Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 266256 от 27.10.2021, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 107/2021
Вид
Решение № 266256
Подписан
27.10.2021
В сила
27.10.2021
Състав
ЯНА ЕМИЛОВА ВЛАДИМИРОВА-ПАНОВА, ИВАНКА КОЛЕВА ИВАНОВА, ПЕТЪР ЛЮБОМИРОВ САНТИРОВ

Цитирани разпоредби

  • чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 146, ал. 1 т. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 3, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 26 - 34 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26 - 34 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26 - 34 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26 - 34 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26 - 34 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26 - 34 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26 - 34 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26 - 34 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26 - 34 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 2б · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл. 17 · Закон за развитието на академичния състав в Република България
  • чл. 60а и сл. · Закон за съдебната власт
  • чл. 119 · Кодекс на труда
  • чл. 67, ал. 3 · Кодекс на труда
  • чл. 74 · Кодекс на труда
  • чл. 74, ал. 1 · Кодекс на труда
  • чл. 44, ал. 1 · Правилник за прилагане на Закона за развитието на академичния състав в Република България
  • чл. 3 · Тарифа за държавните такси, събирани от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр. София, 27.10.2021 г.

В И М Е Т

О Н А

Н А Р О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в открито съдебно заседание на осми октомври, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР

САНТИРОВ мл.с. ЯНА

ВЛАДИМИРОВА при участието на секретаря Елеонора

Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Владимирова в.гр.д. № 107 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 147312 от 12.07.2020 г. по гр.д. № 11063/2015 г. на Софийски районен съд, 73 състав, е отхвърлен иск, квалифициран от съда по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. ал. 2, пр. 2 ЗЗД, предявен от Т.З.М. срещу Университет за национално и световно стопанство за признаване за установено по отношение на ответника, че допълнително споразумение ЧР-4651/15.12.2014 г. е нищожно, поради нарушаване на закона или липса на съгласие между страните и е осъден ищеца да заплати на ответника направените съдебни разноски.

Срещу решението в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от Т.З.М., като се твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор от въззиваемата страна Университет за национално и световно стопанство, чрез процесуалния представител адв. Л.. Оспорва се въззивната жалба и се прави искане да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е постановено при неправилна правна квалификация на предявения иск. С оглед твърденията на ищеца в исковата молба и молбата уточнение, въззивният съд намира, че е предявен иск с правна квалификация чл. 74 от КТ за обявяване за недействително допълнително споразумение ЧР-4651/15.12.2014 г. към трудов договор № 335/22.03.1995 г., страни по който са ищецът Т.М. и ответникът Университет за национално и световно стопанство. Видно от твърденията в исковата молба, ищецът сочи, че не е изразил съгласие за сключване на допълнителното споразумение, т.е. че работодателят едностранно е изменил съдържанието на трудовото правоотношение, като го е превърнал от безсрочно в срочно. В молбата уточнение, подадена в изпълнение на указания на първоинстанционния съд, се сочи, че според ищеца се касае за незаконосъобразна промяна на безсрочен трудов договор в срочен.

В

Решение № 130 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 150 / 2016 г. на ВКС, IV г.о., е прието, че основанията в общия закон – по чл. 26 – 34 ЗЗД, за недействителност на договорите, намират субсидиарно приложение, доколкото нещо друго не е уредено в КТ, което значи, че наличието на определени пороци на договора, сочещи на нищожност или унищожаемост по ЗЗД, е възможно да водят до недействителност на трудовия договор (в този см. т. 4 от ТР № 86 от 27.02.1986 г. по гр.д.№ 86/1985 г. на ВС на РБ, решение № 57/06.03.2015 г. по гр. дело № 2584/2014 г. на ІV г.о. на ВКС и решение № 58/30.07.2015 г. по гр.дело № 2600/2014 г. на ІV г.о. на ВКС, двете по реда на чл. 290 ГПК). ВКС е приел, че действително Кодексът на труда борави само с понятието недействителност, като страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена от съд и решението за обявяването ѝ не бъде връчено на страните.

Недействителността на трудовия договор не се приравнява автоматично на нищожност/унищожаемост на договорите според уредбата по ЗЗД – т.е., установен порок на трудовия договор или отделна негова клауза, обуславящи унищожаемост или нищожност по смисъла на

ЗЗД, опорочава и трудовия договор, съответно негова клауза, но води до недействителност по смисъла на КТ. Тази специална уредба е свързана с особения характер на трудовите правоотношения, обхващащи правото на труд, на трудово възнаграждение, което от своя страна е свързано с осигуряване на средства за живот, а също така и с оглед влиянието на трудовите правоотношения върху социално-осигурителните и пенсионно-осигурителните права на работника и/или служителя.

С оглед посочената практика на ВКС, квалификацията на иска е по чл. 74 КТ, като искането е за обявяване на недействителност е по отношение на сключеното допълнително споразумение поради противоречие със закона – наведени са твърдения, че работодателят е изменил трудовото правоотношение без изричното съгласие на служителя.

Съгласно

Решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о., съдът следва сам да квалифицира предявения иск, въз основа на изложените в исковата молба основание и петитум, като част от дейността му по приложение на закона. Когато съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под неприложима правна норма, невярната правна квалификация, резултат от допуснато нарушение на материалния закон, касае правилността на постановеното съдебно решение, а не неговата допустимост. В този смисъл погрешната правна квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното решение само тогава, когато е нарушен принципът на диспозитивното начало – решаващият съд е извел правната квалификация въз основа на обстоятелства, които не са въведени от ищеца, подменяйки по този начин определения с исковата молба предмет на спора и обхвата на търсената защита, какъвто не е разглежданият случай. Видно от постановеното съдебно решение, първоинстанционният съд е разгледал фактите, заявени от ищеца с исковата молба. В тази връзка правилно е разпределена и доказателствената тежест – в проведеното открито съдебно заседание на 27.02.2017 г. първоинстанционният съд е докладвал делото и съобразно чл. 146, ал. 1 т. 5 ГПК е посочил, че в тежест на ответника е да докаже, че ищецът е изявил воля за сключване на спорното допълнително споразумение от 15.12.2014 г. Във връзка с разпределената доказателствена тежест процесуалният представител на ответника изрично е заявил, че ищецът не е изявил воля за сключването на допълнителното споразумение от 15.12.2014 г., с което безсрочният му трудов договор се превръща в срочен, като уточнява, че твърденията му са, че в случая редът за това е едностранно да се измени договора от страна на работодателя, като сочи, че това право било породено от чл. 44, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗРАСРБ. Посочил е, че от Министерство на образованието било постъпило писмо всички безсрочни договори на асистентите, които нямат научна степен, от безсрочни да бъдат преобразувани в срочни в срок от 2 години, съгласно чл. 44, ал. 1 от ППЗРАСРБ. В тази връзка първоинстанционният съд е разпределил доказателствена тежест за ответника и по отношение на фактите, въз основа на които счита, че за него е породено твърдяното потестативно право едностранно да измени трудовия договор с ищеца и че надлежно го е упражнил.

С оглед изложеното, макар и постановено при неправилна правна квалификация, въззивното решение не е недопустимо. Не се констатира и необходимост за даване на указания на страните, във връзка с приетото в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.д. №

1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото разпределението на доказателствената тежест от първоинстанционния съд е правилно.

Доколкото с писмената си защита въззиваемият е оспорил наличието на правен интерес от предявяване на иска от страна на ищеца, както и предвид обстоятелството, че в хода на делото ищецът е навършил пенсионна възраст, следва да се отбележи, че съгласно установената съдебна практика, страните по трудовия договор имат правен интерес да искат прогласяване на недействителността му или на отделни негови клаузи по време на действие на трудовото правоотношение – решение № 319 от 05.11.2013 г. по гр.д. № 20/2013 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 320 от 26.11.2014 г. по гр.д. № 2420/2014 г. на ВКС, ІV г.о. Когато трудовият договор е прекратен, правният интерес от иска за недействителност на трудовия договор или негова клауза произтича от уреждане на отношенията във връзка с прекратеното трудово правоотношение, тъй като има преюдициално значение за законосъобразността на основанието, на което е прекратен трудовият договор, съответно за възстановяването на заеманата преди уволнението длъжност или за дължимостта на трудови възнагражедения, обезщетения или други престации по трудовото правоотношение – решение № 161 от 08.05.2015 г. по гр.д. № 4848/2014 г. ІV г.о.

ВКС. Когато искът за прогласяване на клауза за срок в трудов договор е предявен по време на действие на трудовото правоотношение, несъмнено за служителя е налице правен интерес от иска.

Въззивният съд, въз основа на приетите по делото доказателства, и във връзка с оплакванията във въззивната жалба и становищата на страните, приема за установено следното:

Между ищеца Т.М. и ответника Университет за национално и световно стопанство е сключен безсрочен трудов договор № 335/22.03.1995 г. за академична длъжност „асистент“. С допълнително споразумение № ЧР-4651/15.12.2014 г. трудовият договор е изменен от безсрочен в срочен, като служителят Т.М. подписва споразумението с особено мнение, обективирано на стр.

2 от него, в което се сочи, че служителят възразява срещу незаконосъобразния характер на допълнителното споразумение. В тази връзка следва да се отбележи, че между страните не е спорно дали служителят е изразил съгласие за промяна в съдържанието на трудовото му правоотношение, което от безсрочно да стане срочно – в открито съдебно заседание, проведено на 27.02.2017 г., ответникът изрично е признал факта, че „ищецът действително не е изявил воля за сключването на споразумението от 15.12.2014 г., с което безсрочният му трудов договор се превръща в срочен“. Твърденията на ответника са, че в случая не е необходимо изразяване на съгласие от ищеца – промяната можела да настъпи по силата на едностранно изявление от страна на работодателя. Именно в тази връзка районният съд е разпределил и доказателствената тежест на ответника за доказване на това обстоятелство.

Не може да се приеме тезата на ответника, че по силата на чл. 44, ал. 1 от ППЗРАСРБ същият има право в качеството си на работодател едностранно да измени трудовото правоотношение със служителя, като от безсрочно го направи срочно.

Въпросната разпоредба гласи, че на длъжност "асистент" може да бъде назначен докторант, отчислен с право на защита, но незавършил процедурата по защита на дисертационния си труд. Назначаването се извършва от ректора на висшето училище или от ръководителя на научната организация по предложение на ръководителя на първичното звено съгласувано с ръководителя на приемащото структурно звено на трудов договор за срок не по-дълъг от две години. Видно от текста на закона, в него не е уредено право на работодателя едностранно да променя съдържанието на заварените трудови правоотношения.

Видно от § 5, ал. 4 (Нова - ДВ, бр. 101 от 2010 г.), т. 1 от ПЗР на ЗРАСРБ, трудовите правоотношения на лицата по ал. 2, които към влизането в сила на този закон заемат научно-преподавателска или научна длъжност, но не притежават научна степен, получена съгласно отменения Закон за научните степени и научните звания, се запазват на следните академични длъжности: за „асистент" – на академичната длъжност „асистент". Съгласно чл. 17 ЗРАСРБ (приложима редакция към ДВ, бр. 101 от 28.12.2010 г.) висшите училища и научните организации назначават лица на длъжност „асистент" на срочен трудов договор. С изменение на разпоредбата с ДВ, бр. 30 от 03.04.2018 г. е уредено, че това се случва при условията и по реда на КТ.

Не е посочен ред, по който да се преназначават лицата, които имат заварени трудови правоотношения по безсрочен трудов договор. Видно от § 5, ал. 5 ПЗР на ЗАРСРБ, такъв ред е предвиден по отношение на лицата, които заемат длъжност „главен асистент“, като съгласно практиката на ВКС, преназначаването в този случай е в изпълнение на императивни законови изисквания, но следва да се осъществи след съгласие на служителя по реда на чл. 119 КТ – в този см. Решение № 89 от 20.06.2017 г. по гр. д. № 3614/2016 г. на ВКС, IV г.о. По аргумент от по-силното основание (argumentum a fortiori), при липса на специален ред за преназначаване на служителя, заемащ длъжност „асистент“ по безсрочно трудово правоотношение на длъжност „асистент“ по срочно такова, както и при липса на норма, която да овластява работодателя да измени едностранно трудовото правоотношение, промяната в съдържанието му следва да се осъществи по взаимно съгласие на страните, т.е. необходимо е и съгласието на служителя, изразено писмено по реда на чл. 67, ал. 3 КТ, доколкото в случая се касае до промяна единствено по отношение на времетраеното на трудовия договор, а не и по отношение на друго негово съдържание (в тази връзка вж. определение № 241 от 30.03.2021 г. по гр. д. № 3890/2020 г. на ВКС, IV г.о., с което е допуснато касационно обжалване по въпроса за съпоставката между по чл. 67, ал. 3 и чл.