Решение № 890 от 15.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 890 гр. София, 15.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. М. като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100505335 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 12.01.2018 год., постановено по гр.дело №45659/2016 год. по описа на СРС, ГО, 67 с-в, „У.“ ЕАД /в ликвидация/ е осъдено да заплати на Д. М. Б. по искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 59 ЗЗД сумата от 38 762.77 лв., представляваща дължимо брутно трудово възнаграждение за периода от м.март 2014 год. до м.юли 2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.08.2016 год. до окончателното й изплащане, сумата от 4 490.72 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.05.2014 год. до 12.08.2016 год. и сумата от 6 183.13 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 3 247.37 лв., като ответникът е осъден да заплати на сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 1 730.14 лв. – държавна такса и сумата от 140 лв. – разноски за възнаграждение за вещо лице.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „У.“ ЕАД /в ликвидация/. Жалбоподателят поддържа, че преписи от исковата молба и приложенията към нея не му били надлежно връчени, тъй като видно от приложената към делото разписка връчването им било осъществено чрез ищцата, което съставлявало нарушение на чл. 46, ал. 2 ГПК. Отделно от това нарушена била и процедурата по връчването на първоинстанционното решение, тъй като същото било връчено чрез М.Н.

1 на 22.01.2018 год., която обаче не била служител на ответното дружество от 01.09.2015 год.

Липсвали и данни, че връчените съобщения били предадени на лице, което било упълномощено да представлява дружеството. Следвало да се има предвид, че М.Ц.Н. била подала искова молба, с която срещу ответника били предявени искове за заплащане на трудови възнаграждения, във връзка с която било образувано гр.дело №45660/2016 год. по описа на СРС, ГО, 64 с-в. На следващо място сочи, че обжалваното решение не било мотивирано. Липсвали доказателства, че ищцата била престирала труд по твърдяното трудово правоотношение през процесния период. Трудовото правоотношение между страните било прекратено на 02.09.2015 год. на основание чл. 327, ал. 2 КТ. Неправилно СРС бил приел, за основателна претенцията по чл. 59, ал. 1 КТ, тъй като представените по делото документи били съставени от ищцата, нямали характера на счетоводни документи и липсвали каквито и да било други доказателства, от които да е видна връзката между извършената работа и дейността на дружеството, която била преустановена. Титуляр на партидите за топлинна енергия и електрическа енергия било трето за спора лице.

Доказателство за твърденията на ищцата не било и заключението по съдебно-счетоводната експертиза, тъй като вещото лице не можело да даде отговор на въпроси от правно естество.

Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответницата по жалбата Д. М. Б. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че не било допуснато нарушение на нормата на чл. 46, ал. 2 ГПК, тъй като приемането на книжата било извършено от служителката М.Н.. Поради липсата на ликвидатор и адекватна комуникация на принципала на „У.“ ЕАД /л/ – Министерство на регионалното развитие и благоустройството със собственото му дружество въпросните книжа били приложени към архива, предаден към 2019 год. на новоназначения ликвидатор.

Първоинстанционното решение било мотивирано и правилно. През процесния период не било получавала трудови възнаграждения поради безотговорното отношение на принципала на ответното дружество. Поскала прекратяване на трудовото правоотношение, като видно било от представените по делото съдебни решения, че прекратяването било настъпило със задна дата – 02.09.2015 год. /датата на подаване на заявлението до Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“/. В периода от 02.09.2015 год. до 30.10.2017 год. ищцата била полагала труд в полза на ответника. Това било така, тъй като било налице висящо административно производство и ищцата била длъжна да изпълнява трудовите си задължения като главен счетоводител – чл. 12 ЗСч. В този период ищцата била изпълнявала добросъвестно текущите си задължения по счетоводно обслужване на ответника, включително и по съставянето на годишни финансови отчети – чл. 72, ал. 1 ЗСч.

Ответникът, като заинтересовано лице, бил приел извършената в негова полза работа от страна на ищцата, като одобрил и прел годишната данъчна декларация, баланс и отчети, включително дори и за отчетната 2018 год. Извършената от ищцата трудова дейност била одобрена от ликвидатора Каменов, като доказателство за това бил и доклада на независимия одитор, приложен към заявление в Търговския регистър.Следователно през исковия период между страните съществувало валидно трудово правоотношение, поради което и 2 предявените искове били основателни. Основателна била и претенцията по чл. 59 ЗЗД.

Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ и с правно основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД.

По отношение на фактическата обстановка /която е безспорна/:

Не се спори във въззивното производство, а и от съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото се установява, че между страните е възникнало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „Главен счетоводител“.

Доказано е също така, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено на основание чл. 327, ал. 2 КТ, считано от 02.09.2015 год., с разпореждане на директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – София /което е влязло в сила/.

Установено е, че трудовото правоотношение между М.Ц.Н. и ответното дружество е било прекратено на основание чл. 327, ал. 2 КТ, считано от 02.09.2015 год., с разпореждане на директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – София /което е влязло в сила/.

По отношение на правните изводи:

Възражението на ищцата, че правото на въззивна жалба е упражнено от ответното дружество след изтичането на преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК се явява неоснователно, поради следните съображения.

Жалбоподателят сочи, че връчването на съобщението, че първоинстанционното решение е постановено, ведно с препис от същото, е нередовно, тъй като копие от решението е било връчено на 22.01.2018 год. на М.Н., с отбелязване, че е „офис секр.“, а по същото време М.Н. е била ищца по гр.дело №45660/2016 год. по описа на СРС и същевременно вече не е била служител на дружеството. Проверката на твърденията на жалбоподателя следва да се осъществи от въззивния съд съобразно правомощията му по чл.

267 ГПК /виж Определение № 95 от 26.03.2021 год. на ВКС по гр.дело № 1538/2020 год. , ІV г. о., ГК/.

Разпоредбата на чл. 50 ГПК предвижда специфичен, приложим само по отношение на адресати – търговци и юридически лица, начин на връчване на съдебни книжа. Съгласно чл.

50, ал. 3 ГПК, връчването на търговци и юридически лица става в канцеларията им и може да се извърши на всеки служител или работник, който е съгласен да ги приеме. При удостоверяване на връчването връчителят посочва имената и длъжността на получателя.

Тази информация е гаранция за редовността на връчването, като съобразно същата съдът може да извърши преценка за надлежното извършване на процесуалното действие – че личността на получателя е установена и индивидуализирана по посочения начин, като са 3 обезпечени и интересите на адресата, който въз основа на вписаните данни би могъл да оспори, че получателят е негов служител/работник.

Настоящият съдебен състав приема, че връчването на препис от първоинстанционното решение на ответното дружество не е надлежно, защото към 22.01.2018 год. получателят М.Н. не е била работник или служител на „У.“ ЕАД /л./ – трудовото й правоотношение е било прекратено, считано от 02.09.2015 год., а и подаването на заявление от същата до инспекцията по труда за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 10 КТ предполага, че работодателят, лицето, което го представлява, или лицето, определено да получава кореспонденцията на работодателя, не могат да бъдат намерени на адреса на управление, т.е., че М.Н. не би могла да изпълни задължението си да предаде съдебните книжа на работодателя. При това положение се налага извода, че е била налице пречка да започне да тече срокът за въззивно обжалване и подадената от ответника въззивна жалба се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.

По отношение на исковете по чл. 128, т. 2 КТ и по чл. 245, ал. 2 КТ:

Акцесорната претенция за обезщетение за забава върху главницата, представляваща неизплатено трудовото възнаграждение, е квалифицирана от СРС по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вместо по чл. 245, ал. 2 КТ. Погрешната правна квалификация не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд /т.е., в случая първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на диспозитивното начало в процеса/. Отделно от това следва да се посочи, че определянето на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона.

Според нормата на чл.128 КТ, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.

При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника, респ. служителя, е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/ действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.

Първият спорен въпрос във въззивното производство е свързан с това от кой момент следва да се счита за прекратено възникналото между страните трудово правоотношение.

Разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т. 10 КТ предвижда, че работникът или служителят може да прекрати трудовия договор писмено, без предизвестие, когато работодателят преустанови 4 дейността си. Дефиниция на понятието „преустановявана не дейността“ се съдържа в § 1, т.

14 от ДР на КТ“ – фактическо преустановяване на производствената и/или стопанската дейност на предприятието за повече от 15 работни дни, без да е обявен престой или спиране на работа поради технологични причини или производствена необходимост. След като работникът или служителят е отпрали писменото си волеизявление и то е било получено от работодателя, субективното право на работника по чл. 327, ал. 1, т. 10 КТ е вече упражнено, то е произвело своето правно действие и трудовият договор е прекратен – чл. 335, ал. 1, т. 3 КТ.

Когато работникът или служителят не може да подаде писменото си заявление за прекратяване на трудовия договор по чл. 327, ал. 1, т. 10 КТ, поради това че работодателят, лицето, което го представлява, или лицето, определен да получава кореспонденцията на работодателя, не могат да бъдат намерени на адреса на управление, посочен в трудовия договор, заявлението може да се подаде в инспекцията по труда по седалището или адреса на управление на работодателя. В тази хипотеза и при наличието на предвидените в закона предпоставки директорът на дирекция „Инспекция по труда“ издава мотивирано разпореждане, с което само констатира настъпилото прекратяване на трудовия договор с работника или служителя на основание чл. 327, ал. 1, т. 10 КТ, считано от датата на завеждане на писменото заявление – виж и Наредба № РД-07-8 от 27.10.2010 год. за реда за извършване на проверка по чл. 327, ал. 2 от Кодекса на труда.