Решение № 554 от 24.11.2023, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 554 гр. София, 24.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Дора Д. Михайлова

Членове:

Росина Н. Дончева

Адриана Ат. Велева при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Въззивно гражданско дело № 20231800500464 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

С Решение № 260070/05.04.2023 г. по гр. д. № 1557/2020 г. по описа на РС – Ботевград е отхвърлен предявеният от „У. Е.“ ЕООД (с предишно наименование „ЮБЦ“ ЕООД) срещу Й. С. В. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 99 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сума в размер на 68.56 лв. (шестдесет и осем лева и петдесет и шест стотинки), представляваща незаплатени суми по Договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги с клиентски номер ............. от дата 19.12.2015 г., за което са издадени фактури № ........./........... г., № ........./........... г., № ........./........... г. и № **********/............. година.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца в производството, в която се излагат съображения за неправилност на обжалвания акт поради нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон. Жалбоподателят счита за неправилен изводът на първоинстанционния съд, че процесното вземане е погасено по давност, като твърди несъобразяване с нормите на Закон за мерките и действията по време на извънредното положение (ЗМДВИП). Искането е за отмяна на решението и за постановяване на нов акт по съществото на спора, с който искът да бъде уважен. Претендират се направените пред двете инстанции разноски.

1

Въззиваемата страна – ответник в първоинстанцонното производство не е депозирала отговор на въззивната жалба в законоустановения срок.

Въззивната жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.

Съдът, като съобрази доводите изложени в жалбата и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с положителен установител иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 99 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посочените основания в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за процесната сума е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, а установителният иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, съгласно дадените указания, е предявен в законоустановения едномесечен срок, като същият е допустим.

С доводи за необоснованост решението на първоинстанционния съд не е обжалвано, поради което въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи на районния съд, за които във въззивната жалба липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без изрични възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя (чл. 269 от ГПК, Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, по тълк. дело № 1/2013 г, ОСГТК).

В случая спор по фактите няма, като в тази връзка с въззивната жалба не се оспорват фактическите и правни изводи на съда относно обстоятелството дали е възникнало процесното вземане. Единственото оплакване в подадената жалба е свързано с неправилното приложение на материалния закон, в частност - Закон за мерките и действията по време на извънредното положение.

Първоинстанционното производство е образувано по реда на чл. 422 от ГПК, след проведено заповедно производство по чл. 410 от ГПК.

Въззивникът – ищец обосновава правния си интерес от водене на делото на фактическото твърдение, че има качеството на цесионер и е придобил вземане на „БТК“ ЕАД срещу ответника, произтичащо от договор за далекосъобщителни услуги. Вземането е последователно цедирано първо от „БТК“ ЕАД на „С.Г.Г.“ ООД с договор от 16.10.2018 г, след което последното дружество е цедирало вземането на ищеца с договор от 01.10.2019 година.

За да се приеме, че ответникът дължи процесната сума, ищецът е 2 следвало да установи при условията на пълно и главно доказване, че ответникът е бил потребител на далекосъобщителни услуги по силата на посочения в исковата молба договор; че стойността на ползваните от абоната услуги възлиза на претендираната главница; съществуването на валидно правоотношение по договор за цесия между стария кредитор („БТК“ ЕАД) и „С.Г.Г.“ ООД с предмет процесното вземане; наличие на валиден договор за цесия между „С.Г.Г.“ ООД и ищеца с предмет процесното вземане; уведомяване на длъжника за цесиите от предишните кредитори.

Между страните не се спори, а и се установява от доказателствата по делото, че между „Б. т.к.“ АД и Й. С. В. на 19.12.2015 г. е сключен договор за предоставяне на мобилни услуги, със срок 24 месеца и месечна такса в размер на 15.80 лв с ДДС. За установяване факта на предоставяне на услуги, съответно и размера на претенцията, ищцовото дружество е представило единствено копия на 4 броя месечни сметки (фактури), едностранно съставени от доставчика на далекосъобщителни услуги. Съдържанието на фактурите в качеството им на частни документи не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила и следва да се преценява с оглед на всички други доказателства по делото, а в случая такива други доказателства не са ангажирани от ищеца. Въз основа само на фактурите не може да се приема за доказана стойността на предоставените услуги, доколкото последните не са подписани от ответника като получател, съответно не могат да го обвържат относно удостоверените в тях неизгодни за него факти.

Дори да се приеме обратното, а именно че размерът на претенцията е установен, то недоказан от ищеца остава фактът на валидно сключени договори за цесия, съответно между „БТК“ ЕАД и „С.Г.Г.“ ООД и между последното дружество и „У. Е.“ ЕООД (с предишно наименование „ЮБЦ“ ЕООД), в чийто предмет да се включва процесното вземане.

Цесията е правен способ за прехвърляне на вземания, по силата на който настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по силата на сключен между тях договор. Като всеки договор, цесията трябва да отговаря на всички условия за действителност на договорите. От правилото, установено в чл.99 ал.2 ЗЗД, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал следва, че предмет на цесионната сделка могат да бъдат само съществуващи вземания, произтичащи от друго правно основание. Тези вземания представляват престацията, която цедентът следва да прехвърли в патримониума на цесионера по силата на сключения договор за цесия. За да бъде действителна сделката следва престацията да е определена (или поне определяема), т.е. следва вземанията да бъдат индивидуализирани в договора по основание, размер и длъжник.

По делото са приети като писмени доказателства договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 16.10.2018 г. сключен между „БТК“ ЕАД и „С.Г.Г.“ ООД, както и договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 01.10.2019 г. сключен между „С.Г.Г.“ ООД и „ЮБЦ“ ЕООД (с настоящо наименование „У. Е.“ ЕООД). И в двата договора е посочено, че предмет на цесията са вземания на цедента, описани в съответните приложения, където 3 следва да са индивидуализирани по основание, размер и длъжник. Такива приложения обаче не са приложени по делото. Липсват и други представени от ищеца доказателства, установяващи обстоятелството, че процесното вземане е част от вземанията, предмет на двата договора за цесия. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав счита, че не може да се направи еднозначен извод, че процесното вземане е преминало в патримониума на „С.Г.Г.“ ООД, по силата на цесионна сделка с „БТК“ ЕАД. При липса на доказателства за придобиване на процесното вземане от страна на „С.Г.Г.“ ООД, то не може да се приеме за доказано, че последното е прехвърлило надлежно вземанията в полза на ищеца по силата на сключения между тях договор за цесия.

С оглед изложеното настоящият състав намира, че след като ищецът не е доказал качеството си на кредитор спрямо ответника, предявеният от него иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Независимо от това, по направеното оплакване във въззивната жалба, съдът намира, че действително първоинстанционният съд не се е съобразил с нормите на ЗМДВИП относно спирането на давностните срокове по време на извънредното положение, като е приел за основателно направеното от длъжника възражение за изтекла погасителна давност.

Съгласно чл. 3, т. 2 от ЗМДВИП за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти.

Съгласно § 13 от Преходните и заключителни разпоредби към ЗИД на Закона за здравето (ДВ, бр. 44 от 2020, в сила от 14.05.2020 г.) сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на закона в "Държавен вестник". Законът е обнародван в Държавен вестник бр. 44 от 13.05.2020 година. Следователно, като се отчете спирането на погасителната давност за периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. включително, претендираното вземане не е погасено по давност, което обаче не е от значение за изхода на спора, поради изложените по-горе съображения.

Крайният извод на двете инстанции съвпада, поради което атакуваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено изцяло.

С оглед изхода на спора на въззивника не следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260070/05.04.2023 г. по гр. д. № 4

1557/2020 г. по описа на РС – Ботевград, с което е отхвърлен предявеният от „У. Е.“ ЕООД (с предишно наименование „ЮБЦ“ ЕООД) срещу Й. С. В. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл.

99 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сума в размер на 68.56 лв. (шестдесет и осем лева и петдесет и шест стотинки), представляваща незаплатени суми по Договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги с клиентски номер ............. от дата 19.12.2015 г., за което са издадени фактури № ........./........... г., № ........./........... г., № ........./........... г. и № **********/............. година.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5