Определение № 2048 от 16.01.2026, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2048 гр. С, 16.01.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕНЕТА СТ. Г.А като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. Г.А Гражданско дело № 20251110147032 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.

Образувано е по искова молба вх. № 309901/24.09.2025 г., К. А. А., ЕГН **********, адрес: гр. С, ж.к. „РК чрез адвокат Б. Г. Й., със съдебен адрес: гр. С, ***, против „НФ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: обл. В, общ. В, гр. В, район „Ос“, ***А, представлявано от БКП, чрез адвокат Д. М. Т., със съдебен адрес: гр. В, ***.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника.

След извършена надлежна проверка на редовността и допустимостта на исковата молба, съдът счита, че същата за редовна и допустима, поради което и на основание чл.140 ГПК,

ОПРЕДЕЛИ:

НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 05.05.2026 г. в 10.00 часа, за когато да се призоват страните.

ИЗГОТВЯ СЛЕДНИЯ ПРОЕКТ ЗА ДОКЛАД ПО ДЕЛОТО:

Предявени са евентуално съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 24, ал.1, т.6 и т.9 от ЗКНИП и във връзка с чл. 38 от ЗКНИП главен иск за прогласяване на договор за заем № 1388-СФ-30.05.2023 г. за нищожен, и евентуален иск за прогласяване на нищожност на клаузата по чл. 2.5 от Договора, на правно основание на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, евентуално чл.143, ал.2, т.5, във вр. с чл.146, ал.1 от ЗЗП, с цена на иска 5205,69 евро/10 181.44 лв., от които главница в размер на 2505,33 евро/4900 лева и възнаградителна лихва в размер на 2700,36 евро/5281.44 лева.

В исковата молба се твърди, че в качеството си на заемополучател и ипотекарен длъжник ищцата е сключила договор за заем № 1388-СФ-30.05.2023 год. с ответното дружество за заем в размер на 4 900.00 лева, с нотариално заверени подписи по договора на 31.05.2023 год., от нотариус СМ, нотариус в район PC С с per. Хе 785 на нотариалната камера, документ с peг. № 11402. Като обезпечение на заема ищцата учредила договорна 1 ипотека върху единственият си и съсобствен недвижим имот, а именно: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, представляващ Апартамент, с площ 60.47 кв.м., както и е дала „гаранционна вноска“ в размер на 1225.00 лева. Сочи, че по този начин са налице две обезпечения от страна на потребителя.

Ищецът твърди, че сключеният договор за потребителски кредит е уреден в закона за защита на потребителите (ЗЗП) и в закона за кредитите за недвижими имоти на потребителите (ЗКНИП), като той има качество на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и по смисъла на § 1,т.20 от ДР на НКНИП, а ответникът се явява търговец по смисъла на § 13, т.2 от ДР на ЗЗП. Сочи, че съгласно §2 от процесният договор за заем, той бил сключен при условие, че заемополучателят заплати на заемодателя гаранционна вноска.

В §3 било записано, че гаранционната вноска представлявала сума в размер на 25% от стойността на заемната сума или 25 % от 4 900 лв., а именно 1225 лева. Същото било уговорено и в чл. 1.2 от Договора.

Съгласно §4 от договора, в случай че в срок от 5 (пет) дни, считано от датата на подписване на договора, заемополучателят не заплати на заемодателя, описаната гаранционна вноска, то договорът се прекратявал автоматично, като заемополучателя дължи на заемодателя, всички произтичащи в договора - лихви, такси и неустойки, ведно с предоставената заемна сума, съобразно последиците и неустойките произтичащи от клаузите на настоящия договор свързани с прекратяване на договора. В чл.1.2.1 от Договора било записано, че гаранционната вноска служи на заемодателя, за прихващане на лихви, неустойки, наказателни лихви, такси, такси за заличаване на ипотека и други, а в чл. 1.2.2 било записано, че неизползваната част от тази гаранционна вноска, подлежи на връщане след изтичането на 12 (дванадесетия) месец.

Ищецът твърди, че процесният договор е сключен със срок 120 месеца, или 12 години, крайна дата на връщане на цялата сума на 31.05.2033 г. при фиксиран годишен лихвен процент по заема само за първите 12 месеца в размер на 25 %, считано от 30.06.2023 год. до 31.05.2024 година и фиксиран годишен лихвен процент за останалия период за изплащане на заема, а именно от 30.06.2024 г. - 15 %. Годишният процент на разходите (ГПР) по договора се определя в размер на 19.24 %. Съгласно чл. 2.5. при забава в погасяването на дължима вноска дори с един просрочен ден, или при частично погасяване на дължима вноска в размер по-малко от определената в погасителния план, заемодателят има право да начислява наказателен лихвен процент („наказателна лихва“) в размер на 0.067 % за всеки ден забава, начислена върху остатъчната заемна сума.

Според ищеца, щом потребителят е заплатил определената гаранционна вноска в размер на 1225 лева и то преди да получи заем в размер на 4 900 лева, то реално полученият кредит не е в размер на 4900 лева, а по-малко, а именно в размер на 3675 лева.

Твърди, че уговорената гаранционна вноска от 25 % от заемната сума създава заблуда у заемополучателя, тъй като се олихвява по-голяма сума от реално представената (т.е. олихвява се 4900 лева, а не действително получената заемна сума от 3675 лв.), а лихвата се начислява върху неусвоена част от главницата. Счита, че в погасителния план не е посочен действителния размер на кредита, тъй като не е посочен реалния кредит в размер на 3675 лева като счита това за основание за прогласяване на нищожност, съгласно разпоредбата на чл. 24, ал.1, т.6 от ЗКНИП.

Сочи, че с Решение по дело С-779/18 СЕС приема, че националната правна уредба може да предвиди метод за изчисляване на максималния размер на извън лихвените разходи по кредита, но не може да изключи от закрила договорна клауза, която определя тези разходи в рамките на законовия максимум, без да отчита действителните разходи. Подобна норма не възпрепятства националния съд да контролира неравноправния характер на такава клауза, дори ако е под законовата граница, както е в настоящия случай. Според § 1, т.7 от Допълнителните разпоредби на ЗКНИП, „Общи разходи по кредита за потребителя“ 2 включват всички разходи, включително лихви, комисионни, такси и други, които потребителят трябва да заплати и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Гаранционната вноска, макар и формално незадължителна, е условие за отпускане на кредита, тъй като без нея договорът се прекратява автоматично, съгласно чл.4.7 от договора, което я прави задължителен разход, който следва да бъде включен в ГПР. Непосочването й като компонент на ГПР води до значително неравновесие за потребителя, тъй като той плаща лихва върху сума, която не е получил, а кредиторът кумулира приходи чрез свръхобезпеченост. Счита, че по този начин соченият ГПР не отговаря на изискванията за информирамост на потребителите и не отчита действителните разходи по кредита. Гаранционната вноска, макар и обезпечителна, се използва за покриване на лихви (чл. 2.18 от договора), но не намалява главницата, което увеличава общите разходи за заемополучателя и създава прекомерно облагодетелстване на кредитора. Това неравновесие, произтичащо от съпоставка между уговорената заемна сума и действителните разходи, включително лихва върху непредоставена сума, противоречи на чл. 24, ал.1, т.6 и т.9 от ЗКНИП, респективно води до нищожност на кредита. Сочи, че при нищожност на договора, по силата на чл. 39 от ЗКНИП потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита.

Ищецът твърди, че в чл.2.10 от Общите условия към договора било записано, че Дружеството уведомява всеки потенциален кредотополучател, че сам трябва да си направи собствена оценка на крдитоспособността си. Счита, че това е признание на кредитора, че той прехвърля своето законно задължение върху потребителите и не спазва разпоредбата на чл.16 от ЗКНИП, т.е. това противоречи на закона. Сочи, че като икономически по-силна страна, кредиторът, извършващ дейност по кредитиране, разполага с правомощия за събиране на информация за финансовото състояние на длъжника и възможностите му за бъдещо изпълнение (арг. от чл. 16 от ЗКНИП), като след анализ на данните преценява дали да сключи договора или да откаже предоставянето на кредита (чл.14 от ЗКНИП). Счита, че в случая вместо да откаже сключване на договора, установявайки, че ищцата е не достатъчно кредитоспособна, Кредиторът е включил в Договора условие за задължително заплащане на гаранционна вноска в размер на 25 % от заемната сума в срок от 5 дни от подписването му, като нейното не плащане води до автоматично прекратяване на договора и задължение за връщане на предоставената сума с неустойка (чл.4.7 от договора). Тази гаранционна вноска, определена като обезпечителна по & 3 от договора, не е предплатена лихва и се връща след изтичане на 12 месеца, ако задълженията са погасени, но се използва за прихващане на лихви, такси и неустойки (чл. 1.2.1 от договора). Тази уговорка създава свръхобезпеченост за кредитора, тъй като той получава допълнителна сума, която не е част от представената заемна сума, но се включва към главницата като лихвоносно задължение, което позволява кумулиране на приходи без реално предоставяне на тази сума за заемополучателя. Твърди, че срещу действително предоставен заем в размер на 3675 лева, съгласно погасителния план кредиторът е изчислил да получи срещу заем „в размер на 4900 лева“ възнаградителна лихва в особено голям размер на 5281.44 лева, като ГПР няма нищо общо с посочения ГПР в договора.

Ищецът твърди също, че в Общите условия на договора за заем на ответника било записано, че ГПР е бил изчислен по законоустановена форма, както и че бил описан в настоящите общи условия и в договора за заем. Сочи, че в договора за заем е записано само, че той е в размер на 19.24 %, като не става напълно ясно какво точно е включено, освен възнаградителната лихва, която е в размер на 15%. Разликата между ГПР и възнаградителната лихва е 4.24 %, но не е ясно какви разноски са включени в този размер.

Прави анализ на текстовете на общите условия по договора и счита, че въз основа на този анализ се установява, че в ГПР са включени такса за разглеждане на документи, комисионни за обработка, комисионни, свързани с обслужването и управление. Счита, че съгласно разписаното в чл. 27, ал.2 от ЗКНИП кредиторът не може да събира и изисква заплащане на 3 такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, както и според разписаното в чл. 27, ал.4 от ЗКНИП видът на таксите и/или комисионните и действието за което се събират, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за кредит. Счита, че в ГПР са включени такси за усвояване и управление на кредита, които е забранено от Закона да се събират, тъй като стойността на ГПР без включване на тези такси би била различна. Излага подробни съображения относно това, че посочения в Договора ГПР не е действителният, не са спазени изискванията на закона за неговото формиране и оповестяването на начина на формиране пред потребителя, което от свое страна се явява нарушаване на императивни правни норми, респективно до нищожност на договора. Сочи, че и в подписания и представен на ищеца стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация в т.З е записан само размера на ГПР от 19.24 %, но липсва сведение кои компоненти са включени в него. Счита, че след като не само в договора за заем № 1388-СФ30.05.2023 год., но и в стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити и в общите условия липсва към ГПР посочване на подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, налице е не спазено изискването на чл.24, ал. 1, т.9 от ЗКНИП, следователно на основание чл. 38 от ЗКНИП договорът за кредит е нищожен, тъй като кредиторът не може да поставя потребителя в ситуация да гадае кои компоненти са включени в ГПР, за да прецени дали да сключи или не кредита. Моли съда да уважи главния иск и да го прогласи за нищожен на посочените основания.