Решение № 5205 от 31.08.2020, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 2999/2019
- Вид
- Решение № 5205
- Подписан
- 31.08.2020
- В сила
- 31.08.2020
- Състав
- ЕЛЕНА ТОДОРОВА ИВАНОВА, ЗЛАТКА НИКОЛОВА ЧОЛЕВА, СВЕТЛАНА ХРИСТОВА ПЕТКОВА
Цитирани разпоредби
- чл.154, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.276, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.3, т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.415, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.149 · Закон за енергетиката
- чл.150 · Закон за енергетиката
- чл.150, ал.1 · Закон за енергетиката
- чл.153 · Закон за енергетиката
- чл.153, ал.1 · Закон за енергетиката
- § 1, т.42 · Закон за енергетиката
- чл.79, ал.1, пр.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.86, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.57 · Закон за собствеността
- чл.17, ал.3 · Конституция на Република България
РЕШЕНИЕ гр.София,
31.08.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на четиринадесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева мл.с.
Светлана Петкова при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора ........................... като разг-леда докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 2 999 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 188017 от 07.08.2017 г., постановено по гр.д.№ 67 397/2016 г. по описа на СРС, ГО, 128 състав е признато за установено по искове с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, че Ц.Х. Е.Д., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********сумата 2 660,77 лева – стойност на ползвана, но незаплатена топлинна енергия за периода: м.07.2013 г. – м.04.2015 г. за абонатен № ******, ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение – 29.08.2016 г. до окончателното й изплащане;, както и сумата 413,86 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане върху главницата за периода от 31.08.2013 г. до 19.08.2016 г., като за разликите до пълните предявени размери, съответно от : 2804,64 лева – по първия иск и 517,04 лева по втория иск, както и претенциите относно дяловото разпределение за сумата 27,24 лева – главница за времето м.07.2013 г. – м.04. 2015 г. и 4,85 лева – законна лихва за забава върху нея за периода от 31.08.2013 г. до 19.08.2016 г., са отхвърлени като неоснователни.
Със същия съдебен акт Ц.Х. Е.Д. е осъдена да заплати на „Т.-С.“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1 289,85 лева – разноски за исковото и заповедното производство, съобразно уважената част от исковете, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на адв.Д. Ц. С. сумата 38,68 лева – адвокатско възнаг-раждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца: „Б.Б.“ ООД.
Така постановеното съдебно решение в частта, с която са уважени предявените искове е обжалвано от ответницата Ц.Х. Е.Д.. В жалбата са наведени доводи, че решението на първоинстанционния съд е невалидно, поради това, че заповедта по чл.410 ГПК и решението са постановени при липса на компетентност съгласно практиката на Европейския съд и решение по ахд № 4468/2009 г. на ВАС, 5 чл.състав, като се поддържат и твърдения за непра-вилност на същото, поради неправилна преценка на събрания доказателствен материал от страна на състава на СРС; неправилно приложение на материалния закон – на разпоредбите на ЗЕ, ЗЗП и чл.86 ЗЗД, на Регламент 2006/2004 във връзка с Директива 93/2013 г., на Директива 2006/32 на ЕС, Директива 2012/27/ЕС и др., както и поради необоснованост. Оспорват се изводите на СРС, за наличието на валидно облигационно правоотношение между страните. Счита, че нормата на чл.153 от ЗЕ противоречи на чл.17, ал.3 от Конституцията на Република България, на ЗЗП и други нормативни актове. Възразява, че от събраните по делото доказателства не се установява точното количество доставена топлинна енергия, като излага доводи, че необосновано съдът в тази връзка е кредитирал заключението на СТЕ, в което има само голи твърдения.
Моли съда да уважи въззивната му жалба, като отмени решението на първоинстанцион-ния съд в обжалваната от него част и да уважи изцяло предявените от дружеството претенции за главници и лихви, като му се присъдят и направените разноски по делото, в т.ч. и юрисконсултс-ко възнаграждение.
Заявява се искане да се приема, че първоинстанционното решение е недопустимо, а при условията на евентуалност – ако се разгледа спорът по същество – да се отхвърлят изцяло заявените от „Т.С.“ ЕАД искове по основание и по размер и да й се присъдят направените по делото разноски.
Ответникът по тази жалба – „Т.С.“
ЕАД, *** в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е депозирала писмен отговор. С молба от 10.07.20202 г. моли да се постанови реше-ние, с което въззивната жалба да бъде отхвърлена, както и да му се присъдят направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Б.Б.“ ООД не е взело стано-вище по жалбата на ищеца.
Съдебно решение в частта, с която са отхвърлени предявените от „Топлофикация Со-фия“ ЕАД положителни установителни искове не е обжалвано и е влязло в сила.
Производството е образувано и по подадена частна жалба от ответницата Ц.Х. Е.Д., действаща чрез процесуалния й представител адв.С., срещу опреде-ление № 50804 от 18.10.2018 г., постановено по гр.дело № 67 397/2016 г. по описа на СРС по реда на чл.248 ГПК.
В частната жалба са наведени доводи за недопустимост на обжалваното определение, поради това, че нормата на чл.78, ал.8 ГПК въвежда положителна дискриминация в полза на търговски дружества, а при условията на евентуалност и за неправилност и незаконосъобразност на същото. Заявено е искане този акт да бъде отменен.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от ответника по частната жалба „Т.С.“ ЕАД.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказа-телства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следно- то:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да се приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно неговата правилност.
Неоснователно е наведеното от жалбоподателката възражение за нищожност на обжал-ваното решение, основано на нарушения на правото на Европейския съюз. Нищожността, като най-тежкият порок на съдебния акт, е налице само в хипотезата, при която съдебното решение е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не е в изискуемата писмена форма, не е подписано или е абсолютно неразбираемо. В конкретния случай обжалваното решение не страда от нито един от гореизброените най-тежки пороци, които да обуславят твърдяната нищожност. Наличието или липсата на евентуално допуснато от съда нарушение при постановяване на решението на нормите на общностното или вътрешно право /извън тези, регламентиращи пределите на правораздавателната власт на бъл-гарския съд/, биха обусловили евентуално само незаконосъобразност, но не и твърдяната от жалбоподателката нищожност на атакуваното решение.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно и възражението на въззивника за недопустимост на решението, основано на твърдението за нередовност на заявлението по чл.410 от ГПК и нередовност на ИМ. При дадения казус, с който е сезиран съдът, се касае за перио-дични доставки. Характерно за периодичните доставки е наличието на повтарящи се задължения през определени периоди от времe, като се изисква еднородност на престацията. Предвид което необходимо и достатъчно е тази престация да е определена по размер за целия период от време, за който се претендира, както е и в конкретния случай.
Съдът е сезиран с установителни искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задъл-жение.
В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия пе-риод са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.20012 г., „потре-бители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а по силата на легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, дейст-ваща до 17.07.2012 г., „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си.
След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия”, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия”. Съгласно новата редак-ция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия период от време – от м.07.2013 г. до м.04.2015 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъе-динен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение.
Решаващият състав на
СГС намира за основателно заявеното от ответницата възражение за липсата на валидно облигационно правоотношение между нея и ищцовото дружество през исковия период от време, като същият приема, че ответницата Ц.Х.
Е.Д. няма качеството на битов клиент на топлинна енергия по смисъла на легалната дефиниция на приложимия към исковия период от време § 2 “а“ от ДР на ЗЕ и чл.153, ал.1 ЗЕ. По делото са представени писмени доказателства, от които се установява, че ответницата е титуляр на правото на собственост върху процесния имот, придобито чрез договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 65, том ХХVIІ по нот.дело № 5667/1992 г. на Първи нотариус при НС на СРС. От визирания нотариален акт е видно и че със същия продавачката К.В.К.е запазила правото на ползване върху целия апартамент пожизнено. Т.е. от представения по делото нотариален акт се установява, че Ц.Х. Е.Д., ЕГН ********** се легитимира като собственик на целия процесен имот, който имот е обременен с учредено върху него вещно право на ползване с титуляр: третото за спора лице К.В.К..
При тези данни въззивният съд приема, че е възникнало облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия относно недвижимия имот – предмет на спора между ищцовото дружество и това неучастващо в процеса лице. От систематично тълкуване на нормите на чл.150, ал.1 ЗЕ, чл.153 ЗЕ и § 2 “а“ от ДР на ЗЕ във връзка и с разпоредбата на чл.57 ЗС, се обосновава извод, че по принцип потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди се явява собстве-никът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота е учредено вещно право на ползване.
При последната хипотеза – потребител на топлинната енергия, който е страна и по облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие, е титулярът на ограниченото вещно право на ползване по смисъла на чл.153 ЗЕ и § 2 “а“ от ДР на ЗЕ, който е задължен да заплаща стойността на доставената за имота топлинна енергия като разход, съгласно изричното разпореждане на чл.57 ЗС. В производството нито се твърди, нито са представени доказателства за отказ или погасяване на правото на ползване, учредено в полза на третото лице К.В.К., нито такива за сключено споразумение между последната и „голия“ собственик Ц.Х.
Разпечатката съдържа 40 от 70 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/66fd8a41-9234-47ed-9094-196ded58ca9b