Решение № 684 от 30.03.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 684 гр. София, 30.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20211100510876 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 27.05.2021 год., постановено по гр.дело №47818/2017 год. по описа на СРС, ГО, 127 с-в, „Г.ж.“ ЕАД е осъдено да заплати на В. П. Б. по иск с правно основание чл.

242, ал. 1 КЗ /отм./ сумата от 6 500 лв., представляваща заплатено от ищцата задължение по договор за кредит за текущо потребление, сключен с „Банка ДСК“ ЕАД на 24.08.2011 год., чието изпълнение е било обезпечено с групов договор за застраховка „Сигурност“ на кредитополучателите, сключен между банката и ответното дружество, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.07.2017 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 320 лв., като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 13 000 лв. и ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл.

78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 140 лв., а страните са осъдени да заплатят по сметка на СРС сумата от по 125 лв., представляваща 1/2 част от платено от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице по приетата съдебно-графическа експертиза.

Срещу решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата В. П. Б..

Жалбоподателката поддържа, че неправилно СРС бил приел, че ищцата като кредитополучател по процесния договор за кредит има право да получи 1/2 част от платената сума, тъй като останалата 1/2 част от сумата е заплатена от нея в лично качество и на собствено основание. Видно било от т. 22 от раздел „Други условия“ на Общите условия 1 на банката, че вземането на кредитора по отношение на кредитополучателите /ако са повече от един като страна по договора/, съответно техните наследници, е неделимо, съгласно чл.

128 ЗЗД, като то можело да бъде събрано изцяло от всеки един от кредитополучателите и/или наследниците им. Следователно по аргумент от чл. 129 ЗЗД по отношение на процесното задължение била налице солидарност между кредитополучателите и всеки от тях отговарял за цялото задължение. Титулярът по кредита бил застраховал живота и здравето си до размера на цялата сума от 13 000 лв., а не за половината от нея, както бил приел първоинстанционният съд. Безспорно било установено, че процесният договор за кредит бил обезпечен със застраховка върху живота и здравето на титуляра по кредита П.Д.Ф., с включването му към групата на застрахованите лица по групов договор за застраховка „Сигурност“ на кредитополучателите, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и ответното дружество, с покрити рискове смърт или трайна неработоспособност. Според застрахователния договор застрахователната сума в случай на покрит риск била в размер на 13 000 лв. Кредитът бил усвоен чрез разплащателна сметка на титуляра и бил обезпечен със залог върху трудовото възнаграждение и други вземания по трудовото правоотношение на П.Ф., както и върху вземанията по конкретна банкова сметка в „Банка ДСК“ ЕАД. От заключенията на вещите била било установено, че смъртта на кредитополучателя на 03.04.2013 год. представлява покрит риск, както и че към този момент хе била погасена сумата от 10 942.95 лв. и остатъкът от дълга възлизал на 7 409.66 лв. В периода от 17.07.2013 год. до 12.02.2014 год. и на 21.03.2014 год. ищцата била внасяла суми по кредита, а на 30.03.2016 год. окончателно го била погасила. Обстоятелството, че договорът за кредит бил сключен от застрахования и ищцата като кредитополучатели не изключвало отговорността на застрахователя в пълен обем и не го освобождавало до размера на половината от застрахователната сума. Напротив, животът и здравето на кредитополучателя били застраховани до пълния размер на кредита /13 000 лв./, като целта на застраховката била при настъпил покрит риск да погаси задължението на застрахованото лице, чието изпълнение е било обезпечено със сключването на застрахователния договор. Кредиторът по договора за банков кредит и ползващо се лице по договора за застраховка бил изявил воля при настъпване на застрахователното събитие да се удовлетвори чрез получаване на застрахователната сума. Същата представлявала застрахователна закрила на договора срещу опасността от неизпълнение на задължението на кредитополучателя да върне заетата сума.

Дори в качеството си на солидарен длъжник ищцата имала интерес от погасяване на целия наследствен дълг към банката, съгласно уговореното в договора за групова застраховка.

Доказано било по делото, че ищцата била погасила остатъка от дълга, но не в качеството си на кредитополучател, а в качеството си на наследник на кредитополучателя, защото кредитното задължение към банката било преминало в нейния патримониум по силата на наследственото правоприемство. Правото, установено в чл. 242 КЗ /отм./, принадлежало и на всяко лице, което на законно основание било платило задължението, като съгласно ал. 2 от посочената разпоредба, застрахователят можел да му противопостави всички възражения по договора за застраховка. Разпоредбата на чл. 242, ал.1, изр. 2 КЗ уреждала специален случай на суброгация, като разширявала кръга на лицата, срещу които била допустима 2 суброгацията и установявала правото на кредитополучателя и на всяко трето лице, платило на законно основание задължението, да встъпи в правата на кредитора срещу застрахователя по сключен договор за застраховка „Живот“ за обезпечаване на задължение.

Заплащането на дължа на Филипов от наследника му по закон било на законно основание по смисъла на чл. 242 КЗ /отм./, поради което и ищцата имала правото да претендира от ответника заплатената по договора за кредит сума след настъпил застрахователен риск в пълния й размер. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен. Претендира и присъдените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Г.ж.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че ищцата е кредитополучател по същия договор заедно с П.Ф., а освен това е и един от наследниците му по закон, като същата се явява трето лице по смисъла на чл. 242, ал. 1, изр. последно КЗ /отм./ и има право на иск срещу застрахователя. Тъй като същата освен наследник по закон на П.Ф., била и кредитополучател по процесния договор за кредит, то същата на самостоятелно основание дължала 1/2 част от кредита, репективно имала правото да получи 1/2 част от платената сума – целия размер на кредита. Останалата 1/2 част от платената главница ищцата дължала в лично качество и на собствено основание като кредитополучател. В процесния договор за кредит не било посочено двамата кредитополучатели да отговарят солидарно за поетото задължение, поради което и всеки от тях отговарял за половината от задължението. Дори и при наличието на солидарна отговорност, то с настъпване на смъртта на единия кредитополучател, другият не се освобождавал автоматично от задължението си за изплащане на целия дълг. Във вътрешните отношения солидарните длъжници можело да отговарят разделно и поравно при липсата на друга уговорка, т.е. ищцата ищцата дължала половината от процесната главница на самостоятелно основание. Ако се възприеме обратното становище, поддържано от жалбоподателката, то последната щяла да се обогати неоснователно, което било недопустимо /чл. 55 – 59 ЗЗД/ и на практика, въпреки че била кредитополучател, ищцата нямало да плати никаква част от дълга, който била поела. На следващо място сочи, че дори да се приемело, че задължението е неделимо и длъжниците по кредита отговорят солидарно, то с настъпването на смъртта на П.Ф. солидарността отпадала поради липсата на втори длъжник. При това положение ако ищцата била заплатила целия дълг, то за нея възниквало правото на вземане за половината, съгласно чл. 127, ал. 1 ЗЗД. Такъв бил и обема на правото на вземане срещу застрахователя на П.Ф.. Застрахователят дължал само тази сума, който дължал П.Ф.. Следвало да се има предвид, че ищцата имала качеството на кредитополучателя по сключения с банката договор. Действително застраховката била сключена за цялата сума на главницата по кредита, тъй като застрахованото лице – наследодател на ищцата дължал цялата сума. Ищцата обаче не можело да получи цялата застрахователна сума, тъй като това щяло да я освободи от личната й отговорност по кредита. Именно в тази смисъл трябвало да се тълкуват и прилагат клаузите на застрахователния договор /чл. 20 ЗЗД/. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

3

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 242, ал. 1 КЗ /отм./.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, но е неправилно.

Безспорно е във въззивното производство, че на 24.08.2011 год. бил сключен договор за кредит за текущо потребление между „Банка ДСК“ ЕАД, от една страна и П.Д.Ф. и В. П.

Б., от друга страна, като кредитополучатели, по силата на който банката им отпуснала кредит в размер на 13 000 лв., който следвало да бъде върнат ведно с уговорената възнаградителна лихва от 10.45 % годишно или 0.03 % на ден, за срок от 84 месеца /7 години/, на месечни вноски, с падеж на първата погасителна вноска 21.09.2011 год. и падеж на последната погасителна вноска 24.08.2018 год., като същия ден посочената сума била преведена по банковата сметка на П.Д.Ф..

На 12.04.2010 год. между ответното дружество и „Г.З.“ ЕАД, от една страна, като застрахователи и „Банка ДСК“ ЕАД, като застраховащ, бил сключен групов договор за застраховка "Сигурност" на кредитополучателите по големи кредити на банката, застрахователен пакет „Живот“, по силата на който били застраховани живота, здравето, телесната цялост и трудовата заетост на застрахованите лица, кредитополучатели при застраховащия, включени в групата на застрахованите лица. Включването в застрахователен пакет "Живот" завършвало, когато кредитополучателят представи пред застраховащия попълнен и подписан от двамата сертификат за включване на застрахования в групата, попълнени и подписани от кредитополучателя въпросник-декларация и предложение за включване в групата, и Общи условия към застраховката. Според чл. 7, ал. 2 от договора, общата месечна застрахователна премия се заплащала от застрахованото лице.

По силата на горепосочения договор и даденото писмено съгласие /виж чл. 293, ал. 3 ТЗ/ кредитополучателят П.Д.Ф. бил застрахован срещу рисковете смърт или пълна трайна неработоспособност в резултат на застрахователно събитие в срока на индивидуалното застрахователно покритие, а именно от 00.00 ч. на 25.08.2011 год. до изтичане на първоначалния срок на кредита, като същият заплатил и дължимата застрахователна премия.

П.Д.Ф. е починал на 03.04.2013 год. и е оставил за свои наследници по закон съпругата си В. П. Б. /ищцата по делото/ и дъщеря си Н.П.Ф..

На 21.10.2013 год. банката уведомила ответника за настъпването на застрахователна събитие с кредитополучателя по голям кредит – П.Д.Ф., като поискала да й бъде изплатено 4 застрахователно обезщетение в размер на 10 847.46 лв. С писмо от 12.11.2013 год. ответникът оспорил съществуването на валиден застрахователен договор и заявил, че всички заплатени по договора застрахователни премии ще бъдат възстановени по банковата сметка на П.Д.Ф.. Събраните премии били върнати на 19.11.2013 год.