Решение № 22 от 28.01.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 22 гр. София, 28.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20248002902343 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника, „Булкомерс КС“ ООД, срещу решение № 704 от 13.06.2024 г. по гр. д. 401/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 6481 от 15.12.2023 г. по гр. д. № 5926/2023 г. по описа на Софийски градски съд „Булкомерс КС“ ЕООД е осъден на основание чл. 403 ГПК да заплати на „Безконтактни мултиплексорни вериги“ ЕООД сумата 779 981 лв., представляваща причинена на ищеца вреда под формата на пропусната полза, съизмерима със законната лихва върху запорираната сума в размер на 1 456 930,49 лв. за периода от 12.07.2018 г. до фактическото освобождаване на запорираната сума от съдия-изпълнител на 04.09.2023 г., настъпила в пряка причинна връзка с допуснато обезпечение с определение № 14362 от 27.06.2018 г. по ч. гр. д. № 8450/2018 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 19.05.2023 г., до окончателното й изплащане, и са присъдени разноски на основание чл.

78, ал. 1 ГПК в размер на сумата 62 879,76 лв. за производството пред първоинстанционния съд и сумата 51 025,73 лв. за производството пред въззивната инстанция.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не се е съобразил с 1 приетите със задължителната съдебна практика по ТР № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. по описа на ОСГТК на ВКС и ТР № 3 от 12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС разрешения, че причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както и че при липсата на изрично установена в закона презумпция, какъвто е процесният случай, пропусната полза следва да бъде доказана в процеса по всяко конкретно дело. Счита, че съдебният акт е необоснован, тъй като не съдържа собствени мотиви, а позоваване на редица решения, които нямат отношение към конкретната фактическа обстановка по спора. Изтъква, че пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, поради което предположението за съществуването й следва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличението.

Оспорва като противен на закона извода на въззивния съд, че в случая действала необоримата презумпция по чл. 86 ЗЗД, че размерът на вредата е в размера на законната лихва, с доводи, че последната законова норма урежда друга хипотеза – на забавено изпълнение на парично задължение, и не е относима към процесната претенция за вреди по чл. 403 ГПК, която както и въззивният съд е посочил, е отговорност, близка до непозволеното увреждане.

Подчертава, че по делото не са събрани никакви доказателства, от които да може да бъде обоснован извод за търпени от ищеца вреди под формата на пропусната полза, като излага, че самият запор не предполага настъпването на пропусната полза като задължителен резултат, а напротив има положителна последица за имуществото на ищеца, доколкото го опазва от разпиляване.

Изтъква, че липсва законово въведена презумпция, че парите са винаги доходоносни. Поддържа, че поведението му, изразяващо се в искане на допуснатото обезпечение, е било правомерно, доколкото е разполагал с позитивно решение по предявен частичен иск на обезпечената претенция и е направил искането си преди уеднаквяване на съдебната практика относно давността с ТР 3/2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС, въз основа на която при уважено възражение за изтекъл давностен срок е отхвърлен обезпеченият иск за горницата над разгледания в предходно производство частичен иск. По тези доводи и като сочи, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността му по предявения иск по чл. 403 ГПК, моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което искът по чл. 403 ГПК да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира присъждане на разноски по делото.

Ответникът по касация, „Безконтактни мултиплексорни вериги“ ЕООД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Сочи, че съдът се е съобразил напълно с утвърдената съдебна практика, включително актуалната по решение № 156 от 18.12.2017 г. по т. д. 449/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, съобразно която при материално неоправдано обезпечение, каквото е процесното, имуществената вреда за ищеца под формата на пропусната полза и нейният минимален размер е съизмерим със законната лихва върху дадената в залог сума за периода на задържането й. Сочи, че от практиката по цитираното от касатора ТР № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. по 2 описа на ОСГТК на ВКС не следва друго, доколкото е налице именно въведена с нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД необорима презумпция, че при парично задължение, независимо от неговия произход, гарантираната и подлежаща на обезщетяване вреда за ищеца, размерът на която той е освободен да доказва, е винаги законната лихва, освен ако не претендира вреди в по-голям размер, които следва да докаже. Оспорва като необосновани и неотносими към основателността на предявения иск изложените от касатора доводи за правомерност на поведението му във връзка с допуснатото обезпечение.

Допълва, че процесното обезпечение е наложено след влизане в сила на законовата разпоредба на чл. 116а ЗЗД, която ясно урежда спиране на давността по време на съдебния спор само за предявената част от вземането, поради което намира позоваването от ответника на практиката по ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС за необосновано. По тези доводи моли въззивното решение да бъде потвърдено като правилно. Претендира присъждане на разноски по делото.

С определение № 1691 от 02.06.2025 г. по т. д. № 2343/2024 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Подлежат ли на доказване от ищеца претендираните с иска по чл. 403, ал. 1 ГПК вреди, представляващи пропусната полза, произтекли от обезпечение на иск чрез наложена обезпечителна мярка „запор на парична сума по банкова сметка“ и следва ли предположението за наличието на пропусната полза да се основава на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

Въззивният съд, за да постанови решението си в обжалваната част, е приел, че страните не спорят по фактите: С определение № 14362 от 27.06.2018 г. по ч. гр. д. № 8450/2018 г. по описа на Софийски градски съд, потвърдено с определение № 2904/27.09.2018 г. на Софийски апелативен съд, е допуснато обезпечение на бъдещи искове чрез налагане на запор върху вземанията на „Безконтактни мултиплексорни вериги“ ЕООД към банки по открити на негово име банкови сметки до сума в размер на 4 995 700 лв. главница, представляваща обезщетение по чл. 82 ЗЗД, претендирано от „Булкомерс КС“ ЕООД, както и до сумата от 367 857,25 лв. - законна лихва за периода от 17.06.2014 г. до 08.04.2015 г. Запорът е наложен по изпълнително дело № 20187810400499 по описа на ЧСИ Дичев с рег. № 781 на КЧСИ до сума в общ размер на 5 363 557,25 лв. върху вземанията на „Безконтактни мултиплексорни вериги“ ЕООД по банковите му сметки в „Обединена българска банка“ АД, „Юробанк България“ АД и „Инвестбанк“ АД на 09.07.2018 г., а съобщението е връчено на ищеца на 12.07.2018 г. Наличната по банковите сметки на ищеца сума, върху вземането за която е наложено допуснатото обезпечение, е в размер на 1 456 930,49 лв. С влязло в сила на 29.12.2022 г. решение № 1313 от 10.09.2020 г. по т. д. № 1455/2018 г. по описа на СГС обезпечените искове са отхвърлени изцяло като неоснователни, 3 поради погасяването им с оглед изтекъл давностен срок. Към 25.06.2018 г., когато ответникът е поискал обезпечение на исковете си, е влязло в сила решение № 1878/31.07.2017 г. по в. т. д. № 2000/2017 г. по описа на САС, с което са уважени частични искове на „Булкомерс КС“ ЕООД срещу „Безконтактни мултиплексорни вериги“ ЕООД, като обезпечените искове са за разликата над уважените частични размери до пълния размер на вземанията, респ. за правопораждащите факти за претендираното субективно право на „Булкомерс КС“ ЕООД между страните е имало формирана сила на пресъдено нещо. С влязло в сила определение № 263147 от 19.05.2023 г. по ч. гр. д. № 8450/2018 г. по описа на СГС допуснатото обезпечение е отменено, а издадената въз основа на него обезпечителна заповед от 27.06.2018 г. обезсилена. Запорът е вдигнат на 04.09.2023 г. Размерът на мораторната лихва върху сумата от 1 456 930,49 лв. за периода от 12.07.2018 г. до 04.09.2023 г. е 779 981,51 лв., установен от заключение на ССчЕ.

При тази безспорна фактическа обстановка въззивният съд е приел обжалваното първоинстанционно решение в частта му за претендирано обезщетение за пропуснати ползи за неправилно предвид постановяването му в противоречие с практиката на ВКС. Позовал се е на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 216 от 03.04.2024 г. по гр. д. № 1536/2023 г. по писа на ВКС, ГК, III ГО и възприел даденото с него разрешение, че реализирането на отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК за вреди, причинени от допуснато обезпечение, е основана на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане (чл. 45 ЗЗД), поради което предвид липсата на изрична регламентация относно вредите приложими са съответно разпоредбите на ЗЗД и съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди /загуби и пропуснати ползи/, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като по иска с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК ищецът следва да докаже всички предпоставки за възникване на отговорността на ответника: наложено обезпечение, неоснователност на обезпечението и вреда, възникнала от него. Споделил е правния извод, че дали по конкретното дело са доказани вреди и причинната връзка между тях и допуснатото обезпечение, се установява във всеки конкретен случай с оглед изискването на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че обезщетение се дължи за настъпила вреда, пряка и непосредствена последица от увреждането.

Въззивният съд е изтъкнал, че безспорно първите две предпоставки: наложено обезпечение и неоснователност на обезпечението с оглед влязлото в сила отхвърлително решение спрямо обезпечените искове, са доказани.

Подчертал е, че спорът по делото касае последната предпоставка - вредата.

Отчел е, че в конкретния случай ищецът е твърдял, че допуснатото в полза на ответника обезпечение на бъдещите искове е довело до невъзможност да ползва паричната сума, за вземането върху която е наложен запор, в размер на 1 456 930,49 лв. Посочил е, че неправилно първоинстанционният съд е обсъждал липсата на доказателства относно пропусната от ищеца възможност да получи граждански плодове от паричните си средства чрез предоставянето им за възмездно ползване от друго лице, доколкото такива твърдения в исковата молба няма. Приел е, че се касае за иск за ангажиране отговорността 4 на ответника по причина, че в резултат на негово макар правомерно процесуално поведение - допустимо и уважено от съда искане за налагане на запор върху вземания по банковите сметки на ищеца като обезпечение на бъдещи искове, поради неоснователността на исковете, установена с влязло в сила съдебно решение, ищцовото дружество търпи вреди. Счел е, че по въпроса: по какъв начин се обезщетява претендираната от ищеца вреда в резултат на невъзможността да ползва запорираните парични средства, е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, която споделя. Позовал се е на решение № 281/04.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО и възприел дадения с решението отговор, че когато се претендира вреда от неправомерно задържане на парична сума, размерът на вредата се заключава само в заплащане на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а ако увреденото лице претендира вреди над законната лихва, то следва да ги докаже. Изтъкнал е, че през периода на задържане на сумата ищецът е бил в невъзможност да я ползва за задоволяване на свои нужди и да реализира доход от нея, поради което същият е пропуснал да реализира полза, което представлява имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване. Счел е, че в този смисъл е разрешението, прието в решение № 432 от 27.12.2011 г. по гр. д.