Решение № 1062 от 24.09.2025, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 1062 гр. Кюстендил, 24.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XVII-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Михаела Ив. Атанасова при участието на секретаря ВЕСЕЛА Б. ДАНЧЕВА като разгледа докладваното от Михаела Ив. Атанасова Гражданско дело № 20251520101548 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по искова молба, депозирана от Д. Г. О., ЕГН **********, с постоянен адрес: ********************, чрез адв. Д. Г., против „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК 203615520, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Анна Ахматова“ №9.

В исковата молба се сочи, че на 22.04.2024 г. между ищеца по делото, в качеството му на „кредитополучател“ и ответника „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК 203615520, като „кредитор“, бил сключен Договор за индивидуален паричен заем № ********** с уговорени параметри, както следва: 800,00 лв. главница; 38.90 % фиксиран лихвен процент; 46.12 % годишен процент на разходите; 920,00 лв. - обща сума, дължима от кредитополучателя.

В чл. 16 от процесия договор, било уговорено, че в срок от 7 (седем) дни от сключване на Договора за заем, кредитополучателят следвало да представи на кредитора обезпечение, а именно: трето лице - поръчител, което да отговаря на следните изисквания: да бъде дееспособно физическо лице; да бъде на над 18 години; да има минимален осигурителен доход през последните шест месеца поне 800 лв. на месец; да има валидно трудово правоотношение от поне 6 календарни месеца; да има стабилна кредитна история, без регистрирани просрочия в ЦКР /Централен кредитен регистър/при БНБ /Българска народна банка/; да не бъде активен потребител или поръчител по друг заем, предоставен от кредитора.

В ал. 6 от същата разпоредба, било посочено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължал неустойка, 1 която била в размер на 872,00 лв.

Твърди се, че ищцата била в невъзможност да представи обезпечение, което да отговаря на горепосочените изисквания, дадени от кредитора и въпросната неустойка била начислена към общото задължение, съответно разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. Общата сума, която ищцата следвало да върне не била в размер на 920.00 лв., както било посочено в процесния договор, а значително по-голяма – в размер на 1 792.00 лв.

Твърди се, че посочената клауза, с която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение, следвало да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД поради противоречието й с добрите нрави, както и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми, като в този смисъл ищецът излага подробни съображения.

Счита процесния договор за недействителен поради неточно посочване на ГПР /годишен процент на разходите/, тъй като въпросната неустойка била в действителност скрита лихва по заема, маскирана като неустойка, за да се заобиколят разпоредбите на ЗПК /Закон за потребителския кредит/ относно ГПР.

В действителност, разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т.1 от ЗПК предвиждала, че при изчисляване на ГПР не се включвали разходите, които кредитополучателят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора. Касаело се обаче за неизпълнение на основното задължение по заемния договор (връщане на предоставената му в заем сума), но не и на други задължения.

Заявено е, че дори кредиторът в настоящия случай да твърди, че не претендира суми по процесната клауза, това не лишавало същия от възможността да търси в бъдеще плащане по клаузата, което представлявало неяснота, създаваща несигурност в правното положение на потребителя. В този смисъл е цитирана и тълкувателна практика на върховната инстанция.

Поради горното, договорът бил недействителен именно на осн. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, тъй като в него не бил посочен действителния годишен процент на разходите.

Ето защо се поддържа искане да бъде признато за установено, че Индивидуалният договор за паричен заем № **********, сключен между ищцата Д. Г.

О., ЕГН **********, с адрес: ********************* и ответното дружество „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК 203615520, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.

„Анна Ахматова“ № 9 е недействителен на осн. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради неточното посочване в него на ГПР.

Претендират се сторените в производството разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор.

Оспорва твърдението в исковата молба, че неустойката следвало да бъде включена в ГПР. Счита това твърдение за неоснователно. Заявява, че неустойката не се включва в ГПР, защото това били разходите, свързани с неизпълнение на договорно задължение.

Навежда доводи, че в ГПР се включвали само предвидимите разходи, с които кредиторът бил изначално наясно и същите следвало да са изразени в процентно отношение. Тези предвидими разходи били оценка за кредитоспособност, включваща проверка в платени регистри, комисиони, застраховки, но не и разходи за неизпълнение на договорно задължение, каквито безспорно били компенсаторните неустойки, и именно поради това били изключени от годишния процент на разходите, 2 тъй като същите били непредвидим разход.

Твърди се, че преди сключване на процесния договор, кредитополучателят получил СЕФ /Стандартен Европейски Формуляр/. Формулярът следвало да бъде попълнен от кредитора и да предоставя пълна и точна информация за финансовата услуга, която да служи на потребителя за база сравнение с други конкурентни финансови услуги. По този начин в пълна степен се гарантирали правата и интересите на потребителя. Уточнява се, че в самия формуляр за определени кредитни продукти могло да се изиска обезпечение под формата на лична солидарна отговорностпоръчител. Тази преддоговорена информация нямала абсолютно никакъв обвързващ характер и потребителят я получавал безплатно.

Заявено е, че ищцовата страна била пропуснала предоставената й от закона възможност да направи отказ от кредита по смисъла на чл. 29, ал. 1 от ЗПК в 14дневен срок, считано от датата на сключване на договора за кредит.

Цитира се съдебна практика в подкрепа становището на ответника.

Навеждат се доводи и за това, че неустоечната клауза била индивидуално уговорена.

Поради горното се иска отхвърляне на претенцията в цялост.

Направено е възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

В хода на съдебното дирене депозираната искова молба се поддържа, а ответникът е предприел поведение на процесуално бездействие.

Съдът, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори по делото, а същото се установява и от представените писмени доказателства, в т.ч.

Индивидуален договор за паричен заем

№

**********/22.04.2024г., че между ищеца и ответника „Кредит тайм“ ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на посочения в исковата молба договор за потребителски кредит.

Въз основа на него на ищцовата страна е предоставена в заем сумата от 800,00 лв. срещу задължение да я върне в рамките на посочения в погасителния план срок – на 8-месечни погасителни вноски всяка в общ размер на 224,00 лв., съотв. – 190,00 лв. в случай на ползване на отстъпка.

С договора е уговорена и възнаградителна лихва при ГЛП от 38,90 %, и посочен ГПР от 46,12 %.

Уговорена в чл. 16, ал. 6, вр. с ал. 1 от договора е и клауза за заплащане на неустойка в размер на 872,00 лв., дължима при непредоставяне на обезпечение при условията на ал. 1 на същия член.

Общият размер на задълженията по кредита е посочен като сума от 920,00 лв.

Установимо от представения по делото погасителен план е това, че към всяка погасителна вноска са калкулирани дължими суми при неизпълнение на задължението по чл. 16, ал.1 от Договора - съответно по 109,00 лв.

Останалите доказателства не променят крайните изводи на съда, поради което и не се обсъждат.

При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема 3 от правна страна следното:

Съдът, като съобрази материалите по делото, намира, че при така описаното погоре договорно правоотношение между страните, ищцовата страна освен качеството на кредитополучател, има и това на „потребител“ по смисъл на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което същата се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират императивните правилата на ЗПК и ЗЗП.

Не се спори по делото, като съдът е обявил същото и за ненуждаещо се от доказване обстоятелство с проекта за доклад, впоследствие последният обявен за окончателен, че сумата по процесната неустоечна клауза не е включена в ГПР.

В горния смисъл за основателни се приемат съображенията в исковата молба за недействителност на договора за кредит поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит задължително съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Предвид тази дефиниция съдът намира, че уговорената неустойка представлява разход по кредита по смисъла на закона и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит.

Касателно последната следва да се отбележи, че с процесния Договор за кредит (чл. 16, ал. 1 от договора) заемателят е задължен да предостави посоченото в същия обезпечение, като липсва алтернатива за него да не обезпечи кредита. Тоест, предоставянето на соченото обезпечение реално се явява условие за сключване на договора. Поради това именно разходите по обезпечението е следвало да се включат в ГПР по кредита. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителното оскъпяване на кредита и така е възпрепятстван да разбере икономическите последици от сключването на договора – нарушение на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК. Реално приложимият ГПР по кредита не е 46,12 %, доколкото при срок на договора от 8 месеца, главница от 800,00 лв., ищецът е следвало да възстанови сума от 1792,00 лв. /спр. горецитирания погасителен план/, съотв. 1520,00 лв. при ползване на отстъпка, която се равнява на над, съотв. почти два пъти от чистата стойност на кредита за срок на същия от по-малко от година. Последното води до недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК, тъй като некоректното и неточно посочване на действителния процент на оскъпяване на кредита има същата последица като липса на посочен ГПР. Ищецът и в двете хипотези е в неведение относно реалните параметри на договора за кредит.

В последния смисъл, бидейки в неведение относно реалните параметри на процесния договор, се явява алогично кредитополучателят да упражни правото си на отказ, в каквито насоки ответникът навежда възражения. С Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г") от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като "заблуждаваща" 4 търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива и сама по себе си препятства правото за отказ от кредита.

Действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, в каквато насока навежда възражения и ответната страна. Посочената законова разпоредба обаче визира неизпълнение на основното задължение на потребителя по договора, а именно - да върне предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се приеме обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита, които разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния договор е налице именно такава хипотеза – уговорено е задължение за потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при определяне на ГПР. В резултат на това последният е различен от посочения в договора такъв, а това на свой ред е в пряко противоречие с изискванията на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, като е нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Разпечатката съдържа 51 от 72 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/66b4ee20-d1a7-43c4-802a-17a00c03243f