Решение № 2712 от 26.03.2026, Административен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2712

Бургас, 26.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Бургас - IX-ти състав, в съдебно заседание на дванадесети март две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Съдия:

ПАВЛИНА СТОЙЧЕВА

При секретар ИЛИЯНА ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от съдия ПАВЛИНА СТОЙЧЕВА административно дело № 20257040701934 / 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство е по реда на чл.203 и сл. от АПК, във вр. с чл.61, ал.2 от Закона за държавния служител.

Образувано е по искова молба на Т. Я. Д. от гр.Бургас, предявена против Регионална дирекция по горите Бургас, с която са обективно съединени три иска, като предмет на настоящото дело е само този за заплащане на сумата 5190лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 60 дни, дължимо на основание чл.61, ал.2 от ЗДСл, поради прекратяване на служебното  правоотношение, като предметът се извежда от Определение № 8674/14.10.2025г. по адм.дело № 1897/2025г. на Административен съд Бургас. Претендира и мораторна лихва за периода от 01.08.2025г. до завеждане на исковата молба в размер на 139,51лв., както и законната лихва за забава, считано от датата на завеждане на исковата молба до датата на изплащане на сумата.

В съдебно заседание ищцата се явява лично, както и се представлява от пълномощник, ангажира допълнителни доказателства, претендира разноски.

Ответникът – Регионална дирекция по горите Бургас се представлява от юрисконсулт, който оспорва исковата претенция по основание и по размер, претендира възнаграждение.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, обсъди доводите на страните и съобрази разпоредбите на закона, установи следното:

Искът е процесуално допустим за разглеждане, като подаден от надлежна страна и при наличието на предпоставките за неговата допустимост по смисъла на чл.204, ал.1 от АПК.

Разгледана по същество исковата претенция е частично основателна.

Установява се по делото, че със Заповед № РД-19-02/05.06.2023г. издадена от директора на Регионална дирекция по горите — Бургас, на основание чл.107, ал.1, т.3 от ЗДСл, е прекратено служебното правоотношение между Регионална дирекция по горите Бургас и Т. Д..

Заповедта е оспорена по съдебен ред, като с Решение № 103/04.01.2024г. постановено по адм. дело № 1093/2023 год. по описа на Административен съд – Бургас е отменена като незаконосъобразна. По реда на инстанционния контрол решението е оставено в сила с Решение № 10318/02.10.2024г. постановено по адм. дело № 2801/2024г. по описа на ВАС.

Със Заповед № РД-18-88/14.10.2024г. издадена от Директора на Регионална дирекция по горите - Бургас Т. Д. е възстановена на работа, считано от 18.10.2024г.

Със Заповед № РД-18-89/18.10.2024г. издадена от Директора на Регионална дирекция по горите - Бургас служебното правоотношение с Т. Д. е прекратено на основание чл.106, ал.1, т.2 от ЗДСл.

Заповедта е оспорена по съдебен ред, като с Решение № 2368/13.03.2025г. постановено по адм. дело № 2032/2024г. по описа на Административен съд - Бургас, заповедта е отменена като незаконосъобразна. По реда на инстанционния контрол решението е оставено в сила с Решение № 6941/24.06.2025г. постановено по адм. дело № 5423/2025г. по описа на ВАС.

Със Заповед № РД-18-46-01/01.08.2025г. издадена от Директора на Регионална дирекция по горите - Бургас Т. Д. е възстановена на работа считано от 01.08.2025г.

Със Заповед № РД-18-47/01.08.2025г., на основание чл.107а от ЗДСл, във връзка с направено предложение за прекратяване на служебно правоотношение с рег.№ РДГ-03-7295/01.08.2025г., срещу обезщетение в размер на 12 150лв., равен на 6-кратния размер на последната месечна основна заплата и получено писмено съгласие с рег.№ РДГ-03-7313/01.08.2025г., е прекратено служебното правоотношение на Т. Д. с Регионална дирекция по горите - Бургас.

Видно от постъпилия от ответника писмен отговор с вх.№ 14549/04.12.2025г. на ищцата Т. Д. е определен платен годишен отпуск в размер на 31 работни дни, от които 20 работни дни основен по чл.56, ал.1 от ЗДСл и 11 работни дни допълнителен по чл.50, ал.2 от ЗДСл. При тези данни калкулира от датата на първото уволнение - 05.06.2023г. до датата на последното прекратяване на служебното правоотношение – 01.08.2025г. дължим основен платен годишен отпуск в размер на 43 дни, а допълнителен такъв в размер на 24 дни. По отношение на допълнителния платен годишен отпуск се позовава на Решение на СЕС по присъединени дела С-762/2018г. и С-37/2019г. и Решение на съда по дело С-337/10 и въз основа на дадените в тях тълкувания оспорва искането за присъждане на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за периода от 05.06.2023г. до 01.08.2025г. Отбелязва също така, че в този период ищцата е била в трудови правоотношения с други работодатели - „Финанси Р.Г.Т.“ ООД в периода от 05.06.2023г. до 07.08.2023г., както и с О. П. от 31.01.2025г. до 07.07.2025г. и не може да претендира обезщетение за периода, през който е полагала труд за друг работодател, поради което от основния платен годишен отпуск в размер на 43 дни, следва да се приспаднат 11 дни, т.е. неизползвания платен годишен отпуск при работодателя РДГ - Бургас е в размер на 32 дни. Посочва, че размерът на дължимото обезщетение следва да е в размер на 3600лв., изчислено на база основна работна заплата в размер на 2025лв. при калкулиране на отработени от ищцата 18 работни дни за м.април 2023г.и 2 работни дни за м.май 2023г. Алтернативно сочи дължимо обезщетение за 32 дни неизползван платен годишен отпуск в размер на 3991,11лв., изчислено на база основна работна заплата с добавено увеличение по ПМС 79/03.04.2024г. Намира претенцията за дължима мораторна лихва в размер на 139,51лв. за периода от 01.08.2025г. до датата на депозиране на исковата молба за неоснователна поради липса на покана.

Съгласно нормата на чл.61, ал.2 от ЗДСл при прекратяване на служебното правоотношение държавният служител има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност.

В тази част от предмета на спора ищцата счита, че дължими за обезщетяване са както неизползваният основен платен годишен отпуск, така и определеният допълнителен платен годишен отпуск.

Видно от двете заповеди за възстановяване на работа - Заповед № РД-18-88/14.10.2024г. и Заповед № РД-18-46-01/01.08.2025г. на ищцата е определен платен годишен отпуск по чл.56, ал.1 от ЗДСл – 20 дни, както и поради ненормирано работно време - допълнителен платен годишен отпуск по чл.50, ал.2 от ЗДСл – 11 дни, или общо 31 дни.

В нормата на чл.61, ал.2 от ЗДСл няма разграничение между двата вида отпуск, но дължимото парично обезщетение следва да обхване само неизползвания основен платен годишен отпуск по чл.56, ал.1 от ЗДСл. В тази връзка с основание ответникът се позовава на даденото тълкуване на СЕС по дело С-337/10, видно от мотивите на което съдът е обсъждал хипотезата на неползван допълнителен платен годишен отпуск от пенсиониращ се работник, който поради обективни причини (заболяване) не е могъл да ползва това допълнително право. Видно от т.37 на мотивите - чл.7 от Директива 2003/88 (регламентиращ минималния основен платен годишен отпуск) трябва да се тълкува в смисъл, че допуска разпоредби на националното право, предоставящи на държавния служител допълнително право на платен отпуск, което се прибавя към минималния платен годишен отпуск от четири седмици, без да предвиждат изплащането на финансово обезщетение, когато пенсиониращият се държавен служител не е могъл да ползва това допълнително право, тъй като не е могъл да упражнява функциите си поради болест – аналогично т.3 от диспозитива на решението. Тоест, допълнителният платен годишен отпуск е право, но неговото неупражняване поради обективни причини, в процесния случай – уволнение, не подлежи на обезщетяване поради липса на национална норма, която да го предвижда.

Съобразно това разбиране следва да се определят само дните на неползван основен платен годишен отпуск. За целта по делото беше назначена експертиза, вещото лице по която установи, че при работодателя Регионална дирекция по горите – Бургас ищцата Т. Д., за времето от първата дата на уволнение – 05.06.2023г. до освобождаването й със споразумение на 01.08.20205г., тя има право на 43 работни дни основен платен годишен отпуск. В рамките на този период тя е работила при други двама работодатели, като за отработените при тях периоди са относими 12 работни дни основен платен годишен отпуск. След приспадането им, при ответния работодател РДГ - Бургас остават 31 работни дни неползван основен платен годишен отпуск и това е размерът подлежащ на обезщетяване на основание чл.61, ал.2 от ЗДСл.

По отношение на базата, върху която следва да се изчисли обезщетението, ищцата посочва, че към датата на уволнението заплатата й е била в размер на 2025лв., но при изчисляване на процесното обезщетение счита, че следва да бъдат съобразени извършените актуализации на заплатата към момента на признаване на уволнението за незаконно, като се вземат предвид увеличенията съгласно ПМС № 198/19.10.2023г. и ПМС № 79/03.04.2024г. Ответната страна счита, че следва да се съобрази споразумението от 01.08.2025г. за прекратяване на служебното правоотношение на основание чл.107а от ЗДСл срещу уговорено обезщетение в размер на 6-кратния размер на последната получена основна заплата от 2025лв., като позоваването на увеличения размер на заплатата съобразно посочените министерски постановления счита за неоснователно.

Видно от нормата на чл.61, ал.3 от ЗДСл размерът на паричното обезщетение по ал.2 се определя съобразно размера на основната заплата, определена на държавния служител, към датата на прекратяване на служебното правоотношение. Служебното правоотношение е прекратено със Заповед № РД-18-47/01.08.2025г. на основание чл.107а от ЗДСл, като изплатеното на това основание обезщетение е съобразно последната определена месечна основна заплата в размер на 2025лв. Неоснователно ищцата претендира да се съобразят актуализациите на заплатата съобразно посочените постановления на Министерския съвет, тъй като е видно, че това противоречи на законовата норма, която определя конкретен размер към релевантна дата и който размер е виден от акта на прекратяване на правоотношението. Различно би било в хипотезата на обезщетение по чл.104, ал.1 от ЗДСл, в който случай размерът на заплатата не е обвързан с конкретна дата, а е определен към момента на признаването на уволнението за незаконно, към който момент могат да се съобразят настъпили актуализации и в който случай няма нарочен акт на работодателя, който да обективира размера на заплатата.

При тези фактически данни следва да се приеме, че размерът от 2025лв. е този на основната заплата към датата на прекратяване на служебното правоотношение и това е базата, която следва да служи при изчисляване на процесното обезщетение. Видно от експертното заключение среднодневното възнаграждение е намерено в размер на 92,05лв., което умножено по броя на дните неползван основен платен годишен отпуск – 31 е равно на 2853,55лв. или 1459евро брутен размер. От него следва да се приспадне 10% ДОД, в резултат на което нетният размер на обезщетението възлиза на 1313,10евро и това е сумата, която следва да се присъди.

Искането за присъждане на мораторна лихва върху обезщетението за периода от 01.08.2025г. до датата на подаване на иска – 13.10.2025г. съдът счете за неоснователно. За разлика от хипотезата, при която мораторна лихва се дължи от влизане в сила на решението, с което е отменен незаконосъобразен административен акт съгласно т.4 от ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС по т.д. № 3/2004г., от който момент вземането за обезщетение става изискуемо, то в настоящата хипотеза не е налице отменен административен акт (заповед за уволнение), а редовно прекратено служебно правоотношение, поради което приложими са общите правила на ЗЗД и за да бъде поставен длъжника в забава е необходима покана, която в случая не е налице, поради което тази претенция е неоснователна. Дължима е само законната лихва считано от датата на подаване на иска до окончателното изплащане на сумата.