Решение № 53 от 05.02.2026, Районен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 53 гр. Враца, 05.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емил Кр. Ангелов при участието на секретаря М. Т. К. като разгледа докладваното от Емил Кр. Ангелов Гражданско дело № 20251420104367 по описа за 2025 година

Делото е образувано по искова молба вх. №17212/ 30.10.2025 г. от Т. К.

М. с ЕГН ********** с настоящ адрес гр.В. ж.к.”М.” .чрез адв.Е. И. от АК Враца гр.Враца ул.”Лукашов”№10 ет.4 офис 403,против ”Фератум България”ЕООД,ЕИК 200599406,със седалище и адрес на управление гр.София ж.к.”Младост” бул.”Александър Малинов”№51 вх.А ет.9 офис 20.

Ищцата твърди,че на 12.10.2020 г. била сключила договор №. с ответника за предоставяне на потребителски кредит по реда на ЗПФУР за сумата в размер на 5 000 лв.,при ГПР 48.35% и брой вноски 10.Съгласно т.5 от договора,ищцата следвало да сключи договор за гаранция с дружеството Фератум Банк,с цел да бъде обезпечен сключения договор за потребителски кредит.

Ищцата счита,че договорът за потребителски кредит бил нищожен,в условията на евентуалност-клаузата на чл.5 била нищожна.Не били посочени условията за прилагането на ГПР-дали бил фиксиран за целия срок на договора или бил променлив.Никъде не бил отбелязан общ размер на дължимата възнаградителна лихва,както и таксата гаранция.В договора била посочена само абсолютната стойност на ГПР,липсвала ясно изразена методика 1 на формиране.Отделно от това,с уговорката за заплащане на такса гаранция се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.Таксата следвало да бъде включена в

ГПР,посочването на

ГПР,който не бил реално прилаганият,представлявало заблуждаваща търговска практика и се накърнявали добрите нрави.

Ищцата била погасила предсрочно задълженията си,като на 05.11.2020 г. била платила 5 627.60 лв..Счита и че сумата от 627.60 лв. била платена при липса на основание.

Съответно,исканията са:

-да бъде признато за установено по отношение на ответника,че договорът за потребителски кредит е нищожен;

-да бъде осъден ответникът да заплати на ищцата платената без основание сума от 627.60 лв.,ведно със законната лихва.

Претендират се и разноските по делото.

Предявените искове са с правни основания съответно чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД във връзка с чл.10 ал.1 и чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК във връзка с чл.чл.19 ал.4 и 22 от ЗПК /иска за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит/ и чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД/иска за осъждане ответникът да заплати на ищцата сумата от 627.60 лв./.

След проверка на исковата молба,Съдът е намерил същата за редовна и съдържаща допустими искове.В срока по чл.131 от ГПК,ответникът е представил отговор,чрез юк.Гардения Георгиева.Излага доводи за неоснователност на предявените искове.Поръчителството не било задължително условие за сключване на договора за кредит.Освен това, кредитополучателят можел да избере свой поръчител. Договорът за гаранция бил отделно облигационно правоотношение,по което ответникът не бил страна.Разходът по него не се включвал в ГПР.

Съдебният състав,предвид наведените доводи и събраните допустими,относими и необходими доказателства, приема за безспорно установено от фактическа страна следното:

На 12.10.2020 г. между страните е бил сключен договор № за предоставяне на потребителски кредит по реда на ЗПФУР за сумата в размер 2 на 5 000 лв.,при ГПР 48.35% и брой вноски 10.Съгласно т.5 от договора,ищцата е следвало да сключи договор за гаранция с дружеството Фератум Банк, с цел да бъде обезпечен сключения договор за потребителски кредит.

Такъв договор е бил сключен,като в договора е било уговорено възнаграждение от 3 550 лв..

Горното е видно от представените по делото договор за потребителски кредит/на стр.стр.6 и 7 от делото/, погасителен план към договора/на стр.8/ и договор за гаранция/поръчителство/на стр.стр.9 и 10/.

На 05.11.2020 г.,ищцата е превела на ответника общо 5 627.60 лв..

Горното е видно от представените по делото разписки /на стр.стр.11 и 12/.

По делото е била допусната и изслушана съдебно-счетоводна експертиза/на стр.стр.62-71/.Според вещото лице,действителният годишен процент на разходите,при включване на възнаграждението за гаранцията,възлиза на 108%.

При тези фактически констатации,Съдът прави следните правни изводи:

По установителния иск:

Ищцата е физическо лице и при сключване на договора не е действала в рамките на своя професионална и търговска дейност,предвид което същата има качеството потребител по смисъла на §13 т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите/ЗЗП/.Ответникът е търговец по смисъла на §13 т.2 от ДР на ЗЗП.Отношенията им по чив а т на сключен договор за потребителски кредит,по силата на който на ищцата е била предоставена финансова услуга по смисъла на §13 т.12 от ДР на ЗЗП.След като процесният договор за кредит има характер на потребителски,то и на основание §13 т. 1 ДР на ЗЗП следва,че освен правилата на ЗПК,които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи,приложими са и правилата на ЗЗП.Наличието на сключен между страните договор е установено с писмени доказателства,а и не е спорно между страните.

Ищцата навежда довода,че договорът за кредит не отговаря на чл.11 ал.1 т.10 и чл.19 ал.4 о т ЗПК,поради това,че при изчисляване на посоченото в 3 договора ГПР не е включено възнаграждението за поръчителя,поради което и съответно некоректно е посочена общата дължима по договора сума,а действителното ГПР надвишава максимално допустимото съгласно чл.19 ал.4 о т ЗПК.Доводът е основателен.От заключението на вещото лице се установява, че в посочения в договора ГПР не е включено възнаграждението по сключения договор за поръчителство,а при неговото включване реалният размер на ГПР надвишава 100%.Съгласно Решение на СЕС от 13.03.2025 г. по дело №C - 337/23,имащо задължителен характер,разходите по договор за поръчителство,чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,които водят до увеличаване на общия размер на дълга,попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.В мотивите на т.т.92 и 93 от решението е посочено,че в хипотезата на договор за кредит,който налага на кредитополучателят задължението да сключи договор за поръчителство,за да получи кредита,осигуряването на поръчителство представлява услуга,свързана с договора за кредит,по смисъла на чл.3 б.ж от Директива 2008/48,и доколкото сключването на договора за поръчителство е задължително за самото получаване на кредита,свързаните с този договор разходи са част от „общите разходи по кредита за потребителя“ съгласно тази разпоредба.Следователно съгласно б.и от същия член,те трябва да се вземат предвид при изчисляването на ГПР.СЕС сочи,че чл.3 б.б.ж и и от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл,че разходите по договор за поръчителство,чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,които водят до увеличаване на общия размер на дълга,попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „ГПР“.Съгласно разпоредбата на чл.19 ал.1 о т ЗПК,годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи/лихви,други преки или косвени разходи,комисиони,възнаграждения от всякакъв вид,в т.ч. тези,дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит,а съгласно §1 т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,включително лихви,комисиони,такси,възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски 4 кредит,които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

Ето защо възнаграждението по договора за поръчителство е следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР,тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в §1 т.1 от ДР на ЗПК за общ разход.От изложеното следва, че в уговорения годишен процент на разходи по процесния договор за кредит не са включени всички действителни разходи,поради което е налице противоречие с императивната разпоредба на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.

Неоснователни са възраженията на ответника.На първо място ,същият твърди,че сключване на договора не е било задължително условие,тъй като кредитополучателят е могъл може да избере свой поръчител.В договора не се съдържа подобна възможност за избор от страна на потребителя,а ОУ не са б и л и представени по делото.Дори и да съществува такава възможност обаче,горните правни изводи не се променят и в случай,че от страна на поръчителя бъде избрано поръчителство срещу възнаграждение,то това възнаграждение следва да бъде включено в ГПР като разход по кредита.На второ място,ответното дружество отбелязва, че не е страна по договора за поръчителство.Въпреки,че действително възнаграждението за предоставеното поръчителство не възниква от договора за потребителски кредит,разходите за неговото заплащане са пряко свързани с договора за паричен заем,тъй като се заплащат за услуга в полза на заемодателя,заложена като изискване за предоставяне на заема.Този извод следва от факта,че кредитодателят и поръчителят са свързани лица по смисъла на §1 от ДР на ТЗ,предвид това,че едноличен собственик на капитала на „Фератум България“ЕООД е чуждестранно юридическо лице Мултитюд АГ.Поради това,независимо че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на друго лице,различно от кредитодателя,доколкото разходите за същото са пряко свързани с договора за кредит,съобразно императивните разпоредби на чл.19 ал.1 от ЗПК и §1 т.1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР.В случая, в годишния процент на разходите по договора е включена само лихвата по кредита.Сумата за възнаграждение на поръчителя не е включена в ГПР,а размерът на ГПР,ако в него са включени и възнаграждението за договора за поръчителство,е

108%.В резултат,посоченият в договора ГПР не съответства на действителния 5 такъв,определен съгласно чл.19 ал.1 о т ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19 ал.4 от ЗПК,ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита.Посоченото поведение на заемодателя цели единствено неговото обогатяване за сметка на длъжника,като му осигури скрито възнаграждение, забранено от императивната разпоредба на чл.19 ал.4 от ЗПК.В този смисъл е и практиката на СЕС,като в решение на СЕС от 13.03.2025 г. по дело № C 337/23 е прието,че член 10 параграф 2 буква ж от Директива 2008/48 предвижда,че договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин ГПР и дължимата от потребителя обща сума,изчислени при сключването на договора за кредит/така и решение от 21.03.2024 г.,C - 714/22/.Посочването на ГПР в договора за кредит е от съществено значение,по-специално доколкото позволява на потребителят да прецени обхвата на своето задължение.Прието е,че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите,включващ всички предвидени в член 3 буква ж от Директива 2008/48 разходи,посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.ГПР се изчислява по специална формула,посочена в приложение №1 към ЗПК. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя как са образувани размерът на ГПР и общо дължимата по договора сума.Тоест,в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи,които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.По този начин на потребителя се предоставя възможността да съобрази реалната цена на финансовата услуга,както и да съобрази икономическите последици от сключване на договора и да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи,или не.В тази връзка и относно необходимостта от въвеждане на изискванията за съдържанието и размера на ГПР следва да се имат предвид Съображения 19 и 43 от Директива 2008/48/ЕО: За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите,те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения,преди да бъде сключен договорът за кредит,която те могат да вземат със себе си и да обмислят.С 6 оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор,тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите,приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността. Посоченият в процесния договор размер не отразява действителния размер на ГПР,тъй като не включва всички разходи по кредита,а именно предвиденото възнаграждение за поръчител,което също следва да бъде включено в общите разходи по кредита по смисъла на §1 т.1 от ДР на ЗПК. Отделно,посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно,за да се считат спазени законовите изисквания.Целта на цитираната разпоредба на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна,точна и максимално ясна информация за разходите,които следва да стори във връзка с кредита,за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР,но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,невключена в ГПР,противоречи на изискването за яснота,въведено с чл.11 ал.1 т.10 о т ЗПК.Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора относно ГПР създава възможност за кредитора да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването на договора.Същевременно посочването на по - нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6 параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.Това от своя страна означава,че клаузата за общия размер на сумата,която следва да плати потребителят,е неравноправна по смисъла на член 4 параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.