Решение № 125 от 08.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 125 гр. София, 08.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Воденичарова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20211100509675 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 22.04.2021 г., постановено по гр.д.№ 79455/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 170 състав, е отхвърлен като неоснователен предявеният от „П.К.Б.“ ЕООД- гр. София /ЕИК *******/ срещу Т. И. Б. /ЕГН **********/ и Г. Х. Д.

/ЕГН **********/ установителен иск за съществуване на вземане за сумата 3 098.63 лв., дължима от ответниците солидарно по сключения между страните Договор за потребителски кредит № 3006172305/ 12.02.2016 г., за която сума ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 44404/ 2018 г. по описа на СРС.

Постъпила е въззивна жалба от „П.К.Б.“ ЕООД- гр. София /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на горепосочената сума, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемите страни Т. И. Б. и Г. Х. Д. /ответници по делото/- чрез особен представител по чл.47 ГПК, оспорват жалбата и молят постановеното от СРС отхвърлително решение като правилно да бъде потвърдено.

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, 1 ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

По същество решението на СРС е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено, макар и не поради изложените от първо-инстанционния съд съображения.

Предявените от „П.К.Б.” ЕООД установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД- с предмет претендирани от дружеството вземания по договор за потребителски кредит, са неоснователни.

Установява се въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че на 12.02.2016 г. между ищеца „П.К.Б.“ ЕООД и ответниците Т. И. Б.- длъжник, и Г. Х. Д.„солидарен длъжник“, бил сключен договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт“ под № 3006172305/ 12.02.2016 г., регламентиран от Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./, сключен при общи условия. По силата на този договор „П.К.Б.“ ЕООД предоставило възмездно в заем на ответниците Т. Б. и Г. Д. сумата 3 000 лв., а последните се задължили да върнат заетата сума, ведно с възнаградителна лихва от 41.17 % годишно, или общо 4 451.04 лв., на 24 равни месечни вноски от по 185.46 лв. всяка, платими на 5 /петия/ ден от месеца, като падежът на първата погасителна вноска е определен на 5.04.2016 г., съответно падежът на последната- на 5.03.2018 г. Въз основа на сключени в последствие анекси е променен падежът на някои погасителни вноски, вследствие на което падежът на последната погасителна вноска е определен на 21.04.2018 г.

Според направените в исковата молба на „П.К.Б.“ ЕООД фактически твърдения от страна на длъжника били направени 12 пълни погасителни вноски и 1 непълна погасителна вноска по кредита, като до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК погасената част от дълга по кредита възлиза на 3 685.41 лв., от които 83 лв.- лихви за забава.

Анализът на събраните в процеса доказателства не може да обоснове приемането на извод от въззивния съд, че ответниците Б. и Д. са неизправни страни по сключения с ищеца договор за потребителски кредит и дължат плащане на част от дълга по кредита, представляваща главница, възлизаща на 3 098.63 лева.

2

Не могат да бъдат споделени изводите на първоинстанционния съд за недължимост на процесната сума, поради обстоятелството, че не е настъпила предсрочна изискуемост на дълга по кредита, тъй като към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК на 8.06.2018 г. е настъпила редовната изискуемост на целия дълг по кредита /последната погасителна вноска е с падеж на 21.04.2018 г.- според актуалния погасителен план и съставеното от ищеца извлечение от сметка към процесния договор- л.48 от делото на СРС/, поради което и това релевантно обстоятелство е следвало да бъде взето предвид при произнасянето по съществото на спора.

Независимо от горното, и при настъпилата редовна изискуемост на дълга по кредита, претендираното от „П.К.Б.“ ЕООД вземане не съществува, тъй като валидно възникналите за Т. Б. и Г. Д. задължения по процесния договор са били погасени преди завеждане на делото, а процесните- в общ размер на 3 098.63 лв., включващи възнаградителна лихва и възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги /елементи на погасителна вноска/, не са валидно възникнали, тъй като се основават на нищожни договорни клаузи. Поради това и исковете по чл.422 ГПК за признаване дължимостта на посочената сума подлежат на отхвърляне като неоснователни.

С оглед осигуряване на предвидената в законодателството потребителска защита съдът е длъжен да упражни правомощието си за преценка относно противоречие на претендираните вземания със закона или добрите нрави, както и да извърши преценка дали искането се основава на неравноправна клауза. Когато се касае за договор за потребителски кредит, включен в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен служебно да следи за спазване императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК.

Задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в исковото производство произтича пряко от целта и на Директива 93/1 З/ЕИО и Директива 2008/48- да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК /нова- ДВ, бр.100/ 2019 г., обн. 20.12.2019 г./.

При констатиране свръхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази и противоречието на тази клауза с добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на целия договор /в този смисъл Решение № 125/ 10.10.2018г. по т.д. № 4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/ 21.03.2018 г. по т.д.№ 951/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК/. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането 3 на неоправдано имуществено разместване.

В трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр.д.№ 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр.д.№ 5093/ 2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва.

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договор е ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави, което ограничение се отнася както за гражданските сделки, така и за търговските сделки /чл.288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи служебно /Тълк. решение № 1/ 2009 г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ВКС, ОСТК/. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на добрите нрави при необезпечени кредити е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва.

Процесният кредитен договор е със срок от 24 месеца, с главница от 3000 лв. и уговорена възнаградителна лихва от 41.17 % годишно, като дължимата при този ГЛП размер на сумата за връщане е определен на 4 451.04 лв., т.е. лихвата е определена на 1 451.04 лв. общо. Договорената между страните възнаградителна лихва е в размер 41.17 % и надвишава трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния договор- общо 30 %/, поради което противоречи на добрите нрави и се явява нищожна, вследствие на което въз основа на нея не е възникнало валидно задължение за плащането й от ответника- кредито-получател по договора. Размерът на възнаградителната лихва е свръх-прекомерен, като не е установено по делото да е икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор за кредит не е възникнало.

Предвид горното, на връщане подлежи само главницата по договора /чистата стойност на кредита/- съгласно чл.23 ЗПК, и тъй като според фактическите твърдения на ищеца /признание на неизгодни факти/ ответниците Т. Б. и Г. Д. са заплатили по процесния договор преди подаване на исковата молба сумата 3 685.41 лв. общо, т.е.

4 сума, надхвърляща заемната сума от 3 000 лв., чието връщане е регламентирано с нормата на чл.23 ЗПК, няма основание за признаването на дължими и други суми, включително възнаградителна лихва /1 451.04 лв./ и възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги /2 250 лв./, с настоящото въззивно решение. Доколкото плащането на сумата 3 685.41 лв. има погасителен ефект само за главницата /клаузите за възнаградителна лихва от 41.17 % и за плащането на „закупен пакет допълнителни услуги“ от 2 250 лв. са нищожни/, ответниците Б. и Д. нямат непогасено задължение към ищеца, произтичащо от процесния договор за потребителски кредит, сключен на 12.02.2016 г.

При тези съображения отговорността на ответниците за изпълнението на възникнало по договора от 12.02.2016 г. задължение за плащането на процесната сумаглавница /включваща главница, възнаградителна лихва и възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги/, не може да бъде ангажирана, тъй като се основава на нищожни /вкл. неравноправни/ договорни клаузи, като в действителност подлежащата на връщане главница по договора- в размер на 3 000 лв., е изплатена преди завеждане на делото.

Исковете са неоснователни, а поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното отхвърлително решение следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора право на разноски- съгласно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК, имат въззиваемите страни, но разноски от същите не са поискани, поради което и такива с настоящото решение не следва да бъдат присъдени.

Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 22.04.2021 г., постановено по гр.д.№ 79455/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 170 състав.

Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5