Решение № 83 от 22.04.2026, Окръжен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 83 гр. Ловеч, 22.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

Членове:

ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА

ПЛАМЕН ПЕНОВ при участието на секретаря ЦВЕТОМИРА БАЕВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ПЕНОВ Въззивно гражданско дело № 20254300500690 по описа за 2025 година

С решение № 494/27.10.2025 г., по гр.д. № 530/2025 г. на РС Ловеч, състав на същия съд осъдил Министерството на вътрешните работи да заплати на И. Ц. Ч. сумата от 40445,80 лв., представляваща дължима и неплатена от МВР част от обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМВР, ведно със законната лихва от датата на подаване на иска (25.03.2025г.) до окончателното й изплащане, както и сумата от 509,19 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от 18.02.2025 г. до 24.03.2025 г. С решението съдът присъдил на ищеца разноските делото и осъдил ответника да заплати дължимите на съда държавна такса и разноски за производството по делото.

Решението е обжалвано с въззивна жалба от Министерството на вътрешните работи, в която се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като се поддържа, че същото е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.

Според въззивника неправилно реправилно решаващият състав е приел, че за Министерството на вътрешните работи е налице пасивна материалноправна и процесуална легитимация да отговаря по предявените срещу него искове, като се поддържа, че задължението за заплащане на обезщетения принадлежи на ГДНП, което се установявало от наличните по делото писмени доказателства.

Въз въззивната жалба е направено искане за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което се отхвърлят предявените срещу Министерство на вътрешните работи искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемия е постъпил писмен отговор, в който се дава становище за неоснователност на оплакванията във въззивната 1 жалба, респ. за правилност на решението. В писмения отговор се прави за потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на разноските за въззивната инстанция.

Въззивникът Министерството на вътрешните работи не взема участие в откритото съдебно заседание чрез процесуален представител по пълномощие.

Въззиваемият И. Ц. Ч. взема участие по делото лично и чрез процесуалния представител по пълномощие адв. С. В., който оспорва въззивната жалба, като в хода на устните състезания дава становище за нейната неоснователност, респ. за правилност на обжалваното решение, моли за неговото потвърждаване и за присъждане на разноските поделото.

Ловешкият окръжен съд, след като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, приема следното:

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което въззивната инстанция следва да обсъди неговата правилност по оплакванията, посочени във въззивната жалба (чл. 269 ГПК).

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от И. Ц.

Ч. против Министерството на вътрешните работи искове, предявени в обективно съединяване както следва: иск с правна квалификация чл. 234 ЗМВР – за заплащане на обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение в размер на 40445,80 лв., и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение в размер на 494,64 лв.

В срока за отговор от ответника се прави възражение за недопустимост и неоснователност на исковете, като първото от тях се основава на довод за предявяване на исковете против ненадлежен ответник – Министерството на вътрешните работи, вместо Главна дирекция „Национална полиция“, а второто – на твърдение за изплатени на ищеца обезщетения в пълния дължим размер.

С обжалваното решение районният съд уважил исковете против Министерството на вътрешните работи в пълния им претендиран размер.

Като обсъди събраните пред първата инстанция доказателства по отделно в тяхната съвкупност и взаимовръзка и като съобрази становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Ищецът И. Ц. Ч. е бил на кадрова военна служба в поделение 42820 за времето от 01.10.1986 г. до 09.07.1998 г., за който период има прослужено време от 11 години, 9 месеца и 9 дни, като със заповед № К-414 от 26.06.1998г. на Министъра на отбраната договорът му за кадрова военна служба е прекратен, считано от 09.07.1998 г.

Със заповед № К-52/10.01.2001 г. И. Ц. Ч. е назначен на работа в МВР на длъжност районен инспектор I степен в група „ООР“ към РПУ-Ловеч, РДВРЛовеч, считано от 10.01.2001 г., като впоследствие той е бил назначаван различни длъжности. Със заповед № 8121K-13518/22.10.2024 г. е прекратено 2 служебното му правоотношение, на основание чл. 226, ал. 1, т. 1 ЗМВР, при навършване на пределна възраст за служба в МВР - 60 години, считано от 15.11.2024 г., като е разпоредено да се изплатят полагащите му се обезщетения.

От справка рег. № 328Гр-64277/05.12.2024 г. на ГД „НП“ се установява, ч е И. Ц. Ч. има прослужени 23 години и 10 месеца в МВР, 11 години и 9 месеца в МО, че брутното му възнаграждение за месец ноември на 2024 г. е 3 677,80 лв., че на същия е определено полагаемо обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМВР в размер на 33 100,20 лв. (девет брутни месечни възнаграждения от по 3 677,80 лв.), като от приетата платежна бележка от 19.03.2025 г. на ГД „НП“ се установява изплащане на сумата от 33 100,20 лв. в полза на И. Ц. Ч..

Плащането се потвърждава от заключението на приетата съдебно счетоводна експертиза, от която се установява, че изплащането й е извършено с платежно нареждане от 13.12.2024 г. От същото заключение се установява, че размерът на законната лихва върху сумата от 40 455,80 лв. за периода от 18.02.2025 г. до 25.03.2025 г. е 523,87 лв.

От приетите удостоверения на Оперативния архив на Българската армия (рег. № 3983/27.06.2014 г. и рег. № 1497/24.02.2015 г.) се установява, че в разплащателните ведомости на под. 42820 – Ловеч липсват данни за изплатени заплати и обезщетение след освобождаване от длъжност в същото поделение на И. Ц. Ч..

При така установените факти настоящата инстанция прави следните правни изводи:

Предявените искове по чл. 234, ал. 1 ЗМВР и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са основателни.

По повдигнатия с въззивната жалба въпрос за пасивната легитимация на Министерството на вътрешните работи настоящият въззивен състав съобразява установената съдебна практика на Върховния касационен съд, на която се е позовал и районният съд. Според нея пасивно легитимиран да отговаря по искове, предявени от държавен служител в МВР за обезщетения, произтичащи от прекратяване на служебно правоотношение е Министерство на вътрешните работи като администрация на органа по назначаването, а не тази на Дирекцията, в която държавният служител е изпълнявал длъжността си. Изложените във въззивната жалба доводи не променят този извод, защото същите обосновават тезата за пасивната легитимация на съответното структурно звено на МВР, но само относно вземанията на назначените към него служители, произтичащи от служебните им правоотношения, доколкото в качеството му на разпоредител с бюджет това звено изпълнява текущите финансови задължения към назначения при него служител. Ето защо, за вземанията, произтичащи от прекратяване на служебно правоотношение, ще отговаря Министерство на вътрешните работи, а не съответното звено, разпоредител с бюджет, към което е работил служителят. В този смисъл са неоснователни опалванията във въззивната жалба за липса на пасивна 3 легитимация на Министерство на вътрешните работи по предявените от И. Ц.

Ч. искове по чл. 234, ал. 1 ЗМВР и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Макар да не е направено оплакване с въззивната жалба, но доколкото с писмения отговор от ответника е направено възражение за неоснователност и недоказаност на предявените искове, следва да се отбележи, че районният съд правилно е счел, че ищецът има право на обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМВР в максималния размер от 20 брутни месечни възнаграждения. Служебното правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 226, ал. 1, т. 1 ЗМВР – при навършване на пределна възраст за служба в МВР (60 години), което прекратително основание не е сред изрично посочените в чл. 226, ал. 1, т. 7, букви „а“, „г“, „д“, „з“ и „к“, т. 8, 14 и 19 ЗМВР, изключващи приложението на чл. 234, ал. 1 ЗМВР (чл. 234, ал. 7 ЗМВР). Прослужените от ищеца 23 години в системата на МВР са на длъжности (според обстоятелствената част на заключението на вещото лице - началник на група, разузнавач от съответната степен, разследващ полицай, респ. дознател от съответната степен, както и районен инспектор), които съгласно утвърдените класификатори, действали в годините от периода на службата (2001 – 2024 г.), представляват държавни служители – полицейски органи по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР или държавен служител по чл. 170 ЗМВР 2006 г. (отм.), респ. по чл. 192, ал. 1, т. 1 ЗМВР 1997 г. (отм.). Всички те следва да се вземат предвид при определяне размера на дължимото обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМВР (чл. 235, ал. 1, т. 1 ЗМВР), при което се налага извод за дължимост на последното в максимални му размер от 20 брутни месечни възнаграждения. От друга страна, служебното правоотношение на ищеца с МВР се явява повторно по смисъла на чл. 234, ал. 4 ЗМВР, доколкото преди това той е бил на кадрова военна служба (11 години и девет месеца) – длъжност по чл. 235, ал. 1, т. 4 ЗМВР.

Доколкото по делото се установи, че при прекратяване на договора му за кадрова военна служба през 1998 г., на ищеца не е било изплащано еднократно парично обезщетение по чл. 237, ал. 1 ЗОВСРБ (отм.), няма основание за приспадане на такова в хипотезата на чл. 234, ал. 4 ЗМВР. От полагащото му се такова в максималния му размер от 73 556 лв. (20 брутни месечни възнаграждения от по 3 677,80 лв.) следва да се приспадне изплатеното такова в размер на 33 100,20 лв. (9 брутни месечни възнаграждения от по 3 677,80 лв.), при което дължимото обезщетение е в размер на получената разлика от 40 455,80 лв. В същия размер обезщетението е присъдено от районния съд.

Обезщетенията по чл. 234 ЗМВР се изплащат в тримесечен срок от датата на прекратяване на служебното правоотношение (чл. 234, ал. 10 ЗМВР). От заключението се установява, че законната лихва върху сумата от 40 455,80 лв. за периода от 18.02.2025 г. до 24.03.2025 г. се равнява на 523,87 лв., но в съответствие с диспозитивното начало, обезщетението за забавено изпълнение е присъдено в по-нисък размер от претендирания.

По изложените съображения обжалваното решение се явява правилно и като такова следва да бъде потвърдено, доколкото направените от настоящия състав изводи по основателността на предявените искове съвпадат с крайните 4 такива на районния съд.

При този изход на спора ответникът следва да заплати на ищеца претендираните разноски за въззивна инстанция, които са доказани в размер на 4 000 лв. (2 045,17 евро) – заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 494/27.10.2025 г., по гр.д. № 530/2025 г. на РС Ловеч.

ОСЪЖДА Министерството на вътрешните работи, с адрес: гр. С, ул.

„******“ № 29 да заплати на И. Ц. Ч., с ЕГН **********, с адрес: гр. Ловеч, ж.к. „****“, бл. ***** сумата от 2 045,17 евро, представляваща сторени разноски за въззивната инстанция.

Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, в едномесечен срок от връчването му.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5

----- следващ документ -----

РЕШЕНИЕ

№ 83 гр. Ловеч, 22.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

Членове:

ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА

ПЛАМЕН ПЕНОВ при участието на секретаря ЦВЕТОМИРА БАЕВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ПЕНОВ Въззивно гражданско дело № 20254300500690 по описа за 2025 година

С решение № 494/27.10.2025 г., по гр.д. № 530/2025 г. на РС Ловеч, състав на същия съд осъдил Министерството на вътрешните работи да заплати на И. Ц. Ч. сумата от 40445,80 лв., представляваща дължима и неплатена от МВР част от обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМВР, ведно със законната лихва от датата на подаване на иска (25.03.2025г.) до окончателното й изплащане, както и сумата от 509,19 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от 18.02.2025 г. до 24.03.2025 г. С решението съдът присъдил на ищеца разноските делото и осъдил ответника да заплати дължимите на съда държавна такса и разноски за производството по делото.