Решение № 3557 от 03.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3557 гр. София, 30.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Теодора Анг. Карабашева при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Теодора Анг. Карабашева Въззивно гражданско дело № 20221100505551 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

Образувано е с въззивна жалба, подадена от Д. Й. С., срещу решение от 10.12.2021 г., постановено по гр.д. № 11637/2021 г. по описа на СРС, ГО, 31-ви състав, с което е признато за установено на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240 вр. чл. 99 и чл.

86 ЗЗД, че Д. Й. С. с ЕГН: ********** дължи на „ЕОС М.“ ЕООД с ЕИК: **** сумата от 6 301.55 лева, представляваща сбора от дължимата по договор за потребителски кредит № FL458730/12.09.2008 г. главница за периода от 18.11.2015 г. до 18.09.2018 г., сключен с „Юробанк България“ АД, вземанията по който са прехвърлени на 18.01.2016 г. с договор за прехвърляне на вземания, ведно със законната лихва от 19.10.2020 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 1 767.94 лева – лихва за забава за периода от 20.10.2017 г. до 24.09.2020 г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 50587/2020 г. по описа на СРС, 31-ви състав.

В жалбата са наведени доводи за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Изтъква, че не е доказан прехвърлителният ефект на цесията по отношение на ответника и че от представените документи на английски език не става ясно дали е наице възлагане на вземания. Твърди, че в случая за вноските по потребителския кредит се прилага три годишна погасителна давност, а не общата пет годишна. Не са направени доказателствени искания. Иска първостепенното решение да бъде отменено в цялост и да бъде постановено друго, с което претенциите да бъдат 1 отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от „ЕОС М.“ ЕООД, в който се съдържат съображения за неоснователност на подадената въззивна жалба. Поддържа, че първоинстанционният акт е правилен и законосъобразен, като изтъква, че в процесния случай вземанията не са погасени давност и ответникът е бил уведомен за извършената цесия с исковата молба. Моли за потвърждаване на решението на СРС.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, но при съобразяване с постановките на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

Със сезиралата съда искова молба ищецът "ЕОС М." ЕООД излага, че на 12.09.2008 г. между ответника Д. Й. С. и "Юробанк България" АД / с предходно наименование „Юробанк и Еф Джи Бълария“ АД/ бил сключен договор за потребителски кредит № FL458730, ведно с погасителен план от 12.09.2008 г. В изпълнение на договорните си задължения кредиторът "Юробанк България" АД предоставил на ответника потребителски кредит в размер от 14 800 евро, а ответникът поел задължение за връщането му, ведно с възнаградителна годишна лихва, с погасяването на равни месечни вноски – всяка в размер на 207.66 евро, за срок от 120 месеца за периода от 18.10.2008 г. до 18.09.2018 г. Ответникът не изпълнил задължението за връщане на кредита в уговорените срокове. С договор за цесия от 18.01.2016 г. вземанията по договора били прехвърлени от кредитора "Юробанк България“ АД на ищеца. Ответникът бил надлежно уведомен за цедирането, респ. уведомяването се извършва с исковата молба и приложеното към нея уведомление за извършена цесия. Ищецът моли съда да приеме за установено, че ответникът му дължи сумата 6 301. 55 лева – главница по договор за потребителски кредит № FL458730 от 12.09.2008 г., сключен с "Юробанк България" АД, главница, представляваща сбора от непогасените вноски за главницата за периода от 18.11.2015 г. до 18.09.2018 г., ведно със законната лихва от 19.10.2020 г. до погасяването на вземането, договорна лихва в размер на сумата 1 767. 94 лева, дължима върху глвницата за периода от 20.10.2017 г. до 20.10.2020 г., уточнена с молба от 07.04.2021 г., за които суми по ч. гр. д. № 2

50587/2020 г. по описа на СРС, 31-ви състав на 01.12.2020 г. била издадена заповед по чл. 410 ГПК. Претендира присъждането на разноски.

Ответникът С. в срока по чл. 131 ГПК депозира отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Изтъква, че не оспорва наличието на сключен договор за кредит № FL458730 и погасителен план към него, както и че последното извършено от него плащане е на 24.01.2021 г., след което плащанията по кредита са преустановени.

Оспорва извършената цесия и твърди, че не бил надлежно уведомен за цедирането на вземането. Прави възражение за изтекла погасителна давност за вземанията. Моли за отхвърляне на исковете с правно основание чл. 422 ГПК.

Пред СРС са предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1, вр. чл. 99 ЗЗД.

От представените по делото и неоспорени писмени доказателства – молба за отпускане на потребителски кредит от ответника с № FL 458730, запис на заповед от 18.09.2008 г., подписан от ответника, договор за потребителски кредит № FL458730/12.09.2008 г., ведно погасителен план към същия, както и от бордеро от 18.09.2008 г., издадено от Пощенска банка за усвояване на кредита от Д. С. в размер от 14 800 евро, се установява, че "Юробанк България" АД и ответникът С. сключили договор за потребителски кредит, по силата на който "Юробанк България" АД, като кредитодател, поел задължение да предостави на кредитополучателя Д. С. потребителски кредит в размер от 14 800 евро, а последният поел задължението да върне същия съгласно приложени към процесния договор погасителен план на равни месечни вноски за срок от 120 месеца, с последна падежна дата 18.09.2018 г.

От приложения писмен договор за потребителски кредит от 12.09.2008 г. и погасителен план към същия се установява, че страните се съгласили погасяването на кредита да стане на 120 равни месечени вноски по 207.66 евро. Страните уговорили падежи на вноските, започващи от 18.10.2008 г. до 18.09.2018 г., годишен лихвен процент (ГЛП) – 7. 70% и годишен процент на разходите (ГПР) – 12.79%. Конкретно в договора било посочено, че банката има право едностранно да прехвърли вземанията, произтичащи от процесния договор на финансови или нефинансови институции или дружества – чл. 18 от договора.

Видно от приложения по делото договор за потребителски кредит и погасителен план, ответникът С. положил подпис върху всяка страница от тях, поради което съдът приема, че договорът за потребителски кредит от 12.09.2008 г. бил сключен от страните.

Предвид нормата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна 3 форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисква договорът за потребителски кредит да бъде сключен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Законодателят е предвидил относно договора за потребителски кредит и задължителното съдържание по чл. 11 ЗПК.

Въззивната инстанция намира, че че договорът за кредит валидно е обвързал страните, не са констатирани нарушения на императивните изисквания на чл. 22, обосноваващи приложението на 23 ЗПК. Поради това и заемополучателят дължи да върне на заемодателя заетата сума, ведно с договореното възнаграждение съгласно уговорения погасителен план.

Ищецът се легитимира като кредитор на ответника касателно процесните вземания въз основа на Договор за потребителски кредит № FL 458730 от 12.09.2008 г., сключен между "Юробанк България" АД като кредитор и ответника Д. С. като длъжник, и Договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 18.01.2016 г., сключен между "Юробанк България" АД като цедент и ищеца "ЕОС М." ЕООД като цесионер.

По делото е представено и Приложение № 1 към договора за цесия, от което се установява, че процесното вземане също е предмет на цесията. В разпоредбата на чл.

18 от Договора за потребителски кредит изрично е уговорено, че кредиторът има право да прехвърли вземането си по договора, с което е спазен императивът на чл. 26, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). За станалата цесия ответникът е уведомен най-късно с връчването на препис от исковата молба към дата 28.02.2022 г. В практиката на върховната съдебна инстанция / Вж. решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12 от 2009 г., ІІ т. о., ВКС; решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352 от 2013 г., II т. о., ВКС и решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711 от 2013 г., I т. о., ВКС. / е възприето разбирането, че когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор (цесионер) е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда действия спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. В цитираната съдебна практика се възприема становището, че извършеното по този начин уведомление за цесията, макар и връчено като приложение към исковата молба, представлява факт от значение за спорното право, настъпил в хода на процеса, след предявяването на иска и 4 следва да бъде съобразено от съда при решаване на делото в съответствие с изискването на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Уведомяването на длъжника е предвидено с цел същият да узнае за договора за цесия, с оглед изпълнение на задълженията му на новия кредитор и също така да го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение на лице, което вече не е носител на правата по съответния договор, поради което и оплакването във въззивната жалба в тази насока се явява неоснователно.

Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК (в този смисъл Решение № 126 от 30.10.2020 г. по ТД № 2042/2019 г. на ВКС, II ТО; Решение № 3 от 16.04.2014 г. по ТД № 1711/2013 г. на ВКС; Решение № 123 от 24.06.2009 г. по ТД № 12/2008 г. на ВКС).

В хипотезата на чл. 99 ЗЗД вземането преминава върху цесионера със самото сключване на договора за цесия и той става от същия момент негов носител, тъй като съобразно предмета на консенсуалния договор с постигането на съгласието по същия цесионерът придобива вземането в състоянието, в което се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права-аргумент от чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Уведомяването на длъжника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД има значение единствено за действието на договора спрямо него в смисъл, че преди нотификацията /уведомяването/ същият може да изпълни и към цедента и да се освободи от задължението си, докато след надлежното му уведомяване по чл. 99, ал. 3 ЗЗД валидното изпълнение ще бъде само това към цесионера. Уведомяването, противно изложеното от ответника, няма никакво отношение към действието на договора за цесия между страните по него и прехвърлянето на вземането към новия кредитор. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение 40/13.05.2010 г. по т. д. 566/2009 г., Т. К. I ТО на ВКС, решение 1279 от 12.11.1996 г. по гр. д. № 29/1996 г. на V ГО.