Определение № 2859 от 01.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2859 гр. София, 01.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Емилия Василева Касационно търговско дело № 20238002901105 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Уникредит Лизинг“ АД, гр. София чрез процесуалните му представители адв. Р. Г. и адв. Х. Х. и Адвокатско дружество „К. и Г.“ срещу решение № 259 от 20.04.2023 г. по т. дело № 1014/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав, с което е отменено решение № 260583 от 16.09.2022 г. по т. дело № 76/2019 г. на Софийски градски съд, TO, VI-10 състав и ответникът „Уникредит Лизинг“ АД е осъден да заплати на ищеца „Еър Лазур –Дженерал авиейшън“ ЕООД /н./ на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сума в размер 8 260 000 щатски долара, представляваща първоначална вноска по договор за финансов лизинг на самолет № 86200/30.10.2008 г. като платена на отпаднало основание, и на основание чл. 620, ал. 5 ТЗ по сметка на Софийски апелативен съд сума в размер 973 754,88 лв., представляваща дължима държавна такса за двете инстанционни производства.

Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като САС е уважил иска на непредявено основание. Поддържа, че при твърдение за плащане на първоначалната вноска по процесния Договор за 1 финансов лизинг на самолет № 86200/30.10.2008 г. /ДФЛ/ на отпаднало основание поР. разваляне на договора ищецът е бил длъжен да наведе в исковата молба /ИМ/ ясни и конкретни факти относно третата хипотеза на чл.

55, ал. 1 ЗЗД, а именно кога и как /на какво основание/ твърди да е осъществен фактът на разваляне на ДФЛ. Независимо, че основава наличието на третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД на факта на разваляне на ДФЛ на 17.01.2014 г. от лизингодателя на основание чл. 87 ЗЗД, ищецът същевременно поддържа в ИМ, че договорът бил „неправомерно“ развален, като с ИМ са предявени и два евентуални иска за вреди от неизпълнение на задължения на лизингодателя за период след сочената от ищеца дата на разваляне 17.01.2014 г. Излага доводи, че въпреки дадените от СГС указания на ищеца да отстрани противоречията в твърденията си и да уточни какво поддържа – дали, че ДФЛ е развален на 17.01.2014 г. от лизингодателя, или че договорът е продължил действието си след тази дата, тъй като лизингодателят не е имал право да го развали, в уточнителната молба синдикът на ищеца е навел отново същите взаимно изключващи се твърдения и не е отстранил противоречията в тях, като с влязло в сила определение на СГС производството по двата евентуални иска е прекратено и ИМ е върната в съответната част. Поддържа също, че в допълнителната искова молба /ДИМ/ противоречията в ИМ не са отстранени, а са наведени взаимно изключващи се твърдения относно действителността на ДФЛ – твърди се, че сключените на 30.10.2008 г. ДФЛ и договор за покупкопродажба на самолет били нищожни, тъй като в съвкупност обективирали съглашение в противоречие на чл. 152 ЗЗД; ДФЛ бил привиден и прикривал договор за паричен заем, обезпечен със сключването на договора за продажба на самолета в противоречие на чл. 152 ЗЗД; в ДИМ в противоречие с твърдението, че ДФЛ е развален от „Уникредит Лизинг“ ЕАД с уведомително писмо на 17.01.2014 г., е наведено твърдение за разваляне на ДФЛ по право съгласно чл. 89 ЗЗД на 18.12.2013 г. поР. настъпила обективна невъзможност на лизингодателя да му прехвърли собствеността върху самолета в края на лизинговия срок предвид сключване на тази дата на договор за продажба на самолета между лизингодателя и „Партнер лизинг“ АД. Касаторът излага, че ищецът едва в първото съдебно заседание е уточнил, че поддържа второто, наведено в ДИМ, твърдение за разваляне на договора по право съгласно чл. 89 ЗЗД на 18.12.2013 г.

В касационната жалба е развита тезата, че въпреки направеното 2 уточнение, не е ясно на какво основание е уважен искът, след като САС не е приел за осъществен никой от двата наведени от ищеца факта на разваляне на ДФЛ на две различни дати и основания. От мотивите на решението не е ясно дали съдебният състав е приел ДФЛ за развален, респективно прекратен, нито на коя дата. Вместо това САС е допълнил служебно основанието на иска, като е приел, че с отчуждаването на вещта и отнемането на фактическата власт върху нея от лизингополучателя ДФЛ е лишен от предмет, каквото твърдение няма в ИМ, ДИМ и във въззивната жалба. Касаторът излага съображения, че ищецът не е основал иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД на твърдение за разваляне на ДФЛ от страна на ищеца на определена дата поради виновно неизпълнение на задължение на ответника, нито на твърдение за разкъсване на договорната връзка поР. неизпълнението на тези задължения от страна на лизингодателя, поради което съдебният състав е постановил недопустимо решение.

Касаторът излага и доводи, че във въззивната жалба на ищеца няма оплакване за неправилност на извода на СГС и на мотивите, че ДФЛ не е развален на 18.12.2013 г. по право на основание чл. 89 ЗЗД, който факт на разваляне ищецът е заявил, че поддържа като основание на иска според последното уточнение в първото по делото заседание.

Касаторът прави евентуално оплакване за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Относно нарушението на материалния закон излага следните доводи: по делото не е установено плащане от ищеца на ответника на сумата 8 260 000 щ. д.; прихващането не е приложимо към разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като прихващането и изпълнението на паричното задължение са различни юридически факти; в чл.

55, ал. 1 ЗЗД не е предвидено погасяване на задължение на ищеца към ответника чрез прихващане, а получаване от ответника на онова имуществено благо, което ищецът претендира за връщане. Касаторът поддържа, че в противоречие с чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД САС е уважил иска, въпреки че не е приел за установен по делото нито един от наведените от ищеца факти на разваляне на процесния ДФЛ на различни дати, нито се е произнисъл, че ДФЛ е развален на някаква дата. Излага и доводи за неправилност на решението поради това, че приетите от въззивния съд факти за пълно неизпълнение на задължението на лизингодателя за предоставяне на ползването изобщо не се твърдят от ищеца в ИМ и ДИМ, както и че тази фактическа констатация е в 3 пълно противоречие с доказателствата по делото.

По отношение на оплакването за съществено нарушение на съдопроизводствените правила касаторът твърди, че съдебният състав не е извършил съвкупна преценка и не е обсъдил всички доказателства, правнорелевантни факти и доводи на страните – игнорирал е доводите в отговора на въззивната жалба и в становището по същество по делото, че развалянето на договора за лизинг няма обратно действие; игнорирал е доводите в отговора на въззивната жалба, че въз основа на приложения по делото договор за продажба на самолета, сключен на 18.12.2013 г. между ответника по иска и „Партнер лизинг“ АД, собствеността върху самолета не е прехвърлена на купувача „Партнер лизинг“ АД на датата на сключване на договора за продажба, предвид изричната уговорка в р. III, чл. 3, ал. 1 от същия договор за настъпване на прехвърлителния ефект едва след изпълнение на всички кумулативно изброени условия в уговорената последователност, сред които е и условието продавачът да е прекратил действието на ДФЛ и да е уведомил за това купувача; не е обсъдил доводите на ответника по иска относно съществуването на просрочени непогасени задължения на лизингополучателя /ищеца/ по процесния ДФЛ и изцяло неправилно е приел, че ищецът е платил напълно вноските по договора.

Подробни съображения за необсъждане на всички доказателства, правнорелевантни факти, възражения и доводи на страните са изложени и в раздел II, т. 3, 4 и 5 от допълнението към касационната жалба, представено в срока по чл. 283 ГПК.

В допълнението към касационната жалба касаторът поддържа също, че в нарушение на дадените от ВКС разрешения в точки 2 и 3 на Tълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не е отстранил пропуските при докладване на делото по чл.

146 ГПК, като не е отговорил на никой от въпросите относно релевантността на факта на разваляне на ДФЛ на 17.01.2014 г. и относно това дали подлежи на доказване.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 и ал. 1, т. 1 и т.

3 ГПК, тъй като решението е недопустимо, евентуално очевидно неправилно 4 и въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. В раздел III, т. 1 от изложението: Кой е релевантният факт, чрез който се осъществява даване, съответно получаване на паричната сума, чието връщане се претендира на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД от имуществото на ищеца към това на ответника?

Приложимо ли е правилото на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и има ли основание да бъде уважен искът на ищеца, ако ищецът претендира връщане на сума пари поради отпаднало основание за получаване на сумата от ответника, ако ищецът не е дал на ответника, респективно ответникът не е получил сума пари поради погасяване на задължението за плащането на тази сума чрез прихващане?

Допустимо ли е приложение на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и има ли основание да бъде уважен иск на ищеца по това правило в случай, че не е налице идентичност между това, което е „дадено“ от ищеца и това, което се претендира да бъде върнато?

В раздел II, б. А, т. 1 от допълнение към изложението, представено в срока по чл. 283 ГПК, касаторът уточнява посочените въпроси по следния начин:

1/ Какъв е релевантният факт в тежест на ищеца да установи при претенция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане едно имуществено благо и в частност на парична сума - дали фактът, че ищецът е имал към ответника договорно задължение да му плати тази сума и се е освободил от него в резултат на погасяването му с изявление за прихващане или трябва да установи, че е престирал, дал на ответника и респ. че ответникът е получил паричната сума, която ищецът претендира за връщане?

2/ От какъв юридически факт черпи ищецът правото по чл. 55, ал. 1 ЗЗД да иска връщане на парична сума, при който се осъществява разместването й от имуществото на ищеца в това на ответника, така че тя да е получена от ответника?

3/ При твърдение на ищеца даденото от него благо да е парична сума, каквато и претендира за връщане, може ли съдът да приеме, че макар ищецът да не е установил да е дал това именно благо - паричната сума, при погасяване 5 на задължението за плащането й в резултат на изявление за прихващане ответникът получил някакъв неин еквивалент - друго някакво материално благо, без при това съдът да е посочил какво конкретно приема, че е това друго благо или респ. еквивалент на дължимата парична сума, и при положение, че самият ищец не твърди да е дал друго някакво имуществено благо?

4/ По какво трябва да се произнесе съдът при иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на парична сума като получена от ответника на отпаднало основание - по това дали ищецът е дал на ответника, респ. последният е получил паричната сума, която се претендира за връщане, или по това дали имуществото на ищеца било намалено и било настъпило обедняване на ищеца и последното елемент ли е от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД или е елемент от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД?

Касаторът твърди, че посочените въпроси са решени в противоречие с ППВС № 1/1979 г., решение № 133/15.01.2018 г. по гр. д. № 60339/2016 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 746/05.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 32/28.04.2010 г. по т. д. № 431/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о.