Решение № 13183 от 05.07.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13183 гр. София, 05.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ц.Р.Ц при участието на секретаря М..Р.И като разгледа докладваното от Ц.Р.Ц Гражданско дело № 20231110165162 по описа за 2023 година

Ищцата Д.Д.Ф. твърди, че с ответното дружество „К.К.М“ ЕАД са сключили договор за потребителски кредит № ******** от 06.02.2023 г., по силата на който бил отпуснат заем в размер на 800 лева. Твърди, че на основание чл. 4 от договора на ищцата бил предоставен срок, в който същата следвало да осигури като обезпечение гарант, отговарящ на условията, посочени в чл. 1, ал. 2 от договора. Поради това между ищцата и втория ответник „К.Г“ ЕООД бил сключен договор за поръчителство към договор за потребителски кредит № ******** от 06.02.2023 г. По силата на чл. 2, ал. 1 от договора ищцата дължала възнаграждение за поръчителя в размер на 620 лева, дължими разсрочено на вноски, които били със същия падеж като погасителните вноски по договора за потребителски кредит.

Сочи, че за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК повечето дружества, предоставящи бързи кредити, въвеждали изискването за предоставяне на гарант по договора, отговяращ на неизпълними условия. За неизпълнение на посоченото задължение пък било въведено заплащането на неустойка, която била призната за неравноправна от съдилищата, поради което за да се избегне тази конструкция обаче в случая бил сключен договор за поръчителство. Сочи, че със сключването на подобен договор се постигал същия ефект като предвиждането на неустойка за непредоставяне на обезпечение, доколкото било предвидено задължения по чл. 2, ал. 1 от договора за поръчителство за заплащането на възнаграждение по договора за поръчителство. Сочи, че така предвиденото възнаграждение за предоставяне на поръчителство накърнява добрите нрави, както и че клаузата е неравноправна.

Твърди, че поради невключването на размера на това възнаграждение в ГПР, то посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния такъв. Поради това договорът противоречи на редица разпоредби на ЗПК. Счита, че това възнаграждение се явява скрита 1 неустойка и води до обогатяване на кредитодателя. Сочи се, че ответникът бил поставил неизпълними условия за предоставянето на обезпечение с цел да възникнат условия кредиторът да начисли допълнително оскъпяване под скритата форма на „възнаграждение за поръчител“, представляващо допълнителна печалба в разрез с чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Излага, че тази клауза се намира в пряко противоречие с преследваната в Директива 2008/48 ЕО цел, транспонирана в ЗПК. Поставянето на изискване за предоставяне на поръчител след сключване на договора било в разрез с изискването на чл. 16 ЗПК, във връзка със съображение 28 от Директива 2008/48 ЕО за оценка на кредитоспособността на кредитополучателя от финансовата институция. Посочва още, че процесната клауза е неравноправна, тъй като не е индивидуално уговорена. Счита, че възнаграждението за поръчител не се дължи. Предвид изложеното ищцата моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че чл. 1, ал. 2 от договор за потребителски кредит № ******** от 06.02.2023 г., сключен между ищеца и „К.К.М“ ЕАД е нищожен поради накърняване на добрите нрави и поради неравноправност; че чл. 2, ал. 1 от договор за възлагане на поръчителство от 06.02.2023 г., сключен между ищеца и „К.Г“ ЕООД е нищожен като неравноправен и накърняващ добрите нрави; да признае за установено по отношение на ответника „К.Г“ ЕООД, че ищцата не дължи на ответника сумата в размер на 620 лева – възнаграждение за поръчител. Претендира разноски.

Ответникът „К.К.М“ ЕАД не е подал отговор на исковата молба.

Ответникът „К.Г“ ЕООД оспорва исковете като недопустими, доколкото сочи, че такъв договор не е сключван.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното:

Като доказателство по делото е представен потребителски кредит тип кредитна линия №********/06.02.2023 г., сключен между „К.К.М“ ЕАД и Д.Д.Ф., съгласно който страните се съгласяват, че кредитодателят предоставя на кредитополучателя потребителски кредит под формата на кредитна линия, а кредитополучателят го усвоява при предвидения в договора срок и условия.

В самия договор не е посочен кредитният лимит, до размера на който ищцата има право да усвоява суми по кредита, но от представения Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити се установява, че размерът на кредитния лимит е 800 лева.

В чл. 1, ал. 2 от договора за потребителски кредит е предвидено, че кредитополучателят се съгласява в петдневен срок от одобрено искане за усвояване на всяка сума в рамките на кредитния лимит по този договор, да осигури като обезпечение по кредита си поръчителството от страна на две физически лица, наети на безсрочен трудов договор с минимално брутно месечно възнаграждение за всеки в размер на 1500 лева, одобрено от кредитодателя дружество-поръчител или неотменима и безусловна банкова 2 гаранция от одобрена от „К.К.М“ ЕАД банка, съгласно списък с одобрени от кредитодателя банки, достъпен на уебстраницата https://cashcredit.bg

Като доказателство по делото е прието и разпечатка-извлечение от централния кредитен регистър на БНБ към 18.05.2023 г., от което се установява, че към регистъра на БНБ е подадена информация за наличието на договор между ищцата и „К.Г“ ЕООД №******** от 12.02.2023 г., посочен като гаранционна сделка, с усвоен размер на договора за кредит, който се обезпечава в размер на 800 лева.

С оглед на горното и предвид наличието на доказателства за сключен между ищцата и „К.Г“ ЕООД договор за поръчителство, противно на твърденията на ответника, съдът е указал на ответника „К.Г“ ЕООД да представи по делото копие от сключения с ищцата на 12.02.2023 г. договор за поръчителство, като на ответника е указано, че на основание чл. 161 ГПК съдът може да признае за установени фактите, за които ответникът е възпрепятствал събирането на доказателства.

Въпреки горното, ответникът не е представил копие на сключения с ищцата на 12.02.2023 г. договор за поръчителство, поради което и при приложение на разпоредбата на чл. 161 ГПК съдът намира за установено по делото, че на 12.02.2023 г. между ищцата и ответника „К.Г“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на гаранция с цел обезпечение на задълженията на ищцата по договора за потребителски кредит от 06.02.2023 г., както и че съгласно чл. 2, ал. 1 от договора за поръчителство кредитополучателят се задължава да заплати на гаранта сумата в размер на 620 лева – възнаграждение за дружеството поръчител.

При така установените фактически обстоятелства, съдът намира от правна страна следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 143 ЗЗП за прогласяване на нищожността на чл. 1, ал. 2 от договор за потребителски кредит № ******** от 06.02.2023 г., сключен между ищеца и „К.К.М“ ЕАД, и на чл. 2, ал. 1 от договор за гаранция от 12.02.2023 г., сключен между ищеца и „К.Г“ ЕООД.

По така предявените искове в тежест на ищеца е да докаже сключването на проесните договори – респ. за кредит и за гаранция, че част от съдържанието на договорите са оспорените в настоящото производство клаузи, както и че посочените клаузи са нищожни на посочените основания.

Предявен е и иск с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника „К.Г“ ЕООД сумата в размер на 620 лева – възнаграждение по договора за гаранция.

По така предявеният иск в тежест на ответника е да докаже при условията на пълно и главно доказване предпоставките за възникване на процесното задължение.

По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 143 ЗЗП Съдът намира, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като 3 кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.

Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.

Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, а според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца типизирано, а търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

Съдът намира за основателни аргументите на ищцата, че предвиденото в чл. 1, ал. 2 от договора за потребителски кредит задължение за предоставяне на поръчители, респ. на банкова гаранция противоречи на добрите нрави, както и е предвидено в ущърб на потребителя (чл. 143 ЗЗП).

В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от сключването на договор за предоставяне на гаранция и заплащането на възнаграждение по него. Това е така на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Петдневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна институция.

Клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора за кредит, обективираща поетото от длъжника задължение за учредяване на обезпечение, съдът намира за нищожна като противоречаща на добрите нрави и като неравноправна. Съгласно чл. 16 от ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение. Посочените в чл. 1, ал. 2 алтернативи само привидно предоставят на потребителя право на избор, но на практика само водят до неоправдано засягане на интересите му. Възможността за ползване на професионален поръчител се явява обременително, тъй като неизменно е свързано с допълнителни разходи, а изборът е ограничен от факта, че гарантът е предварително посочен от кредитора. От друга страна принципната възможност за избор на физическо лице, вместо предложеното юридическо лице, е ограничена от поставени от кредитора условия, видно от заключението на СТЕ, поради което на практика за потребителя не е осигурена реална алтернатива. При това положение не би могло да се приеме, че договорът за поръчителство е 4 резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива.

Сключването на договора за поръчителство е предвидено като изискване за обезпечение на задълженията по договора за заем. Самият договор за предоставяне на гаранция не е договор за поръчителство, какъвто съгласно чл. 138 ЗЗД се сключва между кредитора и поръчителя. При съобразяване договорната свобода на страните в общия случай сключването на договор от вида и с предмета на процесния не е забранено от закона и не е в противоречие с него.

В случая обаче процесният договор е сключен във връзка с нарочно предвидено задължение в договора за заем, като възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, при тълкуване на разпоредбите в договора за заем, касаещи "обезпечението" се явява разход по договора за кредит, който длъжникът понася, извън определените в самия договор за потребителски кредит разходи и лихви и по този начин реално води до оскъпяване на кредита извън посочения в договора ГПР. Действително възнаграждението е предвидено да се дължи не по договора за заем и не в полза на заемодателя, а по свързания с него договор за предоставяне на гаранция. Посоченото обаче съдът намира за целено заобикаляне на закона, конкретно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй видно от договора за заем годишния процент на разходите по кредита е 50% и добавянето на разходи в размер на уговореното с договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение би формирало краен размер на ГПР, по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. С оглед механизма на действие на разпоредбите на договора за заем и този за предоставяне на поръчителство, съдът намира, че на практика възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство увеличава разходите по кредита над допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.