължимите погасителни вноски сочи, че тя представлява част от действителната икономическа тежест, която договорният механизъм възлага на потребителя. Чрез изваждането на това плащане извън посочения в договора ГПР се създава възможност формално да бъде спазено ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, при положение че действителното оскъпяване на кредита е значително по-високо. Клауза, имаща за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, е нищожна съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК.

На следващо място ищцата има качеството потребител, а ответникът действа като професионален кредитор. Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая посредством съдържанието на уговорките по чл. 6 и чл. 8 от ДПК, потребителят е поставен в положение след получаването на кредит от 500 лв. в тридневен срок да осигури обезпечение при предварително установени от кредитора условия, а при неизпълнение да заплати допълнително сумата от 441,71 лв., представляваща 88,34 % от получената главница - предварително разсрочена и включена към погасителните вноски още при сключването на договора. Съдът намира, че така създаденият договорен механизъм нарушава принципа на добросъвестност и води до съществено неравновесие във вреда на потребителя.