Решение № 173 от 13.03.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 173 гр. София, 13.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20258002101645 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца А. М. Д., касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България и касационна жалба на ответника Областна дирекция на МВР – Стара Загора срещу въззивно решение № 35 от 13.01.2025 год., постановено по в. гр. дело № 1965/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, 12 с-в.

Ищецът А. М. Д. обжалва въззивното решение в частта му, в която, като е потвърдено решение № 1257 от 05.03.2024 год., постановено по гр. дело № 10557/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, І-10 с-в, са отхвърлени предявените от него солидарно срещу Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР – Стара Загора искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 25 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв., за сумата от 7 500 лв. – обезщетение за пропуснати ползи от продажба на автомобил и за сумата от 14 935 лв. – имуществествени вреди, явяващи се пропуснат доход от възнаградителна лихва по банков влог на иззета в наказателното производство сума в размер на 19 000 лв. за периода от 18.07.2011 год. до 10.10.2022 год.

Ответниците Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР – Стара Загора обжалват въззивното решение в частта му, в която, като е потвърдено 1 решение № 1257 от 05.03.2024 год., постановено по гр. дело № 10557/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, І-10 с-в, са уважени предявените солидарно срещу тях от А. М. Д. искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.05.2022 год. до окончателното й изплащане, а ответникът Областна дирекция на МВР – Стара Загора – и в частта, в която са уважени предявените от А. М. Д. искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 26 434 лв. – обезщетение за имуществени вреди от пропуснат доход от неплатено трудово възнаграждение за периода от 15.07.2011 год. до 06.12.2013 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.05.2022 год. до окончателното й изплащане.

С молба с вх. № 18211 от 07.10.2025 год. ответникът Прокуратурата на Република България се е присъединил към касационната жалба на ответника Областна дирекция на МВР – Стара Загора срещу въззивното решение в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените искове по чл.

2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 26 434 лв. – обезщетение за имуществени вреди от пропуснат доход от неплатено трудово възнаграждение за периода от 15.07.2011 год. до 06.12.2013 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.05.2022 год. до окончателното й изплащане.

С определение № 4580 от 13.10.2025 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал.

1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1/ За задължението на въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, както и всички доводи и възражения на страните, като направи собствени правни изводи и да изложи собствени мотиви?

2/ За определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за необходимите мотиви, с които съдът е длъжен да го обоснове?

В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, нарушение на съществени съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд декларативно бил посочил въз основа на кои обстоятелства приема, че размерът на определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди – 25 000 лв., се явява справедлив, като не бил взел предвид всички обстоятелства, имащи значение за преценката. Не бил обсъдил как продължителността на процесното наказателно производство била повлияла на ищеца. Към момента на задържането и привличането в качеството на обвиняем ищецът бил публична личност, ползвал се с доверие и уважение в обществото, като заемал ръководна длъжност. Не било обсъдено в пълнота и заключението по съдебно-медицинската експертиза, от което се установявало, че в 2 резултат на незаконно обвинение здравословното състояние на ищеца се било влошило. Въззивният съд не бил съобразил продължителността на задържането на ищеца, обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането, както и че обвинението било станало достояние на широк кръг, в т.ч. поради публичното задържане на ищеца. Неправилно въззивният съд бил приел, че не е представен документ, удостоверяващ сделката, имаща за предмет собственото на ищеца МПС. За сключването на предварителен договор за продажба на МПС не било необходимо съставянето на документ. Достатъчно било страните да са постигнали устно съгласие за предмета на договора, неговата цена и кога ще се сключи окончателната сделка. Ответниците не били оспорили наличието на въпросната договорка, а нейното сключване се доказвало от показанията на свидетелката Д.а.

Неправилно въззивният съд бил приел, че иззетата в наказателното производство сума от 19 000 лв. не е собствена на ищеца, тъй като била изтеглена от банковата сметка на свидетелката Д.а. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

Ответниците по касационната жалба Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР – Стара Загора не са депозирали писмени отговори.

В жалбата на ответника Прокуратурата на Република България се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е нарушил принципа на справедливост, регламентиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди бил завишен. В решението не били изложени мотиви за значението на всяко едно от установените обективни обстоятелства за размера на обезщетението. Въззивният съд не бил отчел следните обстоятелства: за ищеца не били настъпили трайни вредни последици, в т.ч. по отношение на неговото физическо и психическо здраве; в досъдебното производство мерките за неотклонение се вземат и контролират от съда; фактическата и правна сложност на наказателното производство, продължителността му в съдебната фаза и причината за тази продължителност; възрастта на ищеца; широката медийна разгласа на процесното обвинение не можела да бъде определена като източник на неимуществени вреди с по-голям интензитет, а и по делото нямало данни, че Прокуратурата на Република България неправомерно била предоставила невярна информация за хода на наказателното производство; съдебната практика по аналогични случаи; обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането. Въззивният съд не бил изложил и мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и вредите.

Ответникът по касационната жалба А. М. Д. счита, че въззивното решение е правилно в обжалваната от ответника част.

В жалбата на ответника Областна дирекция на МВР – Стара Загора се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че 3 изложените в обжалваното решение мотиви са напълно идентични с мотивите към първоинстанционното решение. Така въззивният съд не бил изпълнил задължението си да изложи мотиви по доводите на страните, изложени във въззивните жалби и отговорите по тях. По делото липсвали доказателства дали през периода от 15.07.2011 год. /датата на задържането, което продължило 24 часа/ до 08.02.2012 год.

/отстраняването от длъжност/ ищецът бил получавал трудово възнаграждение или не, респ. по каква причина не бил получавал трудово възнаграждение. Липсата на трудови доходи представлявала вреда, която не се предполагала, а подлежала на доказване. Не било ясно дали през периода от 15.07.2011 год. до 19.08.2011 год. /когато била взета мярката за неотклонение „задържане под стража“/ ищецът бил полагал труд и получавал ли е трудово възнаграждение. В мотивите на обжалваното решения не бил изяснен начина, по който въззивният съд бил изчислил конкретния размер на обезщетението за имуществени вреди от пропуснато трудово възнаграждение.

Присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди бил завишен и не съответствал на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд не бил изследвал колко време било продължило влошаването на здравословното състояние на ищеца, дали същото имало трайно отражение или е настъпило подобрение след изменение на мярката за неотклонение, респ. след приключване на наказателното производство. В решението нямало оценка на достоверността на събраните гласни доказателства и не било обсъдено дали търпените от ищеца вреди надхвърлят обичайните такива. Доброто име и положението на уважаван професионалист подлежали на доказване. Емоционалните изживявания, посочени в исковата молба – като основание за претендираното обезщетение, не били доказани по несъмнен начин. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по касационната жалба А. М. Д. не е депозирал отговор.

По първия въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Отговор на този въпрос е даден в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 год., ППВС № 7/1965 год., ППВС № 1/1985 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 42 от 05.03.2014 год. на ВКС по гр. дело № 4

5488/2013 год., IV г. о., ГК, решение № 283 от 14.11.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1609/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 40 от 04.02.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4297/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 157 от 11.02.2016 год. на ВКС по т. дело № 3638/2014 год., I т. о., ТК, решение № 92 от 06.11.2019 год. на ВКС по т. дело № 2100/2018 год., I т. о., ТК, решение № 96 от 03.12.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1076/2020 год., I I г. о., ГК, решение № 78 от 20.03.2025 год. на ВКС по т. дело № 1174/2023 год., ІІ т. о., ТК, цитираните от касаторите решения и др. Според тази практика, въззивният съд дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждането на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното производство и въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал.