Решение № 4959 от 28.09.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4959 гр. София, 28.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100509572 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 18.7.2022 г., на ищеца Г. К. И. срещу решение № 7294/29.6.2022 г., постановено по гражданско дело № 35252/2021 г. на Софийски районен съд, 25състав, с което са отхвърлени искове с правно основание чл. 439 ГПК вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено спрямо „Ф.И.“ ЕАД недължимост на сумата в размер на 179.58 лева възнаградителна лихва по сключен Договор за кредит PLUS01060230/06.2017 г. за периода 29.08.2008 г. - 30.04.2009 г., сумата в размер на 724.68 лева мораторна лихва за периода 30.08.2008 г. - 20.11.2015 г., както и сумата в размер на 219.09 лева - законната лихва, начислена върху главницата, считано от 14.12.2015 г. до 29.04.2018г., за които вземания е издаден изпълнителен лист от 16.05.2016 г. по ч. гр. д. № 77922/2015 г. по описа на СРС, 66 състав, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Жалбоподателят поддържа, че решението на първоинстанционния съд 1 било неправилно поради нарушение на материалния закон. Неправилно съдът приел, че вземанията по заповедта за изпълнение се погасявали с петгодишна давност, макар същите да не били установени с влязло в сила решение и да се погасявали с кратката давност по чл. 111, ал. 1, б. „в“ ЗЗД. Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло решението на първоинстанционния и да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата и по исковете оспорва същата, като сочи че с оглед извършените изпълнителни действия не бил изтекъл и краткият тригодишен срок. Моли въззивния съд да остави жалбата без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Същото е и правилно като краен резултат, като на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на Софийския районен съд в частта относно установената фактическа обстановка. По отношение на правната страна и във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

Противно на приетото от първоинстанционния съд, настоящият съдебен състав намира, че когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на 2 представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността, независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора нито ползва или вреди на длъжника. То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото на изпълнителните дела /в този смисъл решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС 4 ГО/. Това становище е прието и в постоянната практика на върховната съдебна инстанция, като в същия смисъл са и решение № 50250/21.12.2022 г. по гр. д. № 2938/2022 г. на ВКС 3 ГО; решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на ВКС, 4 ГО; решение № 127/12.07.2022 г. по гр. д. № 2884/2021 г. на ВКС 3 ГО.

В случая след поисканите и наложени запори от 20.10.2016 г. по изпълнително дело № 3358/2016 г. нито взискателят, нито съдебният изпълнител, овластен от взискателя с правата по чл. 18, ал. 1 ГПК, е предприел действия по изпълнението до 01.7.2019 г. След изтичане на 2 години от това действие изпълнителното дело е прекратено по право на 20.10.2018 г. Като се вземат предвид и извършените след перемпцията изпълнителни действия по изпълнително дело № 3358/2016 г. – на 01.7.2019 г., 10.9.2019 г., 18.11.2020 г., както и тези по изпълнително дело № 798/2021 г., то дори и да бъдат споделени правните доводи на жалбоподателя /за приложимата разпоредба относно давностния срок/, в случая поради своевременното предприемане на изпълнителни действия от страна на кредитора, не е изтекъл дори и тригодишен давностен срок.

И на последно място, въззивният съд споделя извода на първоинстанционния относно срока, с който се погасяват процесните вземания поради следното:

С влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо, и длъжникът не може да направи 3 възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите възражения са преклудирани. Така се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането по арг. и от чл. 371 ГПК, поради което намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, според която срокът на новата давност е всякога пет години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. "а" ЗЗД. Целта на регламентираното в действащия ГПК от 2008 г. заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора /в този смисъл решение № 131/23.06.2016 г. по гр. д. № 5140/2015 г., ВКС. 4 ГО.; решение № 100/20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г., ВКС 2 ТО/.

Аргумент за противното не следва от обстоятелството, че заповедното производство се развива без участието на длъжника. Действително, длъжникът няма възможност да възпрепятства самото издаване на заповедта за изпълнение, доколкото научава за същата едва с връчването й. Въпреки това обаче законодателят е уредил възможност за участие и защита на длъжника в хода на производството - чрез подаване на възражение, като в този смисъл е осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може да се пренебрегне. Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражение. По действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение на съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД /в този смисъл: решение № 3/4.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г., ВКС. 4 ГО; решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., ВКС. 4 ГО.; определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г., ВКС. 4 ГО; определение № 576/16.09.2015 г. по ч. гр. д. № 4647/2015 г., ВКС. 4 ГО и др./.

Ето защо и доколкото не се установи погасяване на процесните задължения по давност, изтекла към момента на приключване на устните състезания пред настоящата инстанция, последните подлежат на изпълнение.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, жалбата следва да бъде оставена без уважение като 4 неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд потвърдено като правилно.

По разноските:

Предвид изхода на делото на ответника по въззивната жалба следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лева. При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване предвид ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 7294/29.6.2022 г., постановено по гражданско дело № 35252/2021 г. на Софийски районен съд, 25 състав.

ОСЪЖДА Г. К. И. , ЕГН ********** да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК **** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 100,00 лева, представляваща разноски пред въззивната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5