Акт № 6655 от 03.11.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6655 гр. С., 03.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Димитър Ковачев

Членове:Пламен Ив. Шумков

Иван В. Стоянов при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Пламен Ив. Шумков Въззивно гражданско дело № 20251100513142 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищцата С. Д. Г. чрез адв. С. Д., с която обжалва решение № 2095 от 09.02.2025 г., постановено по гр. дело № 48178/2023 г. по описа на СРС, 143 състав, с което е отхвърлен като недоказан предявеният иск от С. Д. Г., ЕГН **********, със съдебен адрес – град С., жк. „********, с който се иска да се признае за установено, че „Топлофикация С.” ЕАД, с ЕИК ********* й дължи сумата в размер на 41,00 лв., представляваща законна лихва за периода от 26.05.2020 г. до 06.02.2023 г. върху сумата в размер на 153,01 лв., която сума длъжникът „Топлофикация С.“ ЕАД е осъден да заплати на С. Г., съгласно влязлото в сила Решение от 04.10.2022 г., постановено по гр.д. 15208/2022 г., 78 с-в на СРС.

Жалбоподателката твърди, че решението е неправилно и противоречиво. Според нея заявлението по чл. 410 ГПК представлява покана по чл. 84 ЗЗД, така че длъжникът изпада в забава от датата на неговото депозиране, т.е. от 26.05.2020 г. Тя изтъква, че съдът вътрешно си противоречи. От една страна той приема, че вземането става изискуемо с влизането в сила на заповедта или на решението по чл. 422 ГПК, а от друга твърди, че лихва не тече от датата на заявлението. Това според нея не отговаря на закона и на съдебната практика.

Посочва, че неправилно съдът е посочил като порок и пропуск, че Г. не е поискала присъждането на лихва в производството за установяване на главницата, тъй като именно това е основанието да я претендира в отделно производство, а ако я беше поискала там, настоящият иск щеше да е недопустим. Твърди, че началната дата на лихвата е доказана с входящия номер на заявлението. Иска отмяна на решениет в цялост, като предявеният иск бъде уважен. Претендира присъждане на разноските в двете инстанции, както и за приключилото заповедно прозиводство.

Въззиваемата страна „Топлофикация С.“ ЕАД оспорва жалбата по същество, като 1 счита, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Дружеството твърди, че задължението за връщане на недължимо платено е без определен срок и затова забава настъпва само след покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Намира, че заявлението по чл. 410 ГПК не е покана, защото не се връчва на длъжника, а едва връчването на заповедта за изпълнение може да се приеме за такава. Ищцата не е доказала кога заповедта е била връчена, а оттам и началната дата на забавата. Освен това сочи, че докато не влезе в сила заповедта, респективно решението по чл. 422 ГПК, вземането не е изискуемо и върху него лихва не тече. Дружеството подчертава, че ищцата е могла да претендира лихва в исковото производство по чл. 422 ГПК, но не го е сторила. Позовава се на решения на ВКС по чл. 290 ГПК за необходимостта от покана. Поддържа и че липсата на доказана забава води до неоснователност на иска по чл. 86 ЗЗД. Допълнително твърди, че с образуването на двете производства е целяно генериране на адвокатски възнаграждения, което представлява злоупотреба с права по чл. 3 ГПК. Моли за юрисконсултско възнаграждение и прави изрично възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно по следните съображения:

Първоинстанционното производството е образувано въз основа на искова молба от С.

Д. Г. чрез адвокат М. Л. Л. от САК против „Топлофикация С.“ ЕАД след развило се заповедно производство по ч. гр. дело № 7606/2023 г. по описа на СРС, 43 състав, за признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 41,00 лв., представляваща законна лихва за периода от 26.05.2020 г. до 06.02.2023 г. върху главница в размер на 153,01 лв.

Твърди се, че главницата е установена с влязло в сила протоколно решение на СРС от 04.10.2022 г. по гр. дело № 15208/2022 г., 78 състав въз основа на издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 19866/2020 г. по описа на СРС, 65 състав, заявлението по което е било подадено на 26.05.2020 г.

За да отхвърли предявения иск, първостепенният съд е приел, че ответникът не е изпаднал в забава за заплащането на законната лихва, считано от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 26.05.2020 г., по което е образувано ч. гр. дело № 19866/2020 г. по описа на СРС, тъй като заявителят не е претендирал законната лихва. Съдът е счел, че докато не влезе в сила заповедта за изпълнение /с влизане в сила на решението по иска по чл. 422 от ГПК/, това по гр. дело № 15208/2022 година по описа на Софийски районен съд, претендираното от кредитора вземане не е изискуемо и дължимо, поради което върху неизискуеми суми не тече лихва за забава.

Установява се, че по предявен установителен иск по чл. 59 ЗЗД, с влязло в сила протоколно решение на СРС от 04.10.2022 г. по гр. дело № 15208/2022 г., 78 състав въз основа на издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 19866/2020 г. по описа на СРС, 65 2 състав, заявлението по което е било подадено на 26.05.2020 г., е признато за установено, че ответникът дължи на ищцата сумата от 153,01 лв. - събрана без основание държавна такса по ид. № 7482/2003г. на ДСИ при СИС на СРС. Посочено е, че се присъжда и законната лихва върху главницата, считано от датата на за издаване заповед за изпълнение до подаване на заявлението окончателното изплащане на сумата.

С решение от 27.10.2022 г. по гр. дело № 15208/2022 г. по описа на СРС, по молба на ищцата, съдът е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решение от 04.10.2022 г. по посоченото дело, като в диспозитива на решението се заличи изразът „Ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата“. Ето защо се налага извод, че законната лихва върху главницата не е била присъдена в полза на ищцата.

Законната лихва в размер на 41,00 лв. върху главницата от 153,01 лв. за периода от 26.05.2020 г. до 06.02.2023 г. е претендирана по ч. гр. дело № 7606/2023 г. по описа на СРС, 43 състав, като след депозирано възражение е предявен и установителен иск за сумата, като е образувано гр. дело № 48178/2023 г. по описа на СРС, 143 състав.

На първо място следва да се даде отговор на въпросите изискуемо ли е вземането за лихва и от кой момент ответникът е изпаднал в забава за плащането й. За отговор на този въпрос следва да се държи сметка какъв е характерът на главното вземане. Съгласно чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, лицето, което се е обогатило без основание за сметка на другиго, дължи връщане на онова, с което се е обогатило, до размера на обедняването. Вземането за неоснователно обогатяване става изискуемо от момента на неоснователното разместване на имуществените блага. Изискуемостта на вземането обаче не съвпада автоматично с изпадането на длъжника в забава. Задължението за връщане на неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД е без предварително определен срок за изпълнение. При задължения без определен ден за изпълнение се прилага общото правило на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, според което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитор /така решение № 394/27.11.2015 г. по гр. дело № 3034/2015 г., IV г.о. на ВКС/. Специалното правило на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, уреждащо изпадане в забава без покана от деня на увреждането, е приложимо единствено при непозволено увреждане (деликт) и не може да се прилага по аналогия към съставите на неоснователното обогатяване.

Когато преди образуването на съдебното производство кредиторът не е отправил отделна извънсъдебна покана до длъжника, ролята на покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД изпълнява самото сезиране на съда — подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение или предявяването на исковата молба за главното вземане и връчването им на длъжника. Чрез сезирането на съда кредиторът категорично заявява волята си да получи изпълнение на паричното задължение /решение 60141/25.11.2021 г. по т. дело № 2022/2020 г., I т.о. на ВКС/.

Обстоятелството, че задължението за главница е било спорно и дължимостта му е установена с влязло в сила съдебно решение едва на 25.10.2022 г., не отлага момента на забавата до датата на влизане в сила на решението, както неправилно сочи СРС. Решението по установителния иск по чл. 415, ал. 1 ГПК (във връзка с чл. 59, ал. 1 ЗЗД) има декларативно, а не конститутивно действие - то признава със сила на пресъдено нещо, че материалното задължение е съществувало към момента на подаване на заявлението и че длъжникът е бил в неизпълнение. Забавата не възниква от съдебния акт, а от неизпълнението на изискуемото задължение след поканата.

Вземането за законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода на забавата има самостоятелен характер спрямо главното вземане /решение № 153 от 09.10.2015 г. по т.д.

2304/2014 г. на I т.о. на ВКС/. Непредявяването на искането за законна лихва с първоначалното заявление за заповед за изпълнение от 26.05.2020 г. не представлява отказ от материалното право и не погасява притезанието за мораторно обезщетение. Кредиторът 3 разполага с материалното право да претендира законна лихва върху установената главница за целия период на забавата. Вземането за обезщетение за забава възниква и става изискуемо за целия период, считано от датата на забавата до окончателното погасяване на главницата.

Поканата за изпълнение по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД представлява едностранно волеизявление с адресат, което поражда своето материалноправно действие (поставяне на длъжника в забава) само след като достигне до длъжника и бъде доведено до неговото знание. Самото подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 26.05.2020 г. не представлява и не може да изпълни функцията на покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД към датата на депозирането му в съда, тъй като до произнасянето на съда заповедното производство е строго едностранно. Заявлението е процесуално искане, адресирано изключително до съда, а не до насрещната страна, като препис от него не се връчва на длъжника при постъпването му /чл. 410 ал. 2 от ГПК и чл. 411 ал. 3 от ГПК/. Депозираното в съда заявление за издаване на заповед за изпълнение не уведомява длъжника и не представлява надлежно съобщена покана за плащане /в този смисъл напр. Решение № 123 от 09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 77 от 10.05.2016 г. по т. д. № 3247/2014 г. на ВКС, II т. о./. Когато вземането е без предварително определен срок (какъвто е фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД) и преди съдебното производство не е отправена покана, забавата може да настъпи единствено чрез процесуален акт, който реално достига до длъжника. При уважаване на заявлението съдът издава заповед за изпълнение, препис от която се връчва на длъжника /чл. 411 ал. 3 от ГПК/.