Решение № 264719 от 13.07.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

Гр.София, 13. 07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски градски съд,

Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публичното заседание на двадесет и трети през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ

МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА

При секретаря Кристина

Първанова и прокурора сложи за разглеждане докладваното от съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 1830 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.

С решение

№ 20260145 от 24.11.2020 г. по гр.д.№ 27791 по описа за 2020 г. на СРС, ГО, 61 състав са уважени, предявените от Т.С.Т. срещу „Д.Р.“ ЕООД, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-2 КТ, както и иска по чл.344, ал.1,т. КТ във връзка с чл.225, ал.1 КТ за сумата в размер на 8571,01 лв., представляваща обезщетение за периода 02.06.2020 г. до 10.11.2020 г., през който ищеца е останал без работа, поради незаконното уволнение извършено със заповед № 11/29.05.2020 г. Обезщетението е присъдено ведно със законната лихва от 30.06.2020 г. до окончателното й изплащане. Претенцията по чл.225, ал.1 КТ е била отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от 9780,48 лв. и за периода 11.11.2020 г.- 02.12.2020 г. като неоснователна.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба подадена от „Д.Р.“ ЕООД, ответник пред СРС.

В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно и необосновано, постановено при нарушения на материалния закон и при рефериране към неприложима спрямо конкретния случай съдебна практика. Счита, че с въведения на 13.03.2020 г. в КТ нов чл.120 в се установява право на работодателя със заповед да преустанови работата на предприятието, на част от предприятието или на отделни служители за целия период или за част от него в случай на извънредното положение или извънредната епидемична обстановка, обявени на територията на Р България, до тяхната отмяна.

С промените, влезли в сила на 14.05.2020 г. разпоредбата се прилагала и за случаите на обявена извънредната епидемична обстановка. Затова счита, че изводът на СРС, че при условията на чл.120 в КТ работодателят нямал правна възможност да прекрати трудовите договори на служителите, както и да ползва всички други права, дадени му от приложимия закон, въпреки че е налице „спиране на дейността“ /престой/ бил незаконосъобразен. Касаело се до изцяло променена икономическа обстановка. Използването от работодателя на възможностите предвидени в случаите на престой било изцяло въпрос на работодателска целесъобразност. Относно това дали е налице престой или не, процесуалните действия на съда били противоречиви. Решението било и необосновано. Сочи, че ищецът не доказал, че е налице прекъсване на престоя въпреки разпределената доказателствена тежест.

Служителят твърдял да се е явил на работа на 14.05.2020 г., но служебни задължения не му били възлагани. Осъществяването на достъп до системата на работодателя щяло и да бъде в нарушение на заповед № 013/04.05.2020 г. , която към 14.05.2020 г. не била отменена. Дори такъв достъп да бил осъществен, то служителят твърдял да е прегледал кореспонденцията на отдела, но не бил осъществил каквато и да е работа в рамките на служебните му задължения по длъжностна характеристика. Съгласно трайно установената съдебна практика присъствието на служител на работното място не означавало, че служителят не е в престой освен ако не бил изпълнявал фактическите си задължения, възложени с трудовия договор от работодателя. Счита, че са били налице предпоставките на чл.328, ал.1,т.4 КТ за прекратяване на ТПО с ищеца. В тази хипотеза работодателят не бил длъжен да извършва подбор.

Иска се от настоящата инстанция да отмени решението на СРС и вместо това да постанови друго, с което исковете се отхвърлят изцяло. Претендира разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС- Т.С.Т., в който се излага становище, че жалбата е неоснователна, а решението на СРС-правилно. Счита, че не са допуснати твърдените във въззивната жалба нарушения на материалния и процесуален закон. Сочи, че разпоредбата на чл.120 в КТ не въвеждала ново уволнително основание; не отпадало задължението на работодателя по чл.328, ал.1,т.4 КТ. Съдебната практика на която СРС се позовал била относима и към настоящия момент. Съгласно тази практика издаването от страна на работодателя на актове, с които се постановява персонално служителят да бъде в престой, не било достатъчно, за да се приеме, че ТПО може да бъде прекратено законосъобразно на основание чл.328, ал.1,т.4 КТ. Счита, че въззивникът тълкува чл.120 в КТ като възможност за уволнение при заобикаляне на стриктните изисквания и принципи на КТ. Сочи, че в конкретния случай се установило, че дейността на ответното дружество продължила без проблеми при извънредното положение и епидемична обстановка. От около 130 –членен персонал само на четирима служители било заповядано да бездействат. Обстоятелството, че престоят е обхванал само няколко служители, а не цялото звено било обявено за безспорно от съда, но и било установено от събраните по делото доказателства. Не било налице соченото от въззивника противоречие. Въззивникът цитирал превратно мотивите на СРС. Счита, че прекратяването на ТПО на основание чл.328, ал.1,т.4 КТ не е в работодателската целесъобразност. Решението било постановено при правилно установена фактическа обстановка и съдържало подробни мотиви поради което доводът за необоснованост бил неоснователен. По отношение прекъсването на престоя се сочи, че дори това да не било доказано, не означавало, че изхода по спора би бил друг- установило се, че не е налице фактическия състав на чл.328, ал.1,т.4 КТ. Прекъсването на престоя, обаче, било доказано с гласни и писмени доказателства. Престоят не бил продължил изискуемите се 15 дни и затова уволнението било незаконосъобразно. Още в исковата молба било посочено, че в случая се касае до злоупотреба с права от страна на работодателя, който по този начин заобикалял задълженията си по чл.329 КТ за подбор и закрилата по чл.333 КТ.

Иска се от настоящата инстанция да потвърди в обжалваната му от работодателя, част, постановеното от СРС, решение, както и настоящата инстанция да присъди обезщетението по чл.225, ал.1 КТ в пълен размер като съобрази, че изискуемостта на вземането е настъпила след устните състезания на 10.11.2020 г. Претендира разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен по реда на чл.315, ал.2 КТ на 24.11.2020 г.

Въззивната жалба е подадена на 08.12.2020 г. ; следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

С решението, което се предявените срещу ответника /пред СРС/, въззивник пред настоящата инстанция, искове са били уважени като този по чл.225, ал.1 КТ- частично.

Следователно за въззивника е налице правен интерес от обжалване.

Ето защо въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че по делото не е доказано, нито се твърдяло, че звеното, в което ищецът бил работил, работата да е била спряна по обективни причини и, че периодът на престой е бил поне 15 дни. Безспорно по делото било, че останалите работници продължили работата си, с изключение на посочените в заповедите за преустановяване на дейността, от 04.05.2020 г. и 14.05.2020 г. Издаването на такива актове, обаче, според съдебната практика /решение № 39 от 20.01.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 1805 по описа за 2003 г. на Трето ГО/ не било достатъчно, за да се приеме, че ТПО може да бъде прекратено законосъобразно на основание чл.328, ал.1,т.4 КТ. Не било достатъчно работникът да бездейства. Това бездействие следвало да бъде в резултат от реално спиране на работата, т.е. престоят следвало да е реален- работникът да не изпълнява трудовите си функции следствие на спиране на работата. Спирането на работата следвало да е за повече от 15 дни. В случая след като останалите работници в дирекцията не били преустановили дейността си, нелогично било дейността на ищеца да бъде преустановена. Не бил изпълнен фактическия състав на чл.328, ал.1, т.4 КТ, защото не било доказано, че в конкретното звено в предприятието, в което е работил ищецът, работата да е била спряна по обективни причини и че периодът на престой да е бил поне 15 дни. В хипотезата на чл.120 в, ал.1 КТ не били приложими възможностите, които работодателят има при престой, а именно- по чл.120, ал.1 и 2, чл.173, ал.4, чл.267, ал.1 и 2, чл.328, ал.1,т.4 КТ. В хипотезата на чл.120 в КТ законодателят бил предвидил специални правни последици и това било единственото регламентирано право – да предостави на служителя платен годишен отпуск на работника и без негово съгласие, дори когато съответния работник или служител все още не е придобил 8 месеца трудов стаж.

Такова разграничение било въведено с чл.267 а КТ. При тези си мотиви СРС е достигнал до извода, че с разпоредбата на чл.120 в КТ не се въвежда нито ново уволнително основание, нито се разширявал фактическия състав на това по чл.328, ал.1,т.4 КТ, за да бъде прекратено ТПО поради престой. С оглед основателността на претенцията по чл.344, ал.1,т.1 КТ, основателна била и тази по чл.344, ал.1,т.2 КТ. По отношение иска по т.3 вр. с чл.225, ал.1 КТ СРС въз основа на констатацията върху представената от ищеца трудова книжка е приел, че същата е основателна за периода от 02.06.2020 г. до приключването на устните състезания на 10.11.2020 г. Въпросът относно последното БТВ не бил спорен между страните. Обезщетението е било присъдено ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Относно искът по чл. 344, ал.1,т.1 КТ:

Тежестта за доказване законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение /ТПО/ се носи от работодателя- въззивник в настоящето производство /ответник в производството пред СРС/.

Видно от доклада по делото, обективиран в разпореждане от 09. 09.2020 г., СРС правилно е разпределил доказателствената тежест между страните.

Спорно по делото е обстоятелството налице ли е посоченото в заповедта за прекратяване на ТПО правно основание за това- чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ- спиране на работата повече от 15 работни дни, както и дава ли право на работодателя разпоредбата на чл.120 в КТ да прекрати ТПО на основание чл. 328, ал.

1, т. 4 КТ.

За да се отговори на горепосочените въпроси е необходимо да се извърши съпоставка на разпоредбите на чл.328, ал.1,т.4 КТ и на чл.120 в КТ, а именно:

В чл. 328, ал. 1 т. 4 от КТ като основание за прекратяване на трудовото правоотношение е посочено „при спиране на работа за повече от 15 работни дни“. "Спиране на работата" по смисъла на тази разпоредба означава по разпореждане на работодателя временно да се преустанови дейността - на цялото предприятие или на отделна негова част.

С новоприетия чл. 120в, ал. 1 КТ се установява право на работодателя при обявено извънредно положение със заповед да преустанови работата на предприятието, на част от предприятието или на отделни работници и служители за целия период или за част от него до отмяната на извънредното положение. До преустановяване на дейността на предприятието може да се стигне и не само по волята на работодателя, а да бъде резултат от мярка, постановена със заповед на държавен орган /ал. 2/. Тогава работодателят е длъжен да не допуска по време на преустановената дейност работниците или служителите до работните им места за периода, определен в заповедта. Според нововъведения чл. 267а КТ за времето на преустановяване на работата в случаите по чл. 120в КТ работникът или служителят има право на брутното си трудово възнаграждение. Сравнението на тази мярка със завареното законодателство показва, че се установява нова форма на престой или спиране на работата на работодателя, предвидени в завареното законодателство в чл.

120, чл. 176, ал.

4, чл. 267 и чл.