Определение № 830 от 21.03.2025, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 830 гр. Бургас, 21.03.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20252100500481 по описа за 2025 година

Производството по делото е по реда на чл. 413, ал. 2 вр. с чл.274- чл. 279 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК:175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, представляван от юрисконсулт Георги Антонов против разпореждане № 2492 от 28.02.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 1413/2025г. по описа на Районен съд- Бургас, В ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявлението му за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу длъжника М. Г. М., с ЕГН **********, с адрес: *****, за следните парични задължения по сключен помежду им договор за потребителски кредит № 40013436538 от 17.11.2022 г., а именно сумата от 1444,64 лв. - договорно възнаграждение за периода от 20.11.2023 г. до 04.12.2024 г., сумата от 116,70 лв. - лихва за забава за периода от 21.03.2023 г. до 04.12.2024 г. и 174,43 лв. - лихва за забава за периода от 04.12.2024 г. до 26.02.2025 г.

В частната жалба се изразява недоволство от обжалваното разпореждане на заповедния съд, в атакуваните му части с твърдения, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Позовавайки се на цитирана съдебна практика жалбоподателят счита, че съдът е излязъл извън обхвата на дължимата в рамките на заповедното производство проверка и не разполага на този етап с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права.Счита, че уговореното договорно задължение за възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави и съответно клаузата, с която е уговорено не е неравноправна по смисъла на чл. 145, ал.

2 от ЗЗП. Сочи, че страните са уговорили ГПР в рамките на законовия предел на чл.

19, ал. 4 от ЗПК, при спазване на императивните законови изисквания. Що се касае до 1 законна лихва, счита, че присъждането й е последица от уважаване на главния иск.

Досежно изтеклите лихви за забава възразява, че съдът неправилно е отказал издаване на заповед за изпълнение за тях, като счита, че договорната клауза, с която са уговорени не е неравноправна. На последно място заявява, че поради действителността на договорните клауза за лихви и ГПР процесния договор е изцяло действителен, с оглед на което се иска отмяна на разпореждането в обжалваната част и уважаване на искането за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК за горепосочените вземания за главница, възнаградителна и мораторна лихва. Моли за присъждане на разноските във въззивното производство за платена държавна такса в размер на 15 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50лв.

Съгласно на чл.413, ал.2 о т ГПК препис от частната жалба не е връчен на длъжника.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид постъпилата частна жалба и събраните по делото доказателства, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, поради което е допустима.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за неоснователна, по следните съображения:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД за издаване на заповед по чл.410 от ГПК срещу длъжника М. Г. М., за заплащане на задълженията му по сключен между страните договор за потребителски кредит № 40013436538 от 17.11.2022 г., а именно: сумата от 3388.08лв.- главница, сумата от 1444,64 лв. - договорно възнаграждение за периода от 20.11.2023 г. до 04.12.2024 г., сумата от 1192,10 лв. - възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“; сумата от 2250 лв. - възнаграждение за допълнителна услуга „Флекси“, сумата от 500 лв. - такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни, начислени на 20.12.2023 г. и сумата от 116,70 лв. лихва за забава за периода от 21.03.2023 г. до 04.12.2024 г. и 174,43 лв. - лихва за забава за периода от 04.12.2024 г. до 26.02.2025 г., ведно със законната лихва от 27.02.2025 г. до изплащане на вземането, както и в частта за разноските за горницата над 86,45 лв. до пълния заявен размер от 441,32 лв.

Видно от съдържанието на сключения между страните договор за потребителски кредит от 17.11.2022 г., кредиторът е предоставил в заем на сумата от 4000 лв., при годишен лихвен процент от 41 % за срок от 36 месеца /с дата на последната месечна вноска на 20.11.2025г./ или общо 6996.80 лв. и при ГПР от 49.15%.

Видно от съдържанието на договора за кредит длъжникът е закупил и пакети от допълнителни услуги фаст и флекс съответно на стойност 1600 лв. и 3600лв. Така длъжникът е поел задължението да върне на кредитора обща сума в размер на 11596.80 лв.,платима разсрочено при месечна вноска от 322.12лв. за срок от 36 месеца.

Твърди се, че поради неплащане на дължимите вноски, кредита е обявен за предсрочно изискуем, като по делото липсват представени доказателства в тази насока.

2

Районният съд е уважил частично заявлението, като е издал заповед по чл. 410 от ГПК само за главницата от 3388.08лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното му изплащане, както и за разноските до размера на 86,45лв, съразмерно с уважената част от претенцията.

С обжалваното разпореждане от 28.02.2025г. заповедният съд е отхвърлил заявлението за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК в останалата му част. Предмет на въззивно обжалване е разпореждането, в частта относно вземанията за сумата от 1444,64лв. - договорно възнаграждение за периода от 20.11.2023 г. до 04.12.2024 г., сумата от 116,70 лв. - лихва за забава за периода от 21.03.2023 г. до 04.12.2024 г. и 174,43 лв. - лихва за забава за периода от 04.12.2024 г. до 26.02.2025 г.

За да постанови обжалваното разпореждане, районният съд е счел, че стойността на претендираните от заявителя допълнителни услуги - „Фаст“ на стойност 1600 лева и „Флекси“ на стойност 3000 лева, макар да са включени в погасителния план още към датата на сключване на договора, т.е. имат характер на дължим от потребителя разход по кредита, пряко свързан с него и известен на кредитора, не са включени като елемент при определяне на годишния процент на разходите. Така действителния ГПР според съда би надвишил този, посочен в договора, както и законоустановения в нормата на чл.19, ал.4 ЗПК максимален размер на ГПР.

Заповедният съд е приел, че е налице нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като посоченият в договора ГПР не е коректен и не е определен законосъобразно, позовавайки се на решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/ 22 на СЕС, с което се приема, че описаните допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ на „Профи Кредит България“ ЕООД попадат в обхвата на понятията „общи разходи по кредита за потребителя“ и „годишен процент на разходите“, тъй като закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

Настоящата инстанция намира обжалваното разпореждане, в атакуваната му част за правилно, по следните съображения:

В случая доколкото заявителят основава вземанията си на сключен с длъжника договор за паричен заем, то за същия са приложими правилата на ЗПК. Доколкото, съгласно изискванията на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави, както и дали вземането се основава на неравноправна клауза, неоснователни са оплакванията в частната жалба, че в заповедното производство съдът не следва да преценява валидността на договора за кредит. В постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви /в този смисъл решение от 21.11.2002 г. по дело С‑743/00, т. 33;

Решение от 04.10.2007 г. по дело С‑429/05, т. 63/. Този подход се основава на идеята, че 3 потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Поради това съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Ето защо задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора. Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.

С оглед на горното въззивният съд счита, че извършвайки такава преценка, заповедният съд не е превишил правомощията си и не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Затова изложеното в този смисъл оплакване в жалбата се явява неоснователно.

Настоящата инстанция споделя мотивите в обжалваното разпореждане, че договорът за потребителски кредит е недействителен поради нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 10 вр. с чл. 22 от ЗПК и, че на основание чл. 23 от ЗПК по него се дължи само чистата стойност на кредита. Макар и в заявлението и в жалбата да липсват твърдения стойността на допълнителните услуги да е включена в ГПР, съпоставяйки размера на възнаграждението за допълнителните услуги фаст и флекси с размера на предоставената в заем главница, е видно, че стойността на допълнителните услуги надвишава заетата сума. Това означава, че посочения в договора за кредит ГПР от 49.15% е неточен, тъй като очевидно при формирането му като общ разход по кредита не е включена стойността на допълнителните услуги. Оттук следва извода, че в случая се касае до търговска практика, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и поради това следва да се приеме,че посоченият ГПР не отразява всички общи разходи и лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че в решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 в отговора на втори и трети въпрос СЕС е приел, че за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на ГПР да се включат всички разходи по член 3, буква ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент.

Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.

Затова посоченото в жалбата, че уговореният ГЛП не противоречи на закона и добрите нрави, нито че така уговореният размер на ГПР/включващ ГЛП/ не надвишава максимума, посочен в императивната норма чл.19,ал.4 от ЗПК не променят крайният извод на съда за нарушение по чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като видно от представените доказателства посоченият в договора ГПР, невключващ възнагражденията за допълнителни услуги по същество може да се приравни към непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Този порок води до недействителност на целия договор за кредит на основание чл. 22 от ЗПК и 4 освобождаване на потребителят от задължения за лихва или други разходи по договор за кредит, извън чистата стойност на кредита съгласно чл. 23 от ЗПК, поради което правилно районният съд е приел, че на заявителя принципно се дължи единствено чистата стойност на отпуснатия кредит, поради което е оставил без уважение искането за издаване на заповед за претендираните лихви по договора.