Определение № 647 от 05.10.2026, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 647 гр. Благоевград, 05.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, СЕДЕМНАДЕСЕТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Атанас И.ов като разгледа докладваното от Атанас И.ов Търговско дело № 20261200900028 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по подадена искова молба от М. А. П., ЕГН **********, чрез адв. Х. Р., против „Юробанк България“ АД, ЕИК 000694749.

С решение № 119/ 09. 07.2025 г., пост. по т. д. № 28/ 2026 г. по описа на ОС – Благоевград, съдът е отхвърлил иска от М. А. П., ЕГН **********, чрез адв. Х. Р., против „Юробанк България“ АД, ЕИК 000694749, да се признае за установено спрямо ответника, че ищеца не дължи сумата от 100 339,61 лв., като неоснователен, осъдил е М. А. П., ЕГН **********, да заплати на „Юробанк България“ АД, ЕИК 000694749, сумата в размер на 550 евро, представляваща разноски за вещо лице, както и е осъдил М. А. П., ЕГН **********, да заплати на „Юробанк България“ АД, ЕИК 000694749, сумата в размер на 1000 евро, представляваща разноски за адвокат, като отхвърлил искането над този размер, до претендирания от 5 315.54 евро, като неоснователно.

Постъпило е писмо от АС – София, с указания, изявлението в отговор на въззивна жалба, обозначено като насрещна въззивна жалба за разноски, да се интерпретира като молба по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, поради което първостепенният съд следва да се произнесе по нея, преди да се развие въззивното производство.

1

По отношение на разноските, с оглед резултата по делото, съдът е приел, ч е ищеца по иска следва да заплати на ответника направените разноски по делото съразмерно с уважената част от иска, като по възражението за прекомерност на размера на възнаграждението за адвокат на ответника, съдът намирал за основателно, тъй като сложността на делото и извършените процесуални действия обуславят възнаграждение в размер на 1000 евро.

Няма основание за промяна на тези изводи на съда.

Отговорността за разноските по делото е правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото.

Правото на ответника да му бъдат присъдени разноски, направени в съдебното производство по граждански дела, е предвидено в чл. 78, ал. 3 ГПК.

Според тази разпоредба разноските се възлагат върху ищеца, съразмерно с отхвърлената част от иска.

Тълкуването на така посочената разпоредба налага извод, че в случаите на разрешаване на спора по същество, правото на страните на разноски е предпоставено от основателността или неоснователността на предизвикания от ответника спор. Страната, срещу която е постановено решението, носи отговорността за разноски даже и да е положила най-голямата грижа да издири действителното правно положение. Тук вина за предизвикване на делото не е нужна. Страната, срещу която е постановено решението, понася отговорността за разноски, което се явява санкция за неоснователно предизвикания правен спор – чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.

Относно размера или прекомерността на възнаграждението за адвокат:

Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави. Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно договаряне между довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ ЗА АДВОКАТСКА РАБОТА. В този смисъл е разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид 2 работа.

Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.

Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.

Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.

Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.

Съдът не е обвързан от предвиденото в Наредба № 1 по отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: "че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C?184/13 —C?187/13, C?

194/13, C?195/13 и C?208/13, EU: C: 2014: 2147, т. 43)... член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че 3 национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. ". Тоест, националният съд не е обвързано от предвиденото в Наредба № 1.

Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – вж.

Решение по дело № 05.10.2010 г., Elchinov, C173/09, т. 29.

С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват "като несъвместими с вътрешния пазар всички... решения на сдружения на предприятия..., които биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят покупни или продажни цени... споразумения или решения, които са забранени в съответствие с настоящият член, са нищожни".

Горните съждения се потвърждават и от актуалната практика на СЕС – Решение по дело C-438/22 г., в което е възприето, че: "1) Член 101, параграф 1 4

ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. ". При това положение и с оглед силата на тълкувано нещо, с което се ползва произнасянето на СЕС по преюдициално запитване, настоящият съдебен състав намира, че нито следва да обсъжда доводите за приложението на Наредба № 1 и посочените в молбата по чл. 248 ГПК, нито следва да съобразява национална съдебна практика, било то и на ВКС, която предвид произнасянето на СЕС е загубила значение.

Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, поради което 5 настоящият съдебен състав следва да направи преценка дали нормата на чл.

36, ал. 2 ЗА, която предвижда, че размерът на възнаграждението трябва да бъде справедлив, обоснован и да съответства на достойнството на адвокатската професия, като възнаграждението може да се уговори в абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото, е съответна на правото на ЕС.

Съдът приема, че този размер съответства на фактическата и правна сложност на делото, че е справедлив и обоснован и съответства на достойнството на адвокатската професия.

Съгласно чл. 36, ал. 1 от ЗА адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а съгласно ал. 2 размерът на възнаграждението трябва да бъде справедлив и обоснован. Материалният интерес е количествен показател, който няма пряка връзка с действителната правна и фактическа сложност на делото. Действителната правна и фактическа сложност на делото е качествен критерий, който кореспондира с изискването на чл. 36, ал. 2 от ЗА размерът на възнаграждението да бъде справедлив и обоснован.

Съдът отчита, че защитата на ответната страна по предявеният иск се изразява в подаване на отговор на искова молба, допълнителен отговор и осъществяване на процесуално представителство в проведени две открити съдебно заседание и без събиране на други доказателства освен вече представените писмени такива и изслушване заключение на вещо лице.