Определение № 4011 от 13.09.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4011 гр. София, 13.09.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Частно касационно гражданско дело № 20248003100652 по описа за 2024 година Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 2, във връзка с чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 8251/20.10.2023 година, подадена по куриер на 19.10.2023 година, от А. В. Г., против определение № 147/26.04.2023 година на Апелативен съд Пловдив, втори граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 224/2023 година.

С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Пловдив е отменил изцяло първоинстанционното определение № 187/04.04.2023 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 214/2023 година и вместо него е допуснал обезпечение на предявения от Й. Л. Т. срещу А. В. Г. иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД, за сумата от 38 904.00 лева неустойка, чрез налагане на възбрана върху собствения на Г. имот, а именно: поземлен имот с пл. № , в квартал по плана на с. А., област П., община Б., с площ от 00 м2, за който е отреден УПИ VII-78, в квартал по плана на селото, с площ от 00 м2, с неприложена улична регулация, заедно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда на площ от м2, а съгласно нотариален акт- 00 м 2 и заедно с всички подобрения и приращения в имота -жилище на площ от 00 м2, гараж на площ от 00 м2, второстепенна постройка на площ от 00 м 2, при 1 съседи: североизток-УПИ северозапад-УПИ VIII-79.

VI-77, югоизток-улица, югозапад-улица,

В частната си касационна жалба А. В. Г. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което направеното от Й. Л. Т. искане за допускане на обезпечение да бъде оставено без уважение. В изложението си по чл. 284, ал.

3, т. 1 от ГПК касаторите твърдят, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд Пловдив.

Ответницата по частната касационна жалба Й. Л. Т. е подала отговор с вх. № 10 109/18.12.2023 година, с който е изразила становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определение № 147/26.04.2023 година на Апелативен съд Пловдив, втори граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 224/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение, като оспорваното с нея определение бъде потвърдено.

А. В. Г. е бил уведомен за възбраната на 19.10.2023 година, а подадената от него срещу определението на Апелативен съд Пловдив частна касационна жалба е вх. № 8251/20.10.2023 година, като е подадена по куриер на 19.10.2023 година. Предвид на това частната касационна жалба е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като отговоря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същите е подадени от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

За да постанови определението си съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че пред Окръжен съд Пазарджик е било образувано гр. д. № 214/2023 година, по искова молба вх. № 3207/03.04.2023 година, подадена от Й. Л. Т. срещу А. В. Г., с която бил предявен иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД и цена от 38 904.00 лева представляваща уговорена между страните 2 неустойка. В исковата молба било формулирано искане по чл. 391 от ГПК за налагане на възбрана върху имот, собственост на ответника придобит по договор за дарение, обективиран в нотариален акт нотариалния акт , т. , рег. № , дело № 742/2017 година на А. И.нотариус с район на действие района на Районен съд П., вписана под № в регистъра на Нотариалната камара. В исковата молба било посочено, че между Т. и наследодателя на Г. бил сключен договор за аренда на земеделска земя за срок от 10 години с предмет 13 земеделски имота и с дата на нотариалната заверка на подписите от 05.06.2017 година. На 08.06.2017 година били предплатени арендните вноски за първите две години в размер на 1557.60 лева, а на 17.06.2017 година били предплатени 6223.60 лева за останалите осем години до края на договора. Към исковата молба били приложени разписки за получаването на посочените суми от арендодатели. Независимо от изправността на арендатора, договорът бил прекратен едностранно без основание от наследник на арендодатели.

Твърдяло, че първоначалният арендодател А. Т. Г. на 18.08.2017 година бил прехвърлил имотите, предмет на договора за аренда, на своя син В. А. Г., който бил починал на 19.07.2019 година и по силата на закона настоящият ответник А. В. Г. бил станал собственик на имотите предмет на договора за аренда и бил встъпил в правата на арендодателя. Поддържало, че срещу Й. Л.

Т. било водено гр. д. № 733/2019 година по описа на Районен съд Пазарджик с предмет иск за неплатени арендни вноски за първите две години, посочени като основание за прекратяване на арендния договор, като с решене № 260 031/10.10.2022 година, влязло в законна сила, било доказано, че причината за едностранното прекратяване на арендния договор била неоснователна.

Формулирано било искане за осъждане на А. В. Г. да заплати на Й. Л. Т. сумата от 38 904.00 лева, представляваща уговорена между страните неустойка. За обезпечение на иска Т. била поискала от Окръжен съд Пазарджик да наложи възбрана на недвижимия имот описан в посочения по-горе нотариален акт.

Окръжният съд бил приел молбата за налагане на обезпечителна мярка за допустима, а по същество бил приел същата за неоснователна, като бил изложил съображения. Посочил бил, че за да бъде допуснато обезпечаване на предявен иск било необходимо да са налице кумулативни предпоставки, а именно искът да бил допустим, да бил вероятно основателен, т. е. да бил подкрепен с убедителни писмени доказателства и да съществувал интерес за обезпечаване и обезпечителната мярка да била подходяща и съответна на 3 обезпечителната нужда. С иска се претендирала сума от 38 904.00 лева от А.

В. Т., представляваща уговорена между страните неустойка. Окръжен съд Пазарджик бил приел, че представените писмени доказателства в недостатъчна степен презумират допустимостта и вероятната основателност на предявения иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД. Не били изложени ясни аргументи и липсвали убедителни писмени доказателства по смисъла на чл.

391, ал. 1, т. 1 от ГПК за установяване както допустимостта на иска, така и за вероятната му основателност, съответно липсвали убедителни писмени доказателства, въз основа на които можело да се презумира, че ответникът не бил изпълнил задължението си съобразно постигнатите между страните уговорки. Не били наведени доводи за опасността да се окажело невъзможно или затрудняло осъществяването на правата по решението съответно изложените обстоятелства не били достатъчни аргументи за първоинстанционния съд да приеме, че била налице хипотезата и предпоставките на чл. 391, ал. 1 от ГПК. Окръжен съд Пазарджик не бил убеден в съществуването на обезпечителна нужда в съответствие с тълкуването на т. 4 от ТР № 6/14.03.2014 година, постановено по тълк. д. № 6/2013 година на ОСГТК на ВКС, при положение,че не се излагали причини поради което Й. Л. Т. очаквала да бъде невъзможно или да се затрудни изпълнението по решението без налагане на обезпечение върху посочения в молбата земеделски имоти. Окръжният съд бил преценил адекватността на исканата обезпечителна мярка с обезпечителната нужда, с оглед обосноваността на исканото обезпечение. В случая било поискано налагане на възбрана върху поземлен имот с данъчна оценка от 2378.90 лева по предявения иск с размера на задължението към Т. от 38 904.00 лева, като според първоинстанционния съд тази мярка не била адекватна и пропорционална на търсената с предявяването на иска съдебна защита. Затова окръжният съд бил намерил, че не били налице необходимите предпоставки за допускане на обезпечение на предявения иск по чл. 92 от ЗЗД, с оглед на което бил произнесъл съдебния си акт. Въззивният съдебен състав констатирал единност в становището на теория и практика, че в производството по допускане на обезпечаването на иска се извършвало непълно доказване. За да бъдело допуснато обезпечение, съдът следвало да формира извод за вероятна основателност, а не за доказаност на исковата претенция. Преценката на сезирания съд за вероятната основателност на иска въз основа на писмените 4 доказателства в негова подкрепа се извършвала в рамките на очертаните от чл.

391, ал. 1, т. 1 от ГПК предели и следвало да е най‑обща, без да се навлизало в подробното им обсъждане. Конкретната преценка на представените писмени доказателства, доказателствените и правни изводи, следващи се от тях, били в правомощията на съда, разглеждащ материалноправния спор по същество.

Така било посочено в определение № 290/09.07.2020 година, постановено по ч. гр. д. № 3978/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Въззивният съд споделял напълно аналитичната част на първоинстанционното определение, а именно необходимост на наличие на кумулативни предпоставки: искът да бил допустим, да бил вероятно основателен, т. е. да бил подкрепен с убедителни писмени доказателства и да съществувал интерес за обезпечаване и обезпечителната мярка да била подходяща и съответна на обезпечителната нужда. Не се споделяли изводите на Окръжен съд Пазарджик относно липсата на посочените в определението необходими предпоставки за допускане на обезпечението. Искът бил допустим. Упражнено било право на иск пред надлежен съд, като средство за защита на материалното право чрез разрешаване на гражданския спор със сила на пресъдено нещо. Налице били процесуалните предпоставки за предявяване на иска и не били налице процесуални пречки за това. На този етап на производството и при така представените доказателства въззивният съдебен състав приемал, че искът бил подкрепен с убедителни писмени доказателства‑договор за аренда, два броя разписки за изплатени арендни вноски на арендодателя за целия срок на договора, съдебно решение, доказателства за едностранно прекратяване на договора от наследник на арендодателя. Налице била обезпечителна нужда.

Видно от представените по делото доказателства, включително и пред въззивната инстанция, имало данни, че А. В. Г. притежавал два жилищни имота, единият от които се явявал несеквестируем. Обектът, върху който се искало налагане на възбрана бил обявен за продажба. При евентуално уважаване на иска за Й. Л. Т. щяла да бъде в затруднение да получи вземането си, ако посоченият имот бъдел отчужден. В жалбата се излагал основен довод против определението на Окръжен съд Пазарджик, че исканата възбрана била за имот на цена относима и адекватна на размера на претендираното вземане.

Независимо от данъчната оценка от 2378.90 лева, то оферираната от собственика‑А. В. Г. продажна цена на имота била твърде различна-46 999.00 €. Налице била съразмерност. Затова жалбата срещу първоинстанционното 5 определение била основателна. Следвало да бъде наложена възбрана върху собствения на ответника по делото А. В. Г. поземлен имот с пл. № , в квартал по плана на с. А., област Пазарджик, община Б., с площ от 00 м2, за който е отреден УПИ VII-78, в квартал по плана на селото, с площ от 00 м2, с неприложена улична регулация, заедно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда на площ от м2, а съгласно нотариален акт- 00 м 2 и заедно с всички подобрения и приращения в имота -жилище на площ от 00 м2, гараж на площ от 00 м2, второстепенна постройка на площ от 00 м 2, при съседи: североизток-УПИ